Валентина Харалампиева: В ЦСКА не гониш участие във финал, а победата в него
Валентина Харалампиева е една от най-успешните състезателки на ВК ЦСКА през 70-те и 80-те години. Тя е притежател на седем трофеи на България с екипа на " алените ", печелила е и КЕШ и КНК. С националния тим нападателката стига до бронзов орден от Олимпийските игри в Москва 1980.
Рубриката „ Червените волейболни сърца на България “ на ВК ЦСКА ни среща с именитата волейболистка.
- Госпожо Харалампиева, по кое време и по какъв начин станахте част от ЦС „Картотека и архив" (служба в ПГУ)?
– С ЦСКА се случи напълно инцидентно. Аз съм възпитаничка на русенското спортно учебно заведение. Навремето имаше доста прекрасен тим в Русе, който играеше в А група с Левски и ЦСКА. Започнах доста късно да упражнявам волейбол от осми клас и бързо напреднах, станах една от звездите в тима. Това се дължеше на треньора Виктор Петков, той ме учеше на техника, на А и Б на волейбола. И преди да завърша спортното учебно заведение към този момент ме търсеха от всички клубове. Тогава пристигна и 1979-а, когато Васил Симов ме повика в националния тим. Имаше европейско състезание в Лион и той ме включи на мястото на Росица Михайлова, която беше навехнала рамото си. Трябваше да я заместя, в случай че вероятно тя не можеше да играе. Аз нямах още 18 години, предстоеше ми бал, имах рокля, кавалер… Но Васил Симов ми сподели „ Какво избираш балът или волейболът?! “. На процедура нямах избор. Останах с тима да се сготвям за европейското. Тогава девойките от ЦСКА ме одобриха доста добре и поради тях отидох в ЦСКА. Много ми хареса колективът им, доста задружни, помагаха си една на друга.
- Помните ли първите тренировки с тима?
– Помня даже първия ден, в който дойдох от Русе в София. Сутринта пътувах с трамвая към залата, вътре двама мъже ме гледат. Чудех се дали няма да опитат да ме оберат. Слизам аз, слизат и те, вървят по мен. Много ме хвана боязън. Стигнах залата и те влязоха с мен. Видях, че се познават с управлението, с колежките. Оказа се, че са дългогодишни почитатели на тима и по този начин попаднах на първата си подготовка. Гледах необичайно, непознато. Цеца (Божурина) като удареше топката и аз се премествах, толкоз й беше мощен ударът, чак боязън ме беше. Много бързо ме одобриха, предразположиха ме. Успях и аз да се приспособявам.
- Имате толкоз доста триумфи – седем трофеи, КЕШ, КНК, можете ли да кажете кои са по-емблематичните мачове съответно за вас?
– Когато си в ЦСКА освен би трябвало да играеш на край, би трябвало и да го спечелиш. Не си припомням, някой мач на който съм треперила. Може би първият, когато съм била титуляр. Влизаш да играеш против Левски, това са ни били финалните мачове. Аз влизам да играя и знам, че този мач сме го спечелили. Нямам никакъв боязън. Влизаш, играеш за ЦСКА и знаеш, че би трябвало да си първи. Ако има компликации стискаш зъби и се бориш.
- Това ли е главното, което отличава ЦСКА от другите клубове?
– Да по това време това го отличаваше и колективът. Аз съм родена във Врачанско. Когато гостувахме в оня край, за някой мач, всички мъже, дами бяхме поканени при моите родители в къщата. Винаги сме гледали да бъдем дружно на спектакъл, ресторант, ходехме на походи във Витоша. Всичко се правеше групово.
- Всички загатват тези колективи в ЦСКА, само че допускам сте имали и по-близки девойки от ЦСКА?
– Най-добрата ми другарка беше Мила Кьосева. По едно и също време дойдохме в ЦСКА. С нея сме делили стаи по лагери, в националния тим. И в този момент като се прибера в България, постоянно се виждам с Мила. Виждаме се с Румяна, Мая към този момент си е в България и с нея ще се виждаме.
- Споменахте по-трудни моменти с мачовете с Левски. Имахте ли персонални такива, свързани с травми да вземем за пример?
– Не съм имала травми. По сложни моменти не си припомням да съм имала. И да е имало такива, съотборничките са ме подкрепяли. То и в този момент е по този начин. Ако един тим бие, няма проблеми и треньорът е страховит. Нещата се трансформират, когато започнеш да падаш.
- А кои бяха детайлите, които ви се отдаваха най-вече в полето?
– Най-много ми се отдаваше нападението. Бях и добра посрещачка. Блокът ми не беше по никакъв начин неприятен, не е бил добър, само че неприятен сигурно не бе. Но на времето играехме всичко. Нямаше толкоз нахлуване от втора линия, както сега. Но на края на кариерата се стартира и това. Когато се смени поколението Мая, Верка, Цеца, Юлето и другите девойки отпътуваха за чужбина, ние останахме с Мила, единствено двете в ЦСКА. Започнахме да забиваме от втора линия, тъй като имаше неопитни девойки. И когато Мила беше на първа линия тя ми вдигаше на мен топката на втора и назад. Разбира се не постоянно, това е групов спорт, само че в решаващи моменти го правехме.
- Кои бяха треньорите, които оказаха най-голямо въздействие върху развиването ви?
– Първият ми треньор Виктор Петков. След това в ЦСКА Васил Симов и в националния тим Васил Господинов, които доста почитам и до ден-днешен. Стефан Панчев, Бог да го елементарни. Емил Тренев, Сашо Тренев, само че са били просто моментни треньори за една година, дори и за по-малко някои. Може и да не помня някой. Но най-много имах опцията да попадна на Васил Симов, който всички го познават и знаят какъв треньор бе. Много придирчив, някой път съм плакала на тренировки, тъй като той ме кара нещо да направя и аз се пробвам, само че не мога. Мисля си, че съм го направила, а той ми вика: „ Не по този начин! “. Дори се чудех, дали не го прави преднамерено, само че като си млад, мислиш че постоянно си прав.
- Накъде поехте след ЦСКА?
– Каров бе отпред на клуба, когато бе време и аз да отпътува за чужбина. Боре Кьосев отпътува за Италия и нямаше по какъв начин Мила да не замине с него. И мен не ме пуснаха същата година в която отпътува Мила. Нямало кой да играе в тима и трябваше да оказвам помощ. Ама аз към този момент ставах на 30 години… И трябваше някой да ми заплати трансфер от 30 хиляди $. А на времето такава сума за жена във волейбола, съвсем не се е чувало да е плащана. От една страна клубът да заплати 30 хиляди, а по-късно по още 15 хиляди на година от заплатата ми. Подписваше се две години контракт. Но се оказа, че един тим във Франция, в Лион, доста богат на времето, ме желаят. Първоначално е трябвало да ме пробват, тъй като въпреки всичко заплащат 30 хиляди $, само че Каров отказал. Това го разбрах в следствие, сподели ми го президентът на френския клуб, когато започнах да приказвам френски. „ Вале, ние те взехме на магия, доста пари струваш, заплатата ти е висока “. Първата година не играх в професионалната лига, бяхме във второто равнище, само че завършихме първи и се изкачихме нагоре. Там доста тренирахме. Много добър треньор имахме, по два пъти дневно ни караше да се готвим. Имаше и един ден за възобновяване, тангентори, лекари… Когато премалявах до краен лимит и ми споделяха да пия вода. А преди този момент в ЦСКА ни забранявах. След втората година се реалокирах в града в който съм и в този момент. Бяха най-хубавите ми волейболни години. На 31 към този момент играеш с главата, имаш си техника и физика. Малко се тренираше, само че това което имах от българските треньори ме крепеше до 44 години.
- Успявате ли да следите какво става в България и в ЦСКА съответно?
– Разбира се. Facebook е велика мощ. Бивши колежки са ми другари. Имаме още няколко години тук, до пенсия, след това ще се приберем в България.
- А с какво се занимавате в този момент?
– Мъжът ми работи в един плувен басейн – началник на екип. А аз съм секретарка на кмета, в един 36 хиляден град, споделя се Сен-Шамон. И двамата сме държавни чиновници.
- Как стана по този начин, че от волейбола минахте към администрация?
– Имах доста мощни години тук, във Франция, тъкмо в този град и всички ме познаваха. Отидох при кмета и му споделих, че съм в края на кариерата си и пожелах да мина някакво образование. Питаха ме дали желая да работя в кметството. Във Франция майките на дребни деца съвсем не работят в сряда. Стоят у дома и си гледат децата. И кметът ми предложи понеделник, вторник, четвъртък и петък да отивам на образование, а в сряда да работя в кметството. Бях една година на курс, който ми се заплаща от кметството и втората година там, където ходех в сряда, се пенсионира една колежка и ме назначиха на нейно място. След това бързо станах секретарка на кмета. Колелото се завъртя. Много съм горда, френският език е доста сложен. Тук би трябвало да минеш безчет състезания, с цел да вървиш нагоре в кариерата. На състезанието имаше и доста французойки, техен майчин език е френския и не го изкараха. Доволна съм, работата ми харесва. Хубаво е. Имам огромен престиж. Все още ми взимат изявленията, кметът ме среща и ме показва като единствената олимпийска медалистка в града.
- Какво бихте споделили на актуалните волейболисти на ЦСКА?
– Волейболът се играе повече за пари в сравнение с за друго нещо. Основното съгласно мен е да си останат другарствата вътре в състава, тимът да е едно ядро. Да не се завижда. Волейболът е групов спорт и би трябвало да мислиш първо за другите и по-късно за себе си. За благополучие аз това съм го научила и ми оказва помощ през целия живот.
Намерете Българска национална телевизия в обществените мрежи:,,,
Рубриката „ Червените волейболни сърца на България “ на ВК ЦСКА ни среща с именитата волейболистка.
- Госпожо Харалампиева, по кое време и по какъв начин станахте част от ЦС „Картотека и архив" (служба в ПГУ)?
– С ЦСКА се случи напълно инцидентно. Аз съм възпитаничка на русенското спортно учебно заведение. Навремето имаше доста прекрасен тим в Русе, който играеше в А група с Левски и ЦСКА. Започнах доста късно да упражнявам волейбол от осми клас и бързо напреднах, станах една от звездите в тима. Това се дължеше на треньора Виктор Петков, той ме учеше на техника, на А и Б на волейбола. И преди да завърша спортното учебно заведение към този момент ме търсеха от всички клубове. Тогава пристигна и 1979-а, когато Васил Симов ме повика в националния тим. Имаше европейско състезание в Лион и той ме включи на мястото на Росица Михайлова, която беше навехнала рамото си. Трябваше да я заместя, в случай че вероятно тя не можеше да играе. Аз нямах още 18 години, предстоеше ми бал, имах рокля, кавалер… Но Васил Симов ми сподели „ Какво избираш балът или волейболът?! “. На процедура нямах избор. Останах с тима да се сготвям за европейското. Тогава девойките от ЦСКА ме одобриха доста добре и поради тях отидох в ЦСКА. Много ми хареса колективът им, доста задружни, помагаха си една на друга.
- Помните ли първите тренировки с тима?
– Помня даже първия ден, в който дойдох от Русе в София. Сутринта пътувах с трамвая към залата, вътре двама мъже ме гледат. Чудех се дали няма да опитат да ме оберат. Слизам аз, слизат и те, вървят по мен. Много ме хвана боязън. Стигнах залата и те влязоха с мен. Видях, че се познават с управлението, с колежките. Оказа се, че са дългогодишни почитатели на тима и по този начин попаднах на първата си подготовка. Гледах необичайно, непознато. Цеца (Божурина) като удареше топката и аз се премествах, толкоз й беше мощен ударът, чак боязън ме беше. Много бързо ме одобриха, предразположиха ме. Успях и аз да се приспособявам.
- Имате толкоз доста триумфи – седем трофеи, КЕШ, КНК, можете ли да кажете кои са по-емблематичните мачове съответно за вас?
– Когато си в ЦСКА освен би трябвало да играеш на край, би трябвало и да го спечелиш. Не си припомням, някой мач на който съм треперила. Може би първият, когато съм била титуляр. Влизаш да играеш против Левски, това са ни били финалните мачове. Аз влизам да играя и знам, че този мач сме го спечелили. Нямам никакъв боязън. Влизаш, играеш за ЦСКА и знаеш, че би трябвало да си първи. Ако има компликации стискаш зъби и се бориш.
- Това ли е главното, което отличава ЦСКА от другите клубове?
– Да по това време това го отличаваше и колективът. Аз съм родена във Врачанско. Когато гостувахме в оня край, за някой мач, всички мъже, дами бяхме поканени при моите родители в къщата. Винаги сме гледали да бъдем дружно на спектакъл, ресторант, ходехме на походи във Витоша. Всичко се правеше групово.
- Всички загатват тези колективи в ЦСКА, само че допускам сте имали и по-близки девойки от ЦСКА?
– Най-добрата ми другарка беше Мила Кьосева. По едно и също време дойдохме в ЦСКА. С нея сме делили стаи по лагери, в националния тим. И в този момент като се прибера в България, постоянно се виждам с Мила. Виждаме се с Румяна, Мая към този момент си е в България и с нея ще се виждаме.
- Споменахте по-трудни моменти с мачовете с Левски. Имахте ли персонални такива, свързани с травми да вземем за пример?
– Не съм имала травми. По сложни моменти не си припомням да съм имала. И да е имало такива, съотборничките са ме подкрепяли. То и в този момент е по този начин. Ако един тим бие, няма проблеми и треньорът е страховит. Нещата се трансформират, когато започнеш да падаш.
- А кои бяха детайлите, които ви се отдаваха най-вече в полето?
– Най-много ми се отдаваше нападението. Бях и добра посрещачка. Блокът ми не беше по никакъв начин неприятен, не е бил добър, само че неприятен сигурно не бе. Но на времето играехме всичко. Нямаше толкоз нахлуване от втора линия, както сега. Но на края на кариерата се стартира и това. Когато се смени поколението Мая, Верка, Цеца, Юлето и другите девойки отпътуваха за чужбина, ние останахме с Мила, единствено двете в ЦСКА. Започнахме да забиваме от втора линия, тъй като имаше неопитни девойки. И когато Мила беше на първа линия тя ми вдигаше на мен топката на втора и назад. Разбира се не постоянно, това е групов спорт, само че в решаващи моменти го правехме.
- Кои бяха треньорите, които оказаха най-голямо въздействие върху развиването ви?
– Първият ми треньор Виктор Петков. След това в ЦСКА Васил Симов и в националния тим Васил Господинов, които доста почитам и до ден-днешен. Стефан Панчев, Бог да го елементарни. Емил Тренев, Сашо Тренев, само че са били просто моментни треньори за една година, дори и за по-малко някои. Може и да не помня някой. Но най-много имах опцията да попадна на Васил Симов, който всички го познават и знаят какъв треньор бе. Много придирчив, някой път съм плакала на тренировки, тъй като той ме кара нещо да направя и аз се пробвам, само че не мога. Мисля си, че съм го направила, а той ми вика: „ Не по този начин! “. Дори се чудех, дали не го прави преднамерено, само че като си млад, мислиш че постоянно си прав.
- Накъде поехте след ЦСКА?
– Каров бе отпред на клуба, когато бе време и аз да отпътува за чужбина. Боре Кьосев отпътува за Италия и нямаше по какъв начин Мила да не замине с него. И мен не ме пуснаха същата година в която отпътува Мила. Нямало кой да играе в тима и трябваше да оказвам помощ. Ама аз към този момент ставах на 30 години… И трябваше някой да ми заплати трансфер от 30 хиляди $. А на времето такава сума за жена във волейбола, съвсем не се е чувало да е плащана. От една страна клубът да заплати 30 хиляди, а по-късно по още 15 хиляди на година от заплатата ми. Подписваше се две години контракт. Но се оказа, че един тим във Франция, в Лион, доста богат на времето, ме желаят. Първоначално е трябвало да ме пробват, тъй като въпреки всичко заплащат 30 хиляди $, само че Каров отказал. Това го разбрах в следствие, сподели ми го президентът на френския клуб, когато започнах да приказвам френски. „ Вале, ние те взехме на магия, доста пари струваш, заплатата ти е висока “. Първата година не играх в професионалната лига, бяхме във второто равнище, само че завършихме първи и се изкачихме нагоре. Там доста тренирахме. Много добър треньор имахме, по два пъти дневно ни караше да се готвим. Имаше и един ден за възобновяване, тангентори, лекари… Когато премалявах до краен лимит и ми споделяха да пия вода. А преди този момент в ЦСКА ни забранявах. След втората година се реалокирах в града в който съм и в този момент. Бяха най-хубавите ми волейболни години. На 31 към този момент играеш с главата, имаш си техника и физика. Малко се тренираше, само че това което имах от българските треньори ме крепеше до 44 години.
- Успявате ли да следите какво става в България и в ЦСКА съответно?
– Разбира се. Facebook е велика мощ. Бивши колежки са ми другари. Имаме още няколко години тук, до пенсия, след това ще се приберем в България.
- А с какво се занимавате в този момент?
– Мъжът ми работи в един плувен басейн – началник на екип. А аз съм секретарка на кмета, в един 36 хиляден град, споделя се Сен-Шамон. И двамата сме държавни чиновници.
- Как стана по този начин, че от волейбола минахте към администрация?
– Имах доста мощни години тук, във Франция, тъкмо в този град и всички ме познаваха. Отидох при кмета и му споделих, че съм в края на кариерата си и пожелах да мина някакво образование. Питаха ме дали желая да работя в кметството. Във Франция майките на дребни деца съвсем не работят в сряда. Стоят у дома и си гледат децата. И кметът ми предложи понеделник, вторник, четвъртък и петък да отивам на образование, а в сряда да работя в кметството. Бях една година на курс, който ми се заплаща от кметството и втората година там, където ходех в сряда, се пенсионира една колежка и ме назначиха на нейно място. След това бързо станах секретарка на кмета. Колелото се завъртя. Много съм горда, френският език е доста сложен. Тук би трябвало да минеш безчет състезания, с цел да вървиш нагоре в кариерата. На състезанието имаше и доста французойки, техен майчин език е френския и не го изкараха. Доволна съм, работата ми харесва. Хубаво е. Имам огромен престиж. Все още ми взимат изявленията, кметът ме среща и ме показва като единствената олимпийска медалистка в града.
- Какво бихте споделили на актуалните волейболисти на ЦСКА?
– Волейболът се играе повече за пари в сравнение с за друго нещо. Основното съгласно мен е да си останат другарствата вътре в състава, тимът да е едно ядро. Да не се завижда. Волейболът е групов спорт и би трябвало да мислиш първо за другите и по-късно за себе си. За благополучие аз това съм го научила и ми оказва помощ през целия живот.
Намерете Българска национална телевизия в обществените мрежи:,,,
Източник: bnt.bg
КОМЕНТАРИ