В Япония децата ми учат предмет, който в България все

В Япония децата ми учат предмет, който в България към момента няма аналог, написа пловдивчанинът Иван Ботев в профила си в обществените мрежи. Казва се „ дотоку “, и се превежда най-често като „ морално образование “, „ нравственос “ или „ урок по добродетели “. Това не е набожен предмет, нито час за наставление. Това е време, в което учениците разсъждават, приказват и се учат какво значи да бъдеш човек – със сърце, а освен с правила.
Прочетете още
Това, което най-вече ме впечатлява, написа преподавателят в Hosei University е, че няма оценки, няма изпити, няма „ верен отговор “. Темите са простички на пръв взор – по какъв начин да се извиниш, когато си сбъркал, за какво е значимо да окажеш помощ, по какъв начин да покажеш почитание. Децата разискват, изслушват се, учат се да влизат в ситуацията на другия.

Учебниците по „ дотоку “ не съдържат дълги дефиниции, а житейски образци, разговори, обстановки от всекидневието и даже случки от историята. Но най-важните уроци не идват от страниците – идват от самия живот.

Преди години станах очевидец на обстановка, която постоянно си напомням. Докато вървях по улицата, видях по какъв начин от джоба на един колоездач изпадна портфейл. Без да се двоумя, го занесох в най-близкото полицейско ръководство. Наскоро пък открих банкова карта, забравена до банкомат – и нея предадох в полицията. В Япония това е нещо всекидневно – полицията даже ми изпрати писмо, че предметите са били върнати на притежателите.

Не го описвам за хвалба. Споделям го, тъй като тук честността не е подвиг – тя е норма, построена още в началното учебно заведение. Когато децата ми се връщат от час по „ дотоку “ и ми описват по какъв начин са обсъждали за какво би трябвало да благодарим на хората, които не познаваме, разбирам, че тези уроци работят.

През 2018 година „ дотоку “ стана формален предмет в Япония – отговор на тревожните процеси в обществото, в това число възходящия тормоз измежду децата. Вместо час по вяра, японските учебни заведения заложиха на всекидневна нравственос – с разкази, шерване и размисъл.
В момента и в България се разисква въвеждането на нов предмет – „ Добродетели и религии “ от първи клас. Родителите ще могат да избират сред религиозно образование (православие, ислям) и световна стратегия с фокус върху полезности и нравственос.

Аз персонално нямам нищо срещу всички да сме осведомени и с религията – изключително с формалната за страната. За образец давам нашите братя мюсюлмани, които още от дребни са подтиквани да четат Корана. Защо пък ние, християните, да не познаваме най-малко Библията? Не да я знаем наизуст – само че най-малко да сме наясно за какво Йона е бил в корема на рибата, кой е оня с камшика в храма и какво тъкмо е станало с Давид и Голиат.

А и дано си го кажем – Библията не е лесна за четене. Това е остаряла, неведнъж превеждана книга, цялостна с алегории, метафори и много необикновени подиуми. Един квалифициран експерт може освен да ни помогне да я разберем, само че и какво в нея остава настоящо и през днешния ден.

В последна сметка не става дума просто за „ предмет “. Става дума за образование. За това по какъв начин да изградим у децата ни възприятието за почтеност, съпричастност и отговорност – не тъй като по този начин написа в закона, а тъй като по този начин се прави.

„ Дотоку “ ни демонстрира, че това е допустимо. Не с назидания. Не с оценки. А с внимание, човещина и време за размисъл.

Не е нужно детето да знае всички религии наизуст, с цел да върне портфейл, който не е негов. Трябва му единствено едно – да е израснало с концепцията, че това е вярното нещо.