Валентин Ганев: Страдаме от недостиг на емоционална култура
Валентин Ганев връзва следващия здрав възел от мрежа, в която парченца памет и късчета от сърдечни мемоари давят видимо съживената персона на артиста Хари. Реалността е една сякаш „ Тиха нощ “. Но оглушителна, леко злокобна и в адска динамичност, тя трансформира личния си „ воин “ в плебей на кукла.
В други времена това житие е било сътворено и изиграно от харизматичния и демонски хипнотичен Стивън Бъркоф. Днес неговият Хари проговоря на български в Сатирата – през вокалния и „ инструментален “ заряд на Тео Елмазов и под диригентската палка на Ганев.
Бъркоф е приет занаятчия на английския физически спектакъл, за който „ Таймс “ написа, че е „ насладата от злото в цялото му многообразие “. Според „ Ивнинг стандарт “ няма различен актуален британски артист, който да излъчва такова чувство за заплаха и непредсказуемост. „ Той е чаровникът с нож под палтото, затишието преди стихия и самата стихия “, добавя изданието.
„ Тиха нощ “ също е стихия, само че в чаша, и то с отрова. Изхвърлен на брега, на самотата, Хари върти вземане-даване измежду попилени страсти, изгубени борби, неузрели стремежи, недокоснати до сърцата им дами и... коледен дух, който укрепва контраста на нищото, на бездната от безсмислености и празната душа измежду един „ празничен “ подтекст. „ Тиха нощ “ е за неудачниците, за фантасмагориите, за опитите за хвърчене в кафез и за цялата псевдооптимистичност на „ свободата “ да живееш в куб, в затвор без стени, с доста правила и несподеленост.
Снимка: Гергана Змийчарова
Валентин Ганев в изявление за btvnovinite.bg – за „ Тиха нощ “ и почитта към Стивън Бъркоф, за „ нахалната “ интервенция в драматургията, за играещия човек Теодор Елмазов и неговия „ уморяващ “ възторг, за границата сред триумфа и неуспеха, за връзката сред интелигентността и скептицизма, за усещанията му от сериала „ Белези “ като фен.
Разговаряме в Сатирата, броени часове преди началото на „ Тиха нощ “. Покрай нас минава сътрудник на Ганев и пита по какъв начин е предходната премиерата. „ Ръкопляскаха хората “, дава отговор му с усмивка моят събеседник. И това измества авансово квалифицирания първи въпрос към него.
Как приемате аплодисментите от публиката? Тя не просто ръкопляска, само че и става на крайници след края на съвсем всяка режисура...
- Да, по този начин е. На британски му споделят standing ovation (аплодисменти, при които публиката става на крайници – бел. а.). Но в този момент се става на крайници с мотив и без мотив. А за мен, сякаш, естественото е, когато публиката възнаграждава изпълнителите със съществени овации, само че с желанието да седи и да желае да гледа още и още. У нас битува някаква лека концепция – хайде да ставаме и да си тръгваме. Да не приказваме, че тези, които стават на крайници, пречат на тези, които са седнали. Така че, със смесени усеща съм, само че с почитание и признателност виждам на тези овации.
Мисля, че българската аудитория не е най-добре театрално възпитана. Имам поради по какъв начин вдигаш хората, до момента в който минаваш сред редовете, по какъв начин би трябвало да си с лице към тях и един куп такива „ дребни “ неща, които са част от театралния етикет. Помня времето, когато дамите през зимата идваха на спектакъл с едни обувки, само че особено за спектакъла ги сменяха с други, а не както пристигна – с гуменки и кални галоши.
В „ Тиха нощ “ има няколко пиеси на Стивън Бъркоф, като главно е употребена „ Коледата на Хари “ (19 85 ), а също „ Актьор “ (1985) и „ Куче “ (2011). Лесно ли се получи компилацията сред тези три заглавия, имаше ли редакции, изкушихте ли се да боравите с текста свободно...
- Да. „ Коледата на Хари “ е писана през 80-те години и през днешния ден коледните картички са някаква екзотика. И надали има човек, който би поставил завършек на живота си поради това, че не е получил коледни картички...
Снимка: Елена Спасова Снимка: Елена Спасова Снимка: Елена Спасова Снимка: Елена Спасова Снимка: Елена Спасова Снимка: Елена Спасова Снимка: Елена Спасова Снимка: Елена Спасова Снимка: Елена Спасова Снимка: Елена Спасова Снимка: Елена Спасова Снимка: Елена Спасова Снимка: Елена Спасова Снимка: Елена Спасова Снимка: Елена Спасова Снимка: Елена Спасова Снимка: Елена Спасова Снимка: Елена Спасова
Позволихме си да създадем Хари артист. Вкаран е и този лек естраден стендъп комеди резултат с описа за кучето и няколкото „ тъпи “ вица. Уютното пространство на Comedy Bar Happy Сатира подготвя към това. Щеше ни се Хари да бъде човек, който се занимава с някакво театрално изкуство – с спектакъл. Тоест, да бъде най-близко до това, което познаваме и двамата с Тео. И той да бъде човек от всички жанрове – артист, който си изкарва хляба там, където може. Той не се гнуси от някаква работа. Да, мечтае някой ден да играе Хамлет, само че може да е и махленски артист, и цирков актьор, и смешник, и кукловод, и стендъп комедиант, ефирен и кино епизодик, и какво ли още не.
Така че, има много „ нахална “ интервенция в драматургията, като си мислим, че по този метод вършим работата по-обемна и по-релефна. Опитваме се да представим с удивление този незабравим английски актьор и драматург. Защото всичките тези неща Бъркоф ги играе самичък, като серия от скечове. Той е виртуозен артист и популярен мим. Щеше ни се, правейки каскада от жанрове и стилове, да отдадем респект на огромното можене на този човек, да се опитаме да бъдем толкоз вътрешно свободни и дръзки във формата, че с наши средства да останем правилни на духа на неговия тип спектакъл.
Например, от пиесата „ Актьор “ взехме концепцията Хари да бъде артист. Там героят споделя за някогашната си обичана, като безусловно в пет фрази се минава от запознанството, през сватбата, къс взаимен живот, разлъка и провалянето на една връзка. Това пък при Бъркоф е въодушевено от един скеч на великия френски мим Марсел Марсо. В него той изиграва човешкия живот в границите на две минути – от раждането до гибелта.
Всъщност, пиесата „ Актьор “, която е от единствено три страници, е едно пантомимно придвижване и прекосяване през живота и през трудностите, през срещи с други сътрудници, другари, сътрудници, дами, семейство, родители, загубата им. Пред очите на фена се завърта цялостен един житейски цикъл.
Споменахте картичките. Част от тези, които се употребяват в реквизита, са свързани с Вас персонално...
- Тези картички са по драматургия и всеки от нас донесе свои персонални картички. Някои са от бащата на Тео, пристигнали у нас чак от Япония. Има една, която е с пеликани, и тя е моя, от Австралия. Няма еленчета, снежинки, сняг и снежни индивиди...
Наскоро споделихте, че режисирате, тъй като Ви харесва да измисляте и оферирате театрални игри. Получи ли се театралната игра сред Вас като режисьор и Теодор Елмазов като артист? Лесно ли се играе с Тео? Двамата се познавате от дълго време – освен като сътрудници от Народния спектакъл, само че и като хора, които са наясно с кухнята на театъра...
- Тео е от вида играещ човек. Непрекъснато бъка от хрумвания и оферти. Фантазията му е доста разнопосочна и плодотворна за взаимна работа. Ние се познаваме сносно. Деляхме и продължаваме да разделяме една гардеробна, когато играем дружно в Народния спектакъл. Предложението да вършим този материал пристигна от него. Създавахме представлението дружно.
Успя ли господин Елмазов да Ви измори с ентусиазма си?
- Да. И популярност Богу. Добре е, когато работиш с човек, с който имате обща театрална визия или концепция за правене на спектакъл. Освен това, си имаме взаимно доверие и непрестанно се предизвикваме един различен.
„ Тиха нощ “ е пиеса за неудачниците, за провалените хора, чиито живот не се е случил, без значение че са тръгнали с огромна кошница в живота си. Дали пък във всеки един от нас не дреме по един неудачник?
- Със сигурност. Както във всеки от нас дреме някакъв талант – Наполеон или Моцарт, или Айнщайн, по този начин дреме и неудачник. И може би границата сред триумфа и неуспеха е напълно тънка, и е някакво вървене по въже, и по острие на бръснач. Освен това, в никакъв случай не знаеш кое е триумф и кое е неуспех.
Срещате ли към себе хора като Хари – самотни, несретни...?
- Мисля, че е цялостно с такива хора. Да не приказваме, че това е един от стадиите на хора, които минават около нас, а по-късно ги срещаме до кофите за отпадък...
Страдаме ли от прочувствена непълнота?
- Струва ми се, че страдаме от дефицит на прочувствена просвета.
Можем ли да се пристрастим към самотата?
- Да. Както споделя Слав Бистрев, нашият композитор, то е като тишината в музиката, като паузата в музиката... Всеки от нас има моменти, в които желае да остане самичък. Или, най-малкото, е хигиенично да останеш самичък и да искаш да си от време на време самичък. Въпросът е това да не стане патологично. И, без значение от външните условия, да започнеш да се къпеш в тази самотност...
А като се самоанализираме, не губим ли себе си?...
- В края на краищата, човек би трябвало да прави някакви неща, а не да се самоанализира и да гледа в пъпа си. И, може би, когато е лишен от опцията да прави това, което може и желае, по субективни или справедливи аргументи, той стартира да се вторачва във фиксидеи и кошмари.
В " Тиха нощ " специфичното присъединяване има и Александра Сърчаджиева, съвсем неузнаваема е...
- Задачата ни беше да потърсим съответен човек на персонажа, който желаеме да реализираме. В визията, която сме основали с Тео и Краси Вълканов (сценографът на „ Тиха нощ “ – бел. а.), тя беше леко борсук. Трябваше да наподобява благо, наивно и малко смешновато, малко като Пипи Дългото чорапче. Тя не трябваше да е някакъв блян за хубост и съблазън, а тъкмо противоположното.
Разбира се, Алекс е прелестна, красива, млада жена и актриса, само че тя има задоволително актьорска полуда и усет към особеност, с цел да се превъплъти, въпреки и за 20 секунди, в това благо създание с лунички...
В пиесата Хари поддържа връзка със свое копие под формата на кукла, която е негово второ, трето и четвърто аз. Но тя е и негов отдушник. Ако прескочим пиесата и си представим, че сме доста напред във времето, представяте ли си миг, в който човешки страсти ще се оферират чартърен? Искаш съчувствие – взимаш си го чартърен, искаш обич – взимаш я чартърен...
- Искаше ни се тази кукла да бъде професионален сътрудник, сценичен признак, другото его на героя, отдушник на гнева му, сътрудник, с който споделя насладите си и т. н. А за какво да вървим напред във времето, когато приказваме за обич чартърен? Това не е ли най-древната специалност? Състрадание чартърен и в този момент можеш да получиш по някакви телефони, уеб сайтове и измислени „ клубове “. Щом са чартърен, защо са ти? Май, отново опираме до ниската прочувствена просвета.
Снимка: Елена Спасова
Може би, всички вършим това цялостен живот, даряваме или лишаваме другите със (и от) съчувствие и обич... В християнската вяра те се припокриват.
Интелигентността и скептицизмът имат ли връзка?
- Основна връзка. Интелигентният човек, в някакъв позитивен смисъл, е песимист и безсрамник. Или би трябвало да бъде подобен. Под образован човек разбирам освен подобен, който е чел доста книги и знае доста, а който умее да вкара себе си в подтекст – подигравателен по отношение на себе си и по отношение на обществото, и да гледа с леко намигане на всичко, което се случва в близост.
Защото, по този начин или другояче, всичко към този момент се е случило на този свят и с нищо не могат да ни изненадат. Да, може да има модификации на средствата, с които това се прави, само че нещата са едни и същи от епохи и хилядолетия.
Какво може да Ви разсмее с глас?
- Всичко. Обичам да се дръзвам – на радостни случки, вицове. Обикновено са ми смешни несъответствията – когато се блъскат и се допират високо и ниско. Но не обичам да се дръзвам, в случай че някой се спъне на улицата или падне, и си разбие главата. Такива смехории не ми харесват.
Има ли разлика в чисто човешките страсти, когато стъпвате в храма на театъра – като режисьор и като артист? Изпитвате ли боязън, да вземем за пример, и в кой от двата случая?
- Не бих го нарекъл боязън. Но несъмнено, че има и боязън... Рутината в такива случаи пречи и е хубаво да я няма. Хубаво е човек да стартира на чисто, като на бял лист... Всъщност, главният боязън несъмнено е преодолян или махнат още с кандидатстването във ВИТИЗ и приемните изпити, когато се страхуваш, незнайно от какво. Може би е обвързвано с това дали ще бъдеш или не, а и какво ще се случи по-нататък...
Но когато се захващаш с някакъв материал, по-скоро страхът би трябвало да се изхвърли... Да, неспокойствие постоянно има от срещата с публиката, от резултата, по какъв начин ще бъде признато и по този начин нататък... Винаги виждам на всичко това като на игра, без значение дали е режисьорска или актьорска. Всичко е игра...
Вие сте от хората, които не бих се тормозил да попитам какво четат сега...
- Чета книга, написана от моя близка другарка. Казва се Румяна Чолакова, а книгата е „ Пътеписи от Шашавия “ (разкази и новели, изд. „ Сонм “, 2020 година – бел. а.). Изключително забавно четиво, основано с доста фино възприятие за комизъм и доста познавателно.
Наскоро попаднах на Ваш отзвук за книга. Какво може да Ви накара да напишете отзвук за книга?
- Може би, когато става дума за другар или за непосредствен човек, бих споделил нещо. Ако става въпрос за „ Изядената ябълка “ на Митко Новков, даже имаше концепция да се прави театър по тази книга. Идеята към момента не е отпаднала, само че виси в пространството. Харесвам метода, по който Митко Новков написа, както и него самия, другари сме.
А когато четете някоя книга, представяте ли си по какъв начин ставате неин воин – на сцената или на огромния екран?
- Не. Не съм чак толкоз полудял (Смее се – бел. а.). Разбира, се доста от нещата, които човек чете, гледа или слуша, когато е изключително впечатлен, си споделя: Ето, това би трябвало да си го сложа в чекмеджето, някой ден може да ми свърши работа. И то в действителност от време на време свършва работа...
Гледате ли „ Белези “ като фен в този момент...
- Да, тъй като не съм го гледал авансово. Мога да бъда фен, само че това, което би трябвало да кажа е, че мъчно претърпявам да виждам себе си. Мисля, че множеството артисти са по този начин. Но ми е забавно да видя в какво съм взел участие и по какъв начин се е получило.
Снимка: Гергана Змийчарова
Без да познавам доста добре този род (тв сериалите – бел. а.) и неговите триумфи и неуспехи в България, мисля, че е много грамотно направено произведение. Разбира се, нервират ме спиранията с реклами, само че очевидно без тях не може.
Както споделя Иво Иванов в една друга пиеса – „ Науру “: Преди гледахме телевизия, прекъсвана от реклама, а в този момент гледаме реклами, прекъсвани от телевизия. („ Науру “ е моноспектакъл на Свежен Младенов по едноименната книга на Иво Иванов, режисьор е Валентин Ганев, играе се в арт център „ Сити марк “ – бел. а.). „ Белези “ е в класическия род фамилна драма, изработен с доста можене от една огромна група хора, от един добре сработен екип.
В други времена това житие е било сътворено и изиграно от харизматичния и демонски хипнотичен Стивън Бъркоф. Днес неговият Хари проговоря на български в Сатирата – през вокалния и „ инструментален “ заряд на Тео Елмазов и под диригентската палка на Ганев.
Бъркоф е приет занаятчия на английския физически спектакъл, за който „ Таймс “ написа, че е „ насладата от злото в цялото му многообразие “. Според „ Ивнинг стандарт “ няма различен актуален британски артист, който да излъчва такова чувство за заплаха и непредсказуемост. „ Той е чаровникът с нож под палтото, затишието преди стихия и самата стихия “, добавя изданието.
„ Тиха нощ “ също е стихия, само че в чаша, и то с отрова. Изхвърлен на брега, на самотата, Хари върти вземане-даване измежду попилени страсти, изгубени борби, неузрели стремежи, недокоснати до сърцата им дами и... коледен дух, който укрепва контраста на нищото, на бездната от безсмислености и празната душа измежду един „ празничен “ подтекст. „ Тиха нощ “ е за неудачниците, за фантасмагориите, за опитите за хвърчене в кафез и за цялата псевдооптимистичност на „ свободата “ да живееш в куб, в затвор без стени, с доста правила и несподеленост.
Снимка: Гергана Змийчарова
Валентин Ганев в изявление за btvnovinite.bg – за „ Тиха нощ “ и почитта към Стивън Бъркоф, за „ нахалната “ интервенция в драматургията, за играещия човек Теодор Елмазов и неговия „ уморяващ “ възторг, за границата сред триумфа и неуспеха, за връзката сред интелигентността и скептицизма, за усещанията му от сериала „ Белези “ като фен.
Разговаряме в Сатирата, броени часове преди началото на „ Тиха нощ “. Покрай нас минава сътрудник на Ганев и пита по какъв начин е предходната премиерата. „ Ръкопляскаха хората “, дава отговор му с усмивка моят събеседник. И това измества авансово квалифицирания първи въпрос към него.
Как приемате аплодисментите от публиката? Тя не просто ръкопляска, само че и става на крайници след края на съвсем всяка режисура...
- Да, по този начин е. На британски му споделят standing ovation (аплодисменти, при които публиката става на крайници – бел. а.). Но в този момент се става на крайници с мотив и без мотив. А за мен, сякаш, естественото е, когато публиката възнаграждава изпълнителите със съществени овации, само че с желанието да седи и да желае да гледа още и още. У нас битува някаква лека концепция – хайде да ставаме и да си тръгваме. Да не приказваме, че тези, които стават на крайници, пречат на тези, които са седнали. Така че, със смесени усеща съм, само че с почитание и признателност виждам на тези овации.
Мисля, че българската аудитория не е най-добре театрално възпитана. Имам поради по какъв начин вдигаш хората, до момента в който минаваш сред редовете, по какъв начин би трябвало да си с лице към тях и един куп такива „ дребни “ неща, които са част от театралния етикет. Помня времето, когато дамите през зимата идваха на спектакъл с едни обувки, само че особено за спектакъла ги сменяха с други, а не както пристигна – с гуменки и кални галоши.
В „ Тиха нощ “ има няколко пиеси на Стивън Бъркоф, като главно е употребена „ Коледата на Хари “ (19 85 ), а също „ Актьор “ (1985) и „ Куче “ (2011). Лесно ли се получи компилацията сред тези три заглавия, имаше ли редакции, изкушихте ли се да боравите с текста свободно...
- Да. „ Коледата на Хари “ е писана през 80-те години и през днешния ден коледните картички са някаква екзотика. И надали има човек, който би поставил завършек на живота си поради това, че не е получил коледни картички...
Снимка: Елена Спасова Снимка: Елена Спасова Снимка: Елена Спасова Снимка: Елена Спасова Снимка: Елена Спасова Снимка: Елена Спасова Снимка: Елена Спасова Снимка: Елена Спасова Снимка: Елена Спасова Снимка: Елена Спасова Снимка: Елена Спасова Снимка: Елена Спасова Снимка: Елена Спасова Снимка: Елена Спасова Снимка: Елена Спасова Снимка: Елена Спасова Снимка: Елена Спасова Снимка: Елена Спасова
Позволихме си да създадем Хари артист. Вкаран е и този лек естраден стендъп комеди резултат с описа за кучето и няколкото „ тъпи “ вица. Уютното пространство на Comedy Bar Happy Сатира подготвя към това. Щеше ни се Хари да бъде човек, който се занимава с някакво театрално изкуство – с спектакъл. Тоест, да бъде най-близко до това, което познаваме и двамата с Тео. И той да бъде човек от всички жанрове – артист, който си изкарва хляба там, където може. Той не се гнуси от някаква работа. Да, мечтае някой ден да играе Хамлет, само че може да е и махленски артист, и цирков актьор, и смешник, и кукловод, и стендъп комедиант, ефирен и кино епизодик, и какво ли още не.
Така че, има много „ нахална “ интервенция в драматургията, като си мислим, че по този метод вършим работата по-обемна и по-релефна. Опитваме се да представим с удивление този незабравим английски актьор и драматург. Защото всичките тези неща Бъркоф ги играе самичък, като серия от скечове. Той е виртуозен артист и популярен мим. Щеше ни се, правейки каскада от жанрове и стилове, да отдадем респект на огромното можене на този човек, да се опитаме да бъдем толкоз вътрешно свободни и дръзки във формата, че с наши средства да останем правилни на духа на неговия тип спектакъл.
Например, от пиесата „ Актьор “ взехме концепцията Хари да бъде артист. Там героят споделя за някогашната си обичана, като безусловно в пет фрази се минава от запознанството, през сватбата, къс взаимен живот, разлъка и провалянето на една връзка. Това пък при Бъркоф е въодушевено от един скеч на великия френски мим Марсел Марсо. В него той изиграва човешкия живот в границите на две минути – от раждането до гибелта.
Всъщност, пиесата „ Актьор “, която е от единствено три страници, е едно пантомимно придвижване и прекосяване през живота и през трудностите, през срещи с други сътрудници, другари, сътрудници, дами, семейство, родители, загубата им. Пред очите на фена се завърта цялостен един житейски цикъл.
Споменахте картичките. Част от тези, които се употребяват в реквизита, са свързани с Вас персонално...
- Тези картички са по драматургия и всеки от нас донесе свои персонални картички. Някои са от бащата на Тео, пристигнали у нас чак от Япония. Има една, която е с пеликани, и тя е моя, от Австралия. Няма еленчета, снежинки, сняг и снежни индивиди...
Наскоро споделихте, че режисирате, тъй като Ви харесва да измисляте и оферирате театрални игри. Получи ли се театралната игра сред Вас като режисьор и Теодор Елмазов като артист? Лесно ли се играе с Тео? Двамата се познавате от дълго време – освен като сътрудници от Народния спектакъл, само че и като хора, които са наясно с кухнята на театъра...
- Тео е от вида играещ човек. Непрекъснато бъка от хрумвания и оферти. Фантазията му е доста разнопосочна и плодотворна за взаимна работа. Ние се познаваме сносно. Деляхме и продължаваме да разделяме една гардеробна, когато играем дружно в Народния спектакъл. Предложението да вършим този материал пристигна от него. Създавахме представлението дружно.
Успя ли господин Елмазов да Ви измори с ентусиазма си?
- Да. И популярност Богу. Добре е, когато работиш с човек, с който имате обща театрална визия или концепция за правене на спектакъл. Освен това, си имаме взаимно доверие и непрестанно се предизвикваме един различен.
„ Тиха нощ “ е пиеса за неудачниците, за провалените хора, чиито живот не се е случил, без значение че са тръгнали с огромна кошница в живота си. Дали пък във всеки един от нас не дреме по един неудачник?
- Със сигурност. Както във всеки от нас дреме някакъв талант – Наполеон или Моцарт, или Айнщайн, по този начин дреме и неудачник. И може би границата сред триумфа и неуспеха е напълно тънка, и е някакво вървене по въже, и по острие на бръснач. Освен това, в никакъв случай не знаеш кое е триумф и кое е неуспех.
Срещате ли към себе хора като Хари – самотни, несретни...?
- Мисля, че е цялостно с такива хора. Да не приказваме, че това е един от стадиите на хора, които минават около нас, а по-късно ги срещаме до кофите за отпадък...
Страдаме ли от прочувствена непълнота?
- Струва ми се, че страдаме от дефицит на прочувствена просвета.
Можем ли да се пристрастим към самотата?
- Да. Както споделя Слав Бистрев, нашият композитор, то е като тишината в музиката, като паузата в музиката... Всеки от нас има моменти, в които желае да остане самичък. Или, най-малкото, е хигиенично да останеш самичък и да искаш да си от време на време самичък. Въпросът е това да не стане патологично. И, без значение от външните условия, да започнеш да се къпеш в тази самотност...
А като се самоанализираме, не губим ли себе си?...
- В края на краищата, човек би трябвало да прави някакви неща, а не да се самоанализира и да гледа в пъпа си. И, може би, когато е лишен от опцията да прави това, което може и желае, по субективни или справедливи аргументи, той стартира да се вторачва във фиксидеи и кошмари.
В " Тиха нощ " специфичното присъединяване има и Александра Сърчаджиева, съвсем неузнаваема е...
- Задачата ни беше да потърсим съответен човек на персонажа, който желаеме да реализираме. В визията, която сме основали с Тео и Краси Вълканов (сценографът на „ Тиха нощ “ – бел. а.), тя беше леко борсук. Трябваше да наподобява благо, наивно и малко смешновато, малко като Пипи Дългото чорапче. Тя не трябваше да е някакъв блян за хубост и съблазън, а тъкмо противоположното.
Разбира се, Алекс е прелестна, красива, млада жена и актриса, само че тя има задоволително актьорска полуда и усет към особеност, с цел да се превъплъти, въпреки и за 20 секунди, в това благо създание с лунички...
В пиесата Хари поддържа връзка със свое копие под формата на кукла, която е негово второ, трето и четвърто аз. Но тя е и негов отдушник. Ако прескочим пиесата и си представим, че сме доста напред във времето, представяте ли си миг, в който човешки страсти ще се оферират чартърен? Искаш съчувствие – взимаш си го чартърен, искаш обич – взимаш я чартърен...
- Искаше ни се тази кукла да бъде професионален сътрудник, сценичен признак, другото его на героя, отдушник на гнева му, сътрудник, с който споделя насладите си и т. н. А за какво да вървим напред във времето, когато приказваме за обич чартърен? Това не е ли най-древната специалност? Състрадание чартърен и в този момент можеш да получиш по някакви телефони, уеб сайтове и измислени „ клубове “. Щом са чартърен, защо са ти? Май, отново опираме до ниската прочувствена просвета.
Снимка: Елена Спасова
Може би, всички вършим това цялостен живот, даряваме или лишаваме другите със (и от) съчувствие и обич... В християнската вяра те се припокриват.
Интелигентността и скептицизмът имат ли връзка?
- Основна връзка. Интелигентният човек, в някакъв позитивен смисъл, е песимист и безсрамник. Или би трябвало да бъде подобен. Под образован човек разбирам освен подобен, който е чел доста книги и знае доста, а който умее да вкара себе си в подтекст – подигравателен по отношение на себе си и по отношение на обществото, и да гледа с леко намигане на всичко, което се случва в близост.
Защото, по този начин или другояче, всичко към този момент се е случило на този свят и с нищо не могат да ни изненадат. Да, може да има модификации на средствата, с които това се прави, само че нещата са едни и същи от епохи и хилядолетия.
Какво може да Ви разсмее с глас?
- Всичко. Обичам да се дръзвам – на радостни случки, вицове. Обикновено са ми смешни несъответствията – когато се блъскат и се допират високо и ниско. Но не обичам да се дръзвам, в случай че някой се спъне на улицата или падне, и си разбие главата. Такива смехории не ми харесват.
Има ли разлика в чисто човешките страсти, когато стъпвате в храма на театъра – като режисьор и като артист? Изпитвате ли боязън, да вземем за пример, и в кой от двата случая?
- Не бих го нарекъл боязън. Но несъмнено, че има и боязън... Рутината в такива случаи пречи и е хубаво да я няма. Хубаво е човек да стартира на чисто, като на бял лист... Всъщност, главният боязън несъмнено е преодолян или махнат още с кандидатстването във ВИТИЗ и приемните изпити, когато се страхуваш, незнайно от какво. Може би е обвързвано с това дали ще бъдеш или не, а и какво ще се случи по-нататък...
Но когато се захващаш с някакъв материал, по-скоро страхът би трябвало да се изхвърли... Да, неспокойствие постоянно има от срещата с публиката, от резултата, по какъв начин ще бъде признато и по този начин нататък... Винаги виждам на всичко това като на игра, без значение дали е режисьорска или актьорска. Всичко е игра...
Вие сте от хората, които не бих се тормозил да попитам какво четат сега...
- Чета книга, написана от моя близка другарка. Казва се Румяна Чолакова, а книгата е „ Пътеписи от Шашавия “ (разкази и новели, изд. „ Сонм “, 2020 година – бел. а.). Изключително забавно четиво, основано с доста фино възприятие за комизъм и доста познавателно.
Наскоро попаднах на Ваш отзвук за книга. Какво може да Ви накара да напишете отзвук за книга?
- Може би, когато става дума за другар или за непосредствен човек, бих споделил нещо. Ако става въпрос за „ Изядената ябълка “ на Митко Новков, даже имаше концепция да се прави театър по тази книга. Идеята към момента не е отпаднала, само че виси в пространството. Харесвам метода, по който Митко Новков написа, както и него самия, другари сме.
А когато четете някоя книга, представяте ли си по какъв начин ставате неин воин – на сцената или на огромния екран?
- Не. Не съм чак толкоз полудял (Смее се – бел. а.). Разбира, се доста от нещата, които човек чете, гледа или слуша, когато е изключително впечатлен, си споделя: Ето, това би трябвало да си го сложа в чекмеджето, някой ден може да ми свърши работа. И то в действителност от време на време свършва работа...
Гледате ли „ Белези “ като фен в този момент...
- Да, тъй като не съм го гледал авансово. Мога да бъда фен, само че това, което би трябвало да кажа е, че мъчно претърпявам да виждам себе си. Мисля, че множеството артисти са по този начин. Но ми е забавно да видя в какво съм взел участие и по какъв начин се е получило.
Снимка: Гергана Змийчарова
Без да познавам доста добре този род (тв сериалите – бел. а.) и неговите триумфи и неуспехи в България, мисля, че е много грамотно направено произведение. Разбира се, нервират ме спиранията с реклами, само че очевидно без тях не може.
Както споделя Иво Иванов в една друга пиеса – „ Науру “: Преди гледахме телевизия, прекъсвана от реклама, а в този момент гледаме реклами, прекъсвани от телевизия. („ Науру “ е моноспектакъл на Свежен Младенов по едноименната книга на Иво Иванов, режисьор е Валентин Ганев, играе се в арт център „ Сити марк “ – бел. а.). „ Белези “ е в класическия род фамилна драма, изработен с доста можене от една огромна група хора, от един добре сработен екип.
Източник: btvnovinite.bg
КОМЕНТАРИ