Психолог: Момичета си мислят, че гаджетата им се грижат с шамар за тях, някои са им благодарни
Валерия Симеонова е клиничен психолог, който съветва деца над 6-годишна възраст, младежи и младежи. Преминала е образование по стратегия, акредитирана от Американската психическа асоциация, член е на Международната асоциация по контекстуална поведенческа просвета.
Автор е на уроци за правата на децата в предучилищна и прогимназиална възраст в съдействие с фондация “Заедно в час ”, УНИЦЕФ и Министерство на образованието, написа " 24 часа ".
- Г-жо Симеонова, по какъв начин истории като тази с Дебора се отразяват на детската и тийнейджърската душeвност?
- Подрастващите е добре да са наясно с заплахите, изключително в тийнейджърска възраст, когато към този момент вършат причинно-следствени връзки и е значимо информацията да се сервира, тъй че да е щадяща и разбираема. Не да се завоалират обстоятелствата, само че и да не се влиза в огромни детайлности за разнообразни зверства. В момента обаче живеем в ерата на “информационните наводнения ” и децата имат достъп до вести, видеа, които даже не можем да си представим. Това несъмнено е проблем, тъй като някои са на възраст, в която не са подготвени да видят и чуят избрани неща, а когато ги видят, това си има последици. Примерно, при по-чувствителните това може да докара до тревожни положения, натрапчиви страхове, някои не могат да се оправят - това се следи най-много при по-малките. Освен това може да се появят проблеми със съня, да се отключи една продължаваща тревога, която да прерасне в боязън и терзание от непознати, от учители, тормозят се да играят с връстници, от време на време при деца се следят и под паника офанзиви.
- На митинга в поддръжка на момичето от Стара Загора и против беззаконието имаше доста младежи и деца, които припознаваха казуса като собствен.
- Най-важното е да са наясно с заплахите на открито, тъй като масово децата не са подготвени и не разпознават другите актове на принуждение и тормоз - против тях и техни другари. От една страна, е извънредно да се излагат на подобен вид наличие, само че посредством точно на медиите, се даде публичност на случая от Стара Загора, който можеше да бъде потулен. Затова, колкото и да е кошмарна тази история за младежите, тя ги кара да осъзнаят, че това се случва към тях, и би трябвало да се научат да разпознават насилниците.
- Как?
- Често девойките даже не осъзнават, че нещо във връзките им не е наред. Идват при мен по различен мотив и апропо загатват за тези неща, тъй като не считат, че са проблем. Не считат, че е проблем приятелят да им удари пестник, с цел да ги “превъзпита ”, че пушат или че е излязла с “грешната ” компания или че се е облякла “долнопробно ”Тези девойки няма потребност да са им “благодарни ”, че им е " отворил очите " по какъв “лош ” път са тръгнали, а да знаят, че е пъклен унизително да бъде направено уединено и още по-унизително е, когато е пред компания. Че това не са естествени, здравословни човешки взаимоотношения и че въпросното момиче няма място там. Те би трябвало да знаят, че не е обикновено приятелят им сякаш апропо от време на време да загатва какъв брой по-развит е от тях, какъв брой е по-интелигентен и ерудиран, че тя е тромава, безинтересна, безперспективна и все пак той не е окей, в случай че тя си написа с други и излиза със свои другари. В същото време той може да го прави, тъй като другите девойки непрекъснато го преследват и не могат да му устоят... Както и че не е обикновено да пращат фотоси на приятеля си къде са на всеки 15 минути и нон-стоп камерите.да са включени. Защото денем има още доста значими неща, които се случват и без него. Също по този начин би трябвало да са наясно, че не е обикновено, когато е сърдит, да ги псува или наскърбява, тъй като е “по-избухлив и избухлив ”. Имам още доста образци от практиката, когато девойките не припознават тези нездравословни връзки като проблеми, а те са на всички места към нас.
- Как подрастващите да изградят здрав “имунитет ” към тези токсични връзки?
- С осъзнатост в фамилията, само че в учебните заведения също може да се работи по този въпрос. Много е значимо да ги научим да си отстояват позицията, да държат на мнението си, да могат да споделят: “Не, аз не се усещам добре в тази обстановка, в случай че искаш да продължаваш по този метод, връзките ни завършват. ” Трудно можем да ги научим на това единствено с говорене, нужни са образци, само че от време на време самите родители прекрачваме границите. Примерно детето споделя: “Не ”, ние отговаряме: “Ти ли ще ми казваш? ” Понякога се стига до остри обстановки и в случай че се наложи наказване или шляпване и в случай че това се случва редовно, то изпраща следното обръщение към детето – “Хората, които ме обичат, могат да ме нараняват, това е възможно ”. Същото е, в случай че се заровим в телефона на подрастващ, с цел да знаем, че е добре - това също не е методът, тъй като такамнарушаваме персоналното му пространство. Тоест ние му пращаме сигнал, че е обикновено, който те обича, да навлиза в него. Така, в случай че приятелят удари момичето за това, че пуши, тя ще му е признателна и ще счита, че той мисли положителното. Затова е значимо като родители да почитаме персоналното им пространство, да можем да преговаряме. Да, има обстановки, в които би трябвало да се наложим, само че дружно с това би трябвало да почитаме мнението му. Само тогава, когато детето излиза с другари и види, че някой навлиза в персоналното му пространство, то може изрично да каже: “Не ”.
- От друга страна, мнозина се пробват да възпитават децата си да не реагират на експанзията с експанзия.
- Така е, това важи най-много за девойките – споделяме им да не опонират, да са благи, да не нараняват, само че от време на време това води до неприятни обстановки. Момиче в шести-седми клас се тормози да не обиди момче, което я харесва, пробва се да я прегръща и да нахалства. Това е част от посланията, които изпращаме до подрастващите у дома.
- Къде са корените на тези побоища и експанзия при подрастващите?
- Комплексно е, надали има един отговор. Единият е обвързван с възпитанието в фамилията. При деца, израснали в тежка среда, това може да прерасне в нападателно държание. Друг вероятен отговор е, че като че ли народопсихологията ни подтиква да се месим в живота на другия, да му споделяме какво е вярно и какво не. Към всичко това се намесват логаритмите на обществените мрежи. Когато “разберат ” какво е забавно за някого, стартират да го засипват с сходно наличие и тогава тези, които са нападателни и се вършат на мъжкари, вземат решение, че са прави, че като тях има доста и могат да се постановат със мощ. Влизат в затворени групи и срещат удостоверение на убежденията си. Затова Европейски Съюз създаде програмата “Еразъм ”, с цел да могат младите да се опознаят, да видят, че си наподобяват, че не са разнообразни, и по този метод да се понижат споровете. Включително военните. След Втората международна война стана ясно, че националистическите придвижвания водят единствено до гибел.
- Какво още може да се направи?
- От една страна, е възприятието на безотговорност – забележете, всеки споделя: “Там имам човек ”, затова му е разрешено да прави каквото си желае. Имаме страхотна потребност от промени и битка против корупцията, само че това събитие по този начин е внедрено в душeвността ни... От друга страна, учебните заведения могат да са доста потребни - там има един необикновен запас, който се пропилява. Знаем, че резултатите от образованието не са положителни, класациите ни отреждат много задни позиции. В същото време към този момент освен в Съединени американски щати, а и в други страни има стратегии за усилване на социално-емоционалните умения на децата. В България има няколко организации, които се занимават с това на доброволчески принцип. За страдание, в това отношение няма държавна политика. Пропилява се ресурсът на учебните психолози. На доста места воденето при него се употребява като опасност, а е нужна стратегия детето да може да “влезе ” в обувките на другия. Да знае по какъв начин обещано негово деяние ще се отрази на другия и в това време би трябвало да е наясно по какъв начин да отстоява себе си, без да наранява, без да унижава останалите. Да е адаптивно и да работи с всички в екип. Пазарът през XXI век изисква точно това – да сме подготвени да превключим от едно към друго, да живеем дружно с останалите, а не да профуча с джипа си през хавлиите на плажа с надута “до дупка ” музика. Както при Алеко – държим да ни чуят и да ни видят. До момента не можем да си защитим децата като страна. Толкова доста починаха от неглижиране и от това, че порастват в зловредна среда. Необходими са стратегии за осъзнатост, че не всичко, което ти мине през мозъка, би трябвало да се прави. При дребните е естествен инстинкт да протягат ръка и в случай че у дома му споделят: “Браво, тате, удряй и ти! ”, до каква степен ще се стигне? Необходимо е да се тренира в хода на възпитанието, че импулсите се задържат.
Автор е на уроци за правата на децата в предучилищна и прогимназиална възраст в съдействие с фондация “Заедно в час ”, УНИЦЕФ и Министерство на образованието, написа " 24 часа ".
- Г-жо Симеонова, по какъв начин истории като тази с Дебора се отразяват на детската и тийнейджърската душeвност?
- Подрастващите е добре да са наясно с заплахите, изключително в тийнейджърска възраст, когато към този момент вършат причинно-следствени връзки и е значимо информацията да се сервира, тъй че да е щадяща и разбираема. Не да се завоалират обстоятелствата, само че и да не се влиза в огромни детайлности за разнообразни зверства. В момента обаче живеем в ерата на “информационните наводнения ” и децата имат достъп до вести, видеа, които даже не можем да си представим. Това несъмнено е проблем, тъй като някои са на възраст, в която не са подготвени да видят и чуят избрани неща, а когато ги видят, това си има последици. Примерно, при по-чувствителните това може да докара до тревожни положения, натрапчиви страхове, някои не могат да се оправят - това се следи най-много при по-малките. Освен това може да се появят проблеми със съня, да се отключи една продължаваща тревога, която да прерасне в боязън и терзание от непознати, от учители, тормозят се да играят с връстници, от време на време при деца се следят и под паника офанзиви.
- На митинга в поддръжка на момичето от Стара Загора и против беззаконието имаше доста младежи и деца, които припознаваха казуса като собствен.
- Най-важното е да са наясно с заплахите на открито, тъй като масово децата не са подготвени и не разпознават другите актове на принуждение и тормоз - против тях и техни другари. От една страна, е извънредно да се излагат на подобен вид наличие, само че посредством точно на медиите, се даде публичност на случая от Стара Загора, който можеше да бъде потулен. Затова, колкото и да е кошмарна тази история за младежите, тя ги кара да осъзнаят, че това се случва към тях, и би трябвало да се научат да разпознават насилниците.
- Как?
- Често девойките даже не осъзнават, че нещо във връзките им не е наред. Идват при мен по различен мотив и апропо загатват за тези неща, тъй като не считат, че са проблем. Не считат, че е проблем приятелят да им удари пестник, с цел да ги “превъзпита ”, че пушат или че е излязла с “грешната ” компания или че се е облякла “долнопробно ”Тези девойки няма потребност да са им “благодарни ”, че им е " отворил очите " по какъв “лош ” път са тръгнали, а да знаят, че е пъклен унизително да бъде направено уединено и още по-унизително е, когато е пред компания. Че това не са естествени, здравословни човешки взаимоотношения и че въпросното момиче няма място там. Те би трябвало да знаят, че не е обикновено приятелят им сякаш апропо от време на време да загатва какъв брой по-развит е от тях, какъв брой е по-интелигентен и ерудиран, че тя е тромава, безинтересна, безперспективна и все пак той не е окей, в случай че тя си написа с други и излиза със свои другари. В същото време той може да го прави, тъй като другите девойки непрекъснато го преследват и не могат да му устоят... Както и че не е обикновено да пращат фотоси на приятеля си къде са на всеки 15 минути и нон-стоп камерите.да са включени. Защото денем има още доста значими неща, които се случват и без него. Също по този начин би трябвало да са наясно, че не е обикновено, когато е сърдит, да ги псува или наскърбява, тъй като е “по-избухлив и избухлив ”. Имам още доста образци от практиката, когато девойките не припознават тези нездравословни връзки като проблеми, а те са на всички места към нас.
- Как подрастващите да изградят здрав “имунитет ” към тези токсични връзки?
- С осъзнатост в фамилията, само че в учебните заведения също може да се работи по този въпрос. Много е значимо да ги научим да си отстояват позицията, да държат на мнението си, да могат да споделят: “Не, аз не се усещам добре в тази обстановка, в случай че искаш да продължаваш по този метод, връзките ни завършват. ” Трудно можем да ги научим на това единствено с говорене, нужни са образци, само че от време на време самите родители прекрачваме границите. Примерно детето споделя: “Не ”, ние отговаряме: “Ти ли ще ми казваш? ” Понякога се стига до остри обстановки и в случай че се наложи наказване или шляпване и в случай че това се случва редовно, то изпраща следното обръщение към детето – “Хората, които ме обичат, могат да ме нараняват, това е възможно ”. Същото е, в случай че се заровим в телефона на подрастващ, с цел да знаем, че е добре - това също не е методът, тъй като такамнарушаваме персоналното му пространство. Тоест ние му пращаме сигнал, че е обикновено, който те обича, да навлиза в него. Така, в случай че приятелят удари момичето за това, че пуши, тя ще му е признателна и ще счита, че той мисли положителното. Затова е значимо като родители да почитаме персоналното им пространство, да можем да преговаряме. Да, има обстановки, в които би трябвало да се наложим, само че дружно с това би трябвало да почитаме мнението му. Само тогава, когато детето излиза с другари и види, че някой навлиза в персоналното му пространство, то може изрично да каже: “Не ”.
- От друга страна, мнозина се пробват да възпитават децата си да не реагират на експанзията с експанзия.
- Така е, това важи най-много за девойките – споделяме им да не опонират, да са благи, да не нараняват, само че от време на време това води до неприятни обстановки. Момиче в шести-седми клас се тормози да не обиди момче, което я харесва, пробва се да я прегръща и да нахалства. Това е част от посланията, които изпращаме до подрастващите у дома.
- Къде са корените на тези побоища и експанзия при подрастващите?
- Комплексно е, надали има един отговор. Единият е обвързван с възпитанието в фамилията. При деца, израснали в тежка среда, това може да прерасне в нападателно държание. Друг вероятен отговор е, че като че ли народопсихологията ни подтиква да се месим в живота на другия, да му споделяме какво е вярно и какво не. Към всичко това се намесват логаритмите на обществените мрежи. Когато “разберат ” какво е забавно за някого, стартират да го засипват с сходно наличие и тогава тези, които са нападателни и се вършат на мъжкари, вземат решение, че са прави, че като тях има доста и могат да се постановат със мощ. Влизат в затворени групи и срещат удостоверение на убежденията си. Затова Европейски Съюз създаде програмата “Еразъм ”, с цел да могат младите да се опознаят, да видят, че си наподобяват, че не са разнообразни, и по този метод да се понижат споровете. Включително военните. След Втората международна война стана ясно, че националистическите придвижвания водят единствено до гибел.
- Какво още може да се направи?
- От една страна, е възприятието на безотговорност – забележете, всеки споделя: “Там имам човек ”, затова му е разрешено да прави каквото си желае. Имаме страхотна потребност от промени и битка против корупцията, само че това събитие по този начин е внедрено в душeвността ни... От друга страна, учебните заведения могат да са доста потребни - там има един необикновен запас, който се пропилява. Знаем, че резултатите от образованието не са положителни, класациите ни отреждат много задни позиции. В същото време към този момент освен в Съединени американски щати, а и в други страни има стратегии за усилване на социално-емоционалните умения на децата. В България има няколко организации, които се занимават с това на доброволчески принцип. За страдание, в това отношение няма държавна политика. Пропилява се ресурсът на учебните психолози. На доста места воденето при него се употребява като опасност, а е нужна стратегия детето да може да “влезе ” в обувките на другия. Да знае по какъв начин обещано негово деяние ще се отрази на другия и в това време би трябвало да е наясно по какъв начин да отстоява себе си, без да наранява, без да унижава останалите. Да е адаптивно и да работи с всички в екип. Пазарът през XXI век изисква точно това – да сме подготвени да превключим от едно към друго, да живеем дружно с останалите, а не да профуча с джипа си през хавлиите на плажа с надута “до дупка ” музика. Както при Алеко – държим да ни чуят и да ни видят. До момента не можем да си защитим децата като страна. Толкова доста починаха от неглижиране и от това, че порастват в зловредна среда. Необходими са стратегии за осъзнатост, че не всичко, което ти мине през мозъка, би трябвало да се прави. При дребните е естествен инстинкт да протягат ръка и в случай че у дома му споделят: “Браво, тате, удряй и ти! ”, до каква степен ще се стигне? Необходимо е да се тренира в хода на възпитанието, че импулсите се задържат.
Източник: novini.bg
КОМЕНТАРИ