Джовинко - футболистът, който се мотаеше около майка си
В Торонто съм от 3 години, само че има две неща, които още не съм видял. Едно от тях е Ниагарският водопад, на които вероятно ще отида. На първо време има нещо, което мощно желая и се нуждая да видя - Торонто да завоюва МЛС. Бяхме доста близо да го създадем предходната година, само че " доста близо " не е задоволително. Като " да отидеш в Рим и да не видиш Папата " , споделяме, ние, италианците в такива случаи.
Не желая да съпоставям трофея от МЛС с посещаване във Ватикана, само че... Така де, не пристигнах чак в Торонто, с цел да не стана първенец. Това е!
Спомням си първото игрище, на което играх в Торино като дете. Нямаше трева, единствено линии, обрисувани с тебешир, които при повдигането на повече прахуляк изчезваха. Беше такова игрище, че имаш възприятието, че в случай че паднеш, шансът да си счупиш нещо, е доста огромен. Но пък беше всичко, което имахме. Нямаше кино, нямаше молове. Нищо! Можеш да играеш футбол, или... да играеш футбол. На това извънредно игрище.
С изключение, че в началото не играех футбол. Не бях като останалите италиански деца, които мечтаят да станат част от Серия " А ". Дори не гледах толкоз доста мачове по малкия екран. Мотаех се основно към майка ми, която работеше в дребен бар, благосъстоятелност на чичо ми. Зад него имаше игрище. Минавах непрекъснато около него с другари и от време на време гледах по какъв начин момчетата играят в някакъв локален тим.
Един ден въпросният отбор имаше мач. В състава бяха по 7 индивида, само че се получи по този начин, че единият от играчите им липсваше. Бях на 6 или 7 години, а момчетата малко по-големи. Вероятно са били обезверени, защото бях единственият, който ги гледаше, и по тази причина ме викнаха да играя с тях. Знаех, че ще е друго. Да играя футбол... ме направи благополучен. Освен, че беше занимателно, ми оказа помощ да намеря нови другари. Затова, когато се прибрах вкъщи, споделих на татко ми, че желая да продължа да играя.
На идващия ден се върнах. На по-следващия също... Започнах в средата на терена, харесваше ми да върша асистенции, само че внезапно осъзнах, че единственото нещо, което одобрявам повече, е вкарването на гол. За мен, те бяха най-важни, тъй като са методът да печелиш.
Училището остана на назад във времето. Прекарвах цялото си време в тренировки Сан Джордо Адзури, по този начин се наричаше тимът. Играех футбол на всички места - на игрището, на парковете в града, даже в жилища ни с по-малкия ми брат Джузепе, въпреки че мястото, където живеехме беше малко. С една спалня за майка и баща, и хол, в който спяхме аз и Джузепе. Блъскахме по стените. Подлудявахме майка ми с този футбол.
Източник:
Нямахме доста пари. Живеехме единствено на 15 благи ( б.а. - малко над 24 километра ) от стадион " Деле Алпи ", само че в никакъв случай не ходехме да гледаме Ювентус и сигурно не можехме да си позволим да си купим екипи на тима. Спомням си, че татко ми, който беше строителен служащ, икономисва цяла година, с цел да ми купи първите футболни обувки. Екипи, обувки, каквото и да е, не ми пукаше. Да бъда на терена, е единственото, което ме интересуваше. След година или повече скаутът на Ювентус ме предложения да се причисля в академията на тима. Вероятно звучи налудничаво, само че нещата в действителност се развиваха бързо - в един миг подритваш в локален тим, а в идващия те вижда Ювентус. Поне по този начин беше за мен. Един ден индивидът се появи, поговори с мен и татко ми, и на другия ден към този момент бях в академията на Ювентус.
Тъй като живеех наоколо, останах при родителите си. Всеки ден татко ми ме караше на тренировки с дребното ни " Рено 5 ". След това се връщаше, взимаше майка ми, оставяше я на работа, а в края на деня я връщаше назад, с цел да може тя да подготви вечеря, до момента в който баща се върне и ме вземе от подготовка. Кълна се, навъртя толкоз доста километри, че трябваше на всеки две години да сменя колата.
Баща ми не беше футболен човек. Беше от Милан, тъй като просто по негово време те са били №1, само че не е гледал мачове по малкия екран, нито пък е играел футбол. За него обаче беше наслаждение, че съм благополучен и съм в Ювентус.
За малко не беше по този начин, не бях благополучен. Между 15 и 16-годишна възраст не получавах доста шансове за изява. Затова, в множеството случаи на прибиране от тренировки, плачех в колата. Един ден, баща спря колата и ми сподели " Себа, повече няма да те повеждам на тренировки ". " Защо ? ", отвърнах аз, а той ми съобщи " тъй като не те повеждам да тренираш, с цел да плачеш " .
Замислих се за миг " Добре, няма да рева. Ще упражнявам по-здраво! И ще спечелвам ".
Нещо, което в действителност, се чака от мен. Без сълзи. Без нищо. В Ювентус подобен е правилото - да побеждаваш. Учат те да уважаваш, да побеждаваш, само че всичко се свежда до успеха. Простичко е. Това е чипът, който ми инсталираха, когато дойдох в академията.
На 17 години отидох в офисите на клуба, с цел да подпиша първия си професионален контракт. Нямах нужната възраст, по тази причина баща пристигна с мен. Отново се нуждаех от татко ми, с цел да подпише документи за апартамент - едно от първите неща, които купих за родителите ми. С обособена стая за всеки.
Спомням си първия път, когато излязох на терена. Нямаше нищо общо с калното игрище. Играех до Дел Пиеро и помагах на Давид Трезеге. Бях горделив, че оказвам помощ на тима да се върне в Серия " А " ( б.а. - приказва за интервала, в който " бианконерите " бяха изхвърлени от елита ). Едва ли щях да получа толкоз шансове, в случай че не бяхме в Серия " Б ". Завръщането ни не беше нещо, за което се говореше доста в съблекалнята, или че младите футболисти са помогнали на Ювентус да го направи. Както споделих, едно нещо има смисъл в клуба. И няма значение по какъв начин ще го постигнеш. За мен, както постоянно, значимото беше да съм на терена. След прочут интервал обаче разбрах, че в Ювентус това няма по какъв начин да се случи. Бях пращан на няколко пъти чартърен, а към края на контракта ми започнах да се възнамерявам да заиграя в МЛС.
Източник:
Торонто беше клубът, който се свърза с мен. Разговорите протекоха доста бързо. След три дни постигнахме съглашение. Щях да играя за Торонто. Пристигнах през февруари 2015 година. Когато самолетът ми кацна... Да кажем, че студът е нещото, което ще запомня от този ден плюс стотиците почитатели, които пристигнаха на летището, с цел да ме посрещнат. Не знаех, че градът ще е толкоз прекрасен. Чувството беше необичайно. Играл съм в други клубове, в други градове. По принцип преместването не е елементарен развой, само че в Торонто беше друго. Веднага усетих града като мой дом.
Преди да дойда, си помислих, че това може да е клуб, който има сили да реализира нещо особено. Не знам за какво. В момента, в който се срещнах с момчетата, усетих, че те имат същото възприятие, същата цел - да побеждават.
И го направихме. През 2015 година, първия ми сезон тук, успяхме да преминем главния сезон за първи път в историята, само че по-късно мисля, че прекомерно доста си повярвахме. След като стигнахме до местата за плейофи, празнувахме прекомерно доста и загубихме последните си два мача и плейофа от Монреал... Може би това би трябвало да научим от Ювентус - че като печелим, не би трябвало да честваме, а да продължаваме напред. Загубите бяха прочувствен миг за мен, тъй като желаех да покажа на града и на тима нещо друго. Исках да покажа за какво съм тук и какво можем. Всички се поучихме от мача с Монреал. Беше нещо като началото на пътешестване за нашия тим.
На идната година помислихме, че сме осъзнали нещата. Преодоляхме Монреал и стигнахме до финала. Но... Този край! Какво да кажа. Ако би трябвало да съм почтен, имах чувство няколко дни преди този момент. Усещане, което ми подсказваше, че мачът няма да приключи по метода, по който желаеме. Имахме своите шансове, само че не успяхме да ги осъществяваме. Аз не съумях да завърша... Мога да се запитвам какво би било, в случай че не ме бяха заменили поради крамп. Мога да се запитвам какво би било, в случай че бях отиграл дадена обстановка по един или различен метод, само че е без значение. Просто би трябвало да продължиш напред. Стигна се до някои дребни промени, които трябваше да създадем. Близо сме, дребни пърченца от пъзела липсваха.
Едно от тях е Виктор Васкес, който се причисли към нас през този сезон. Футболист, който в действителност може да ни помогне. Затова е преди всичко в Лигата по асистенции. Когато той е на терена, сме по-добър тим. Имаме и Майкъл Брадли - нашият водач в съблекалнята и на терена. След прекараното време в Рим, италианският също му е добър, може би по-добър от моя. Но по-важното - той е индивидът, който ни дава препоръки и ни сплотява преди мач. Следва моят човек - Джоузи! Забавно е, тъй като при първия ми сезон в МЛС никой не познаваше играта ми и съумях да вкарам доста голове, изключително, когато ме оставяха самичък в наказателното поле. През втората година обаче това се промени. Бях по-добре защитаван и покриван, което пък отваряше благоприятни условия за хора като Джоузи да излязат на напред във времето и да се възползват от шанса си. Не мога да обясня за какво, само че чувствам естествена връзка с него на терена, а не приказваме доста преди мач. Просто излизаме и знаем всеки един от нас къде ще бъде в даден миг.
Предполагам, че не съм от най-комуникативните. Може би и езиковата преграда оказва своето въздействие. Има момчета, които приказват в съблекалнята и такива, които приказват на терена. Такъв беше Дел Пиеро. Когато не приказвам, аз чувам. Слушам нашите почитатели. Признавам си, че още не мога да схвана какво се пее в някои от песните им, само че чувствам поддръжката им. Знам когато пеят за мен. Чувам го, чувствам го!
Няма да спрем! След успехите няма да честваме, а ще продължаваме напред. Така ще бъде, до момента в който Торонто не вдигне трофея в МЛС! След това към този момент знам какво следва. Канадската страна на Ниагарския водопад, за която съм чувал, че е надалеч по-хубава...
Статията е преведена от www.theplayerstribune.com
Източник:
Не желая да съпоставям трофея от МЛС с посещаване във Ватикана, само че... Така де, не пристигнах чак в Торонто, с цел да не стана първенец. Това е!
Спомням си първото игрище, на което играх в Торино като дете. Нямаше трева, единствено линии, обрисувани с тебешир, които при повдигането на повече прахуляк изчезваха. Беше такова игрище, че имаш възприятието, че в случай че паднеш, шансът да си счупиш нещо, е доста огромен. Но пък беше всичко, което имахме. Нямаше кино, нямаше молове. Нищо! Можеш да играеш футбол, или... да играеш футбол. На това извънредно игрище.
С изключение, че в началото не играех футбол. Не бях като останалите италиански деца, които мечтаят да станат част от Серия " А ". Дори не гледах толкоз доста мачове по малкия екран. Мотаех се основно към майка ми, която работеше в дребен бар, благосъстоятелност на чичо ми. Зад него имаше игрище. Минавах непрекъснато около него с другари и от време на време гледах по какъв начин момчетата играят в някакъв локален тим.
Един ден въпросният отбор имаше мач. В състава бяха по 7 индивида, само че се получи по този начин, че единият от играчите им липсваше. Бях на 6 или 7 години, а момчетата малко по-големи. Вероятно са били обезверени, защото бях единственият, който ги гледаше, и по тази причина ме викнаха да играя с тях. Знаех, че ще е друго. Да играя футбол... ме направи благополучен. Освен, че беше занимателно, ми оказа помощ да намеря нови другари. Затова, когато се прибрах вкъщи, споделих на татко ми, че желая да продължа да играя.
На идващия ден се върнах. На по-следващия също... Започнах в средата на терена, харесваше ми да върша асистенции, само че внезапно осъзнах, че единственото нещо, което одобрявам повече, е вкарването на гол. За мен, те бяха най-важни, тъй като са методът да печелиш.
Училището остана на назад във времето. Прекарвах цялото си време в тренировки Сан Джордо Адзури, по този начин се наричаше тимът. Играех футбол на всички места - на игрището, на парковете в града, даже в жилища ни с по-малкия ми брат Джузепе, въпреки че мястото, където живеехме беше малко. С една спалня за майка и баща, и хол, в който спяхме аз и Джузепе. Блъскахме по стените. Подлудявахме майка ми с този футбол.
Източник:
Нямахме доста пари. Живеехме единствено на 15 благи ( б.а. - малко над 24 километра ) от стадион " Деле Алпи ", само че в никакъв случай не ходехме да гледаме Ювентус и сигурно не можехме да си позволим да си купим екипи на тима. Спомням си, че татко ми, който беше строителен служащ, икономисва цяла година, с цел да ми купи първите футболни обувки. Екипи, обувки, каквото и да е, не ми пукаше. Да бъда на терена, е единственото, което ме интересуваше. След година или повече скаутът на Ювентус ме предложения да се причисля в академията на тима. Вероятно звучи налудничаво, само че нещата в действителност се развиваха бързо - в един миг подритваш в локален тим, а в идващия те вижда Ювентус. Поне по този начин беше за мен. Един ден индивидът се появи, поговори с мен и татко ми, и на другия ден към този момент бях в академията на Ювентус.
Тъй като живеех наоколо, останах при родителите си. Всеки ден татко ми ме караше на тренировки с дребното ни " Рено 5 ". След това се връщаше, взимаше майка ми, оставяше я на работа, а в края на деня я връщаше назад, с цел да може тя да подготви вечеря, до момента в който баща се върне и ме вземе от подготовка. Кълна се, навъртя толкоз доста километри, че трябваше на всеки две години да сменя колата.
Баща ми не беше футболен човек. Беше от Милан, тъй като просто по негово време те са били №1, само че не е гледал мачове по малкия екран, нито пък е играел футбол. За него обаче беше наслаждение, че съм благополучен и съм в Ювентус.
За малко не беше по този начин, не бях благополучен. Между 15 и 16-годишна възраст не получавах доста шансове за изява. Затова, в множеството случаи на прибиране от тренировки, плачех в колата. Един ден, баща спря колата и ми сподели " Себа, повече няма да те повеждам на тренировки ". " Защо ? ", отвърнах аз, а той ми съобщи " тъй като не те повеждам да тренираш, с цел да плачеш " .
Замислих се за миг " Добре, няма да рева. Ще упражнявам по-здраво! И ще спечелвам ".
Нещо, което в действителност, се чака от мен. Без сълзи. Без нищо. В Ювентус подобен е правилото - да побеждаваш. Учат те да уважаваш, да побеждаваш, само че всичко се свежда до успеха. Простичко е. Това е чипът, който ми инсталираха, когато дойдох в академията.
На 17 години отидох в офисите на клуба, с цел да подпиша първия си професионален контракт. Нямах нужната възраст, по тази причина баща пристигна с мен. Отново се нуждаех от татко ми, с цел да подпише документи за апартамент - едно от първите неща, които купих за родителите ми. С обособена стая за всеки.
Спомням си първия път, когато излязох на терена. Нямаше нищо общо с калното игрище. Играех до Дел Пиеро и помагах на Давид Трезеге. Бях горделив, че оказвам помощ на тима да се върне в Серия " А " ( б.а. - приказва за интервала, в който " бианконерите " бяха изхвърлени от елита ). Едва ли щях да получа толкоз шансове, в случай че не бяхме в Серия " Б ". Завръщането ни не беше нещо, за което се говореше доста в съблекалнята, или че младите футболисти са помогнали на Ювентус да го направи. Както споделих, едно нещо има смисъл в клуба. И няма значение по какъв начин ще го постигнеш. За мен, както постоянно, значимото беше да съм на терена. След прочут интервал обаче разбрах, че в Ювентус това няма по какъв начин да се случи. Бях пращан на няколко пъти чартърен, а към края на контракта ми започнах да се възнамерявам да заиграя в МЛС.
Източник:
Торонто беше клубът, който се свърза с мен. Разговорите протекоха доста бързо. След три дни постигнахме съглашение. Щях да играя за Торонто. Пристигнах през февруари 2015 година. Когато самолетът ми кацна... Да кажем, че студът е нещото, което ще запомня от този ден плюс стотиците почитатели, които пристигнаха на летището, с цел да ме посрещнат. Не знаех, че градът ще е толкоз прекрасен. Чувството беше необичайно. Играл съм в други клубове, в други градове. По принцип преместването не е елементарен развой, само че в Торонто беше друго. Веднага усетих града като мой дом.
Преди да дойда, си помислих, че това може да е клуб, който има сили да реализира нещо особено. Не знам за какво. В момента, в който се срещнах с момчетата, усетих, че те имат същото възприятие, същата цел - да побеждават.
И го направихме. През 2015 година, първия ми сезон тук, успяхме да преминем главния сезон за първи път в историята, само че по-късно мисля, че прекомерно доста си повярвахме. След като стигнахме до местата за плейофи, празнувахме прекомерно доста и загубихме последните си два мача и плейофа от Монреал... Може би това би трябвало да научим от Ювентус - че като печелим, не би трябвало да честваме, а да продължаваме напред. Загубите бяха прочувствен миг за мен, тъй като желаех да покажа на града и на тима нещо друго. Исках да покажа за какво съм тук и какво можем. Всички се поучихме от мача с Монреал. Беше нещо като началото на пътешестване за нашия тим.
На идната година помислихме, че сме осъзнали нещата. Преодоляхме Монреал и стигнахме до финала. Но... Този край! Какво да кажа. Ако би трябвало да съм почтен, имах чувство няколко дни преди този момент. Усещане, което ми подсказваше, че мачът няма да приключи по метода, по който желаеме. Имахме своите шансове, само че не успяхме да ги осъществяваме. Аз не съумях да завърша... Мога да се запитвам какво би било, в случай че не ме бяха заменили поради крамп. Мога да се запитвам какво би било, в случай че бях отиграл дадена обстановка по един или различен метод, само че е без значение. Просто би трябвало да продължиш напред. Стигна се до някои дребни промени, които трябваше да създадем. Близо сме, дребни пърченца от пъзела липсваха.
Едно от тях е Виктор Васкес, който се причисли към нас през този сезон. Футболист, който в действителност може да ни помогне. Затова е преди всичко в Лигата по асистенции. Когато той е на терена, сме по-добър тим. Имаме и Майкъл Брадли - нашият водач в съблекалнята и на терена. След прекараното време в Рим, италианският също му е добър, може би по-добър от моя. Но по-важното - той е индивидът, който ни дава препоръки и ни сплотява преди мач. Следва моят човек - Джоузи! Забавно е, тъй като при първия ми сезон в МЛС никой не познаваше играта ми и съумях да вкарам доста голове, изключително, когато ме оставяха самичък в наказателното поле. През втората година обаче това се промени. Бях по-добре защитаван и покриван, което пък отваряше благоприятни условия за хора като Джоузи да излязат на напред във времето и да се възползват от шанса си. Не мога да обясня за какво, само че чувствам естествена връзка с него на терена, а не приказваме доста преди мач. Просто излизаме и знаем всеки един от нас къде ще бъде в даден миг.
Предполагам, че не съм от най-комуникативните. Може би и езиковата преграда оказва своето въздействие. Има момчета, които приказват в съблекалнята и такива, които приказват на терена. Такъв беше Дел Пиеро. Когато не приказвам, аз чувам. Слушам нашите почитатели. Признавам си, че още не мога да схвана какво се пее в някои от песните им, само че чувствам поддръжката им. Знам когато пеят за мен. Чувам го, чувствам го!
Няма да спрем! След успехите няма да честваме, а ще продължаваме напред. Така ще бъде, до момента в който Торонто не вдигне трофея в МЛС! След това към този момент знам какво следва. Канадската страна на Ниагарския водопад, за която съм чувал, че е надалеч по-хубава...
Статията е преведена от www.theplayerstribune.com
Източник:
Източник: topsport.bg
КОМЕНТАРИ