В царството на човеците има различни истории – за доброто

В царството на индивидите има разнообразни истории – за положителното и неприятното, за красивото и грозното – все категории, които тежат на мястото си, макар своята конвенционалност. И боли, когато прекрачваш, и е обич, когато успяваш да се побереш в рамките на мисълта – на индивида, който обичаш. Затова можеш да се влюбиш в изверг или лъжец, и да потърсиш щастието оттатък разбирането за нормалност...

Личната история на един млад български артист към този момент може да бъде превърната във филм. И в този филм думите няма да имат значение, тъй като лицето му и мелодията на гласа му ще споделят всичко... Мак Маринов е добре прочут на публиката в Малък градски спектакъл „ Зад канала “. Там играе в десетина радикално разнообразни постановки. Познат е и от присъединяване си в „ Кецове “, „ Тилт “, „ Каръци “, „ Асансьор за пациенти “, а напълно скоро – и от продължението на паметната сръбска лента „ Южен вятър “, чиято премиера у нас е при започване на февруари.



Мак Маринов е в ролята на Ангел, наследник на български нарко необут, а „ Южен вятър 2 “ към този момент е най-гледаният сръбски филм за последните 20 години. Успех, който се дължи и на него. Затова и след среща в киното, и на сцената, занапред и все по-често ще се чуват думите „ Мак, това е моят човек “ – възклицанието, с което огромната Татяна Лолова реагира откакто гледа „ Празникът “ (реж. Явор Гърдев, 2019).

Защото това е Мак – като цветето. Това е бурен, дружно с всички свои функционалности като символика, отбелязва самият той. И е по този начин, тъй като този хубав бурен е като дивото, което постоянно е същинско и вълнуващо. И напълно тъкмо пасва на гения му и на харизмата – просто те улавя и те слива с изкуството – като плътта на определения артист, която идва от другаде...



Мак Маринов – за фотосите на „ Южен вятър 2 “ и работата с режисьора Милош Аврамович, за майчините препоръки и „ Мак, това е моят човек! “, за парадоксалната разновидност, за нещата, които не може да понася, за незабавните ограничения в българската просвета и театъра – в частност, за раздялата с НГДЕК и със Софийския университет, за полезностите, които към този момент минават към вкаменелости. Какво значи да забавиш мисленето си. Работата в театъра и киното отваря ли един артист към хората и какво би трябвало да подбутва, в случай че не упоритостта. За край – поезията на Мак Маринов...

След Бина Харалампиева, Виктор Чучков, Ивайло Христов, Иван Добчев, Иглика Трифонова, Павел Веснаков, Теди Москов, Явор Гърдев, за първи път работите с непознат режисьор – Милош Аврамович. Имаше ли изненади?

- Той като режисьор доста ми хареса, тъй като е доста свободен и схватлив, и доста диалогичен. Обичам такива режисьори, тъй като в процеса на нашата работа минахме през доста разисквания за моя воин. Той даваше хрумвания, аз давах хрумвания, и всичко се случи в тази взаимна работа.

Иначе, не съм усетил нещо кой знае какъв брой друго, поради това, че той е чужденец. Усетих обаче огромна разлика в сръбския екип и професионализма, с който се вършат нещата, отношението към българските артисти... Стана ми доста прелестно, въпреки аз да съм млад актьор, че артистът за тях в действителност значи нещо. Държат се с теб като с някакъв значим човек, в положителния смисъл на думата.

Това отношение липсва ли ви тук?

- Покрай татко ми, Бог да го елементарни, много дълго време съм работил в българското кино и във всевъзможни продукции, снимани у нас. Тук има страхотни експерти.

Ще вмъкна един образец от фотосите на „ Южен вятър 2 “. Имаше каскади, поради които бяха извикани български каскадьори. Сърбите бяха втрещени от това, което нашите хора демонстрираха като умения.



У нас обаче имаме податливост леко да фамилиарничим и тук-там това се усеща. Разбира се, не на всички места, само че съм го виждал.

В „ Южен вятър 2 “ играете наследник на един от най-големите български босове, отритнат от татко си. Представяте ли си, че това можеше да бъде Вашата действителност?

- След като съм го изиграл, значи по някакъв метод съм си го показал (Смее се – бел. а.). Общо взето, нашата работа се прави по този метод...

И, да, по време на фотосите имах вяра в тези неща и цялата ми подготовка е тръгнала от визията, че в действителност съм този човек.

Името на Вашия негативен воин е Ангел. Вие самият умеете ли да търсите положителното у хората даже, когато те по хипотеза са неприятни или пък са набедени за злодеи?

- Да, само че не във всички случаи. Има злодеи, на които не давам късмет. Но съм симпатизирал на някои от тях, тъй като преди доста гледах всякаква документалистика за нарушители и убийци, и доста постоянно някои от тях са ми ставали симпатични.



В последна сметка, човек, когато се запознае от близко с една такава история, стартира да вижда, че не всичко е черно и бяло, и че има някакви нюанси, и аргументи, които нерядко могат да бъдат признати, могат да бъдат простени...

Като приказваме за Ангел от „ Южен вятър 2 “, се сещам за „ Попфолк летописи “ – едно от представленията с Ваше присъединяване в „ Зад канала “. Спомням си, че когато го гледах, имаше фенове, които безусловно се любуваха на чалгата, употребена като музикален декор. Тъжно ли е, че има такива реакции?

- Да, чалгата е употребена като музикален декор, тъй като самото зрелище е проучване върху тази просвета – в кавички, дори не в кавички, а задраскано. Много пъти, когато играем това зрелище, виждам... (Замисля се – бел. а.).

Мисля, че артистът разграничава по кое време човек реагира на художествения факт и на художествената действителност. Която, въпреки и чалга, може да провокира реакция. Има други случаи обаче, в които хората с някаква страхотна обич реагират към тези поп-фолк осъществявания. Това постоянно ме потиска...

Това значи ли, че не се налучкват верните послания към публиката или това с посланията и положителните практики изобщо не стои на дневен ред?

- Неда Соколовска (режисьорът на „ Попфолк летописи “ – бел. а.), доколкото я познавам, се пробва да бъде безпристрастна и да не поставя знаци на нещата.

Личното ми мнение е, че, по принцип, тези реалии нямат място в театъра. Но, в последна сметка, това е част от моята работа и аз съм взел участие там със 100 % от опциите си.

Посланието на това зрелище... То е по-скоро нещо като списък, като фотография на едно отминало време. И би следвало, допускам, да зададе въпросите до какво докара това време, какво ще докара, има ли го още и по този начин нататък... Смятам, че отговорът е еднопосочен...

Казват за Вас, че доста премисляте нещата? За какво сте податлив да се хвърлите, без да мислите?

- Аз обичам да мисля, по принцип. Но когато би трябвало да работя, рядко премислям. Смея да настоявам, че съм много емоционален.



Що се отнася до работата, открих последователно един натурален развой –прекаленото усъвършенстване на нещата и на пиесите, и на текстовете, и на минаването им през някакви разсъждения, е по-скоро нездравословно. Да, би трябвало да стъпиш на една такава база, само че би трябвало доста рано да отскочиш от нея и да се оставиш да бъдеш пластилин в личните си ръце. Тоест, от един миг нататък, когато стъпиш на сцената, всичко, което си мислил и си схванал, и всичките тези познания, би трябвало да останат в едни сапунени балони – в главата ти. Всъщност, плътта би трябвало да пристигна от другаде...

Вълнувате ли се преди премиера?

- Да, вълнувам се, и с времето това става по друг метод. В началото, когато бях студент, не можех изобщо да дремя. Страшно се напрягах. Сега, по-скоро, се вълнувам какво ще си приказвам с хората, които са гледали, по какъв начин ще се схване, ще сложи ли посланията, които аз желая, и по този начин нататък. Нямам към този момент някакви изключителни тресчици...

Като приказваме за мнения , Татяна Лолова е споделила за Вас: „ Мак, това е моят човек! “. Това ласкае ли Ви? Въобще, по какъв начин се отнасяте към похвали и ласкателства?

- Отнасям се с внимание. Разбира се, няма човек, на който да не му е прелестно, когато бива окуражителен.

Това – с Татяна Лолова – си го припомням доста добре, тъй като малко откакто гледа „ Празникът “, тя ми изпрати картичка в театъра, което доста ме поласка. И, почтено казано, даже не знаех по какъв начин да отвръщам. Тогава, както и в този момент, аз бях едно момче, което се занимава с тази специалност. Не я познавах персонално... Беше прочувствено...



Човек би трябвало да е доста деликатен към триумфите си, към неуспехите си и към работата си. И колкото би трябвало да се пази от високомерието, толкоз би трябвало да се пази и от прекомерната невзискателност. Защото двете се допират в един миг... Необходимо е уравновесено самочувствие, с цел да успееш да издържиш на натиска на тази специалност.

Вие успявате ли?

- Смятам, че да. Засега.

Вслушвате ли се в майчините препоръки?

- Да, вслушвам се. Майка ми и татко ми са две доста значими фигури в моя живот. Имал съм интервали, в които ми се е желало да чувам по-малко майка ми за някои неща, които са отвън специалността... Мисля, че напоследък съм постигнал някакъв баланс в това отношение. И това е обикновено да се случва сред близки хора.

Многобройни са препоръките на майка ми по отношение на работата. Факт е, че тя доста схваща от тази работа. Много неща съм научил от нея и съм спазил през годините – от чисто механически до комплицирани актьорски умения.

Много се веселя, когато тя ми споделя, че вижда, че съм я послушал... Тя ми е казвала, че първо ти работиш за името си, а след това то работи за теб – и то не е единствено по отношение на актьорството, а изобщо. С течение на годините разбрах, че това е извънредно правилно. Защото, и до ден-днешен, ми се случва в някои сфери на общуването да виждам по какъв начин хората са разпитвали за мен и по какъв начин са се уведомили – не въз основата на персонални усещания, а от непознати приказки, което, почтено казано, ме нервира.

Разбира се, имал съм и доста изгоди от това какво носи името ми след себе си...

Като приказваме за името, от кое място идва Мак?

- Няма никаква особена история към името ми. Просто, по този начин е хрумнало на майка ми и татко ми в един миг. Дошло си е единствено, не е въображаемо, не е конструирано...



Името може да се пояснява по всевъзможни способи. По някакъв метод го одобрявам като цветето. Но означавам, че това не е цвете, а бурен (Смее се – бел..а.).

Но пък е хубав бурен...

- Да, всички функционалности на това цвете ми харесват като символика (Смее се – бел. а.).

С какво Ви разстрои „ Бели нощи “ в „ Сфумато “?

- Разстрои ме чистотата на тези млади актьори. Това, че те се занимават с Достоевски. Чистото им и почтено стоене в постановката, тематиките в нея и метода, по който са показани. И най-много – една такава мета действителност, пресъздадена в една дребна зала. Направили са нещо, надали не, сами, несъмнено, благодарение на Маргарита Младенова, само че произтекло от тях. И всичко това – във века на инстаграм, инфлуенсъри, чалги и всевъзможни простотии. Това беше неспокойствие на друго равнище...

„ Сфумато “ несъмнено държи на своето равнище и на характерни полезности, които към този момент съвсем минават към вкаменелости...

Казвате, че преди „ Завръщане вкъщи “ забавяте мисленето си. Какво значи да забавиш мисленето си?

- Свързано е с биографията на моя воин, който е боксьор. Аз имах право на личен прочит. Тъй като има нещо комично в цялото му наличие, взех решение, че е по-интересно той да не бъде смотаняк, който го пребиват в залите, а да е добър и да се старае в действителност.

Като потеглих по този път, си показах тези времена и мизерията, в която е живеял и метода, по който е израснал. И ми се стори, че от целия този пердах мозъкът му действа на малко по-други честоти, както и цялото му създание. Когато забавяш съзнанието, забавяш и физиката... Аз по този начин съм го построил този Джоуи – много ленив.

И с цел да се получи както би трябвало, ми е нужна известна подготовка. Това не значи, че отивам в театъра в 7:30 сутринта и върша 17 часа извършения. Нужен ми е към половин час, с цел да се съсредоточвам и да стана по-бавен.

В момента, в „ Зад канала “, играете в десетина радикално разнообразни представления. Ако Ви виждам за първи път, с кое би трябвало да стартира?

- Харесвам всичките си представления, само че към някои от тях съм с по-особена конфигурация. Случвало ми се е да поканвам хора на „ Празникът “ с настройката, че след това ще вървим, ще си приказваме, ще пием по нещо и по този начин нататък... Това нормално не се получава, тъй като те са толкоз треснати от представлението, че нито им е до говорене, нито им е до пиянство или други обществени занимания.

Заради размера на ролята и поради доста други неща, „ Празникът “ е зрелище, с което усещам, че бих могъл да популяризирам себе си.

Работата в театъра и киното отваря ли Ви повече към хората? Ставате ли по-доверчив или може би се чувствате по-добър ценител на човешката душа?

- (Замисля се – бел. а.) Не знам. Това, че съм артист, не ми оказва помощ да бъда по-добър ценител на човешката душа. Това са персонални качества...

Има нещо, което ми прави усещане в последно време. Колкото повече играя, толкоз повече нуждая се да съм самичък по-късно. Защото присъединяване в тези представления е доста натоварен живот в границите на два или три часа. След това ти си дал, по този начин да се каже, някаква милостиня за деня...



В този смисъл, театърът и киното повече затварят, в сравнение с да ме отварят към хората...

През цялото време на този диалог Ви чувствам като артист до мозъка на костите, като артист и по специалност, и по душа. А какво не Ви е по душа?

- Не мога да претърпявам цинизма, завистта и прекомерната упоритост. Много се вардя от това да се усетя упорит. И до момента не съм се усещал по този метод... Защото, стане ли човек упорит, всичко се видоизменя и става по някакъв метод недействително...

Какво би трябвало да подбутва един актьор, в случай че не е упоритостта?

- Трябва да те подбутва вярата в смисъла на това, което правиш. А не триумфа, който би могло да ти донесе.

Споменахте за нещата, които не можете да понасяте. Според мен това са и част от „ циреите “ на нашата просвета като цяло – с цел да може да се движи по един по-свободен и лек път, и да има в действителност положителни резултати. В този смисъл, кои са най-спешните ограничения, от които българската просвета се нуждае, съгласно Вас?

- Трябва да се случи някаква парадоксална разновидност. Ще обясня какво имам поради...

Културата би трябвало да се погрижи за това детето в едно нормално българско семейство да може да тръгне по друг път. Да тръгне към някакво познание, към някакъв морал. Защото ние постоянно забравяме, че културата е и морал, а освен художествени обстоятелства и фрагменти.

Ще бъда благополучен, в случай че едно момче на 15 години чете книги, интересува се от разнообразни неща и не остава в мрежата и в клетката на своя генезис. Вместо да върви по улиците и да е притежател на този цинизъм, за който говорихме. За това би трябвало да се грижи културата. Трябва да се насочи главно към промени в образованието.



Децата би трябвало да схващат, че когато учиш и ставаш добър в нещо, ти ще просперираш. Разбира се, това в България не е напълно правилно и по тази причина стигаме до това равнище... Факт е, че няма значение дали си почнал да работиш на 16 или си приключил пет висши, взимаш едни и същи пари.

Говорим за българската просвета като цяло, а театърът, в частност, има ли потребност от незабавни ограничения?

- Въпреки всичко, считам, че българският спектакъл въпреки всичко е жилест и жив. И не мисля, че е толкоз закъсал. Разбира се, че има доста неща, които би трябвало да се трансформират, само че го смятам за пулсиращо тяло...

А за какво се отказахте от НГДЕК, а по-късно и от философията в Софийския университет?

- От НГДЕК не се отхвърлих, а ме изключиха – заради голям брой прегрешения от най-различен темперамент. Аз бях много непокорен като младеж и си отнесох заслуженото. Въпреки всичко, тази гимназия ми е дала доста и вечно ще остане в сърцето ми.



От философията се отхвърлих, тъй като стопирах да виждам смисъл в нея. И до ден-днешен считам, че това е безусловно безсмислена дисциплинираност.

Свирите на хармоника и китара, пишете стихове, а композирате ли?

- Не. Не композирам. Аз съм самообразован и нямам кой знае каква визия от музикална доктрина. Запалих се по китарата около Джими Хендрикс. Просто желаех да изсвирвам блус.

Нека да приключим с Ваше стихотворение...

- Не знам до каква степен бих желал да занимавам хората с моите стихотворения... Ще споделя първото, която съм написал изобщо:

Измряха музите и няма към този момент ентусиазъм,
седим и тъпчем се
с безсмислените ежедневни откровения,
като видения, само че не призрачни и безплътни,
а в противен случай – плътни като крави,
живи, мъртви твари.
Знам. И аз не се усещам самичък,
отделил съм се като болен бик, настрани,
привел съм тъжно глава, и пиша своя нечут зов,
спирам за момент да погледна,
само че бързо изгубвам вяра.
Няма нищо – няма река, няма вода,
няма красива жена –
пластмасови опаковки, даже и тела,
крива страна, крив континент,
желая най-малко някаква война, битка –
нещо противоположно, като красиво и грозно,
просто и комплицирано.
Не мисля да оставам запомнен напред,
аз съм обезверен. Не вярвате? Е, нали съм стихотворец.
Може би един дребен шанс
в кофата за боклук на моя свят... или свет.
И в случай че можех в живота си да добия подобен темп,
като този тук – елементарен темп на римите,
влияние с тон,
о тогава щяхте да видите
кой е естествен и кой вманиачен, въпреки и да няма значение.
Аз си оставам компактно привидение,
пиша – без подучване,
даже не изпитвам пренебрежение.
Ела, Изток, монаси вземете ме, чупете ме,
скрийте ме, бийте ме, спасете ме, научете ме.