В тезата, че първото в света антифашистко въстание се било

В тезата, че първото в света антифашистко въстание се било състояло в България през септември 1923 година, има две правилни и две лъжливи изказвания.

Верните са, че е през септември 1923 и че е в България. Лъжливите са, че не е първо и не е антифашистко. През 1923 година на никое място по света няма фашизъм. Даже и в Италия той идва едвам след 1926 година В България пък освен през 1923 година, само че и въобще в никакъв случай не е имало фашизъм, че да се прави „ антифашистко “ въстание.

Просто на 9 юни онази година са свалили една еднопартийна оранжева тирания и са я заменили с многопартийна. А „ първото антифашистко “ е небивалица на Москва. Вече неизлечимо болният от сифилис мозък на Ленин и основателят на концлагерите Леон Бронщайн, по-известен като Лев Троцки, вземат решение, че в света настъпвала „ втора революционна вълна “. И подреждат тя пробно да се случи в България и Германия.

И на двете места резултатите са плачевни. В Германия да вземем за пример „ втората революционна “ провокира ответна „ контрареволюционна “ реакция и на политическата сцена с гръм и тропот излиза Адолф Шикългрубер, прочут и като Хитлер. А в България, след едни безсмислено няколко хиляди убити „ вождовете “ на „ първото антифашистко “ и на „ втората революционна вълна “ Георги Димитров и Васил Коларов се измъкват през Сърбия надлежно за Виена и Москва.

Извинявам се за това дълго въведение, само че то ми беше належащо, с цел да вкарам читателя в ориста на моя воин. Няма да спра да настоявам, че двамата най-известни в света българи на предишния век се споделят Христо Стоичков и Георги Димитров. Ицо, да ми е жив и здрав, прославяше отечеството в края на столетието. А Димитров – в първата му половина. Умира през 1949 година от цироза. Което навежда на съмнението, че не е бил дълготраен трезвеник.

Още по-интересно обаче е друго едно негово достолепие, а оттова – и друга една негова уязвимост. Бил е извънредно талантлив като мъж. И мераклия към всичко женско. Колкото и да е необичайно, точно това второто го прави „ героя от Лайпцигския развой “ през 1933 година

През 1968 година при нас, тогава студенти историци, ненадейно се появи „ починалият Благой Попов “ – един от двамата „ съпроцесници “ на Димитров в Лайпциг. И ни описа нещо много забавно. Трябвало като пощальон на Централен комитет на Българска работническа партия (к) да занесе през 1924 година едни московски пари на Георги Димитров във Виена.

Та се подготвил индивидът – ще носи с изключение на куфарчето с доларите и червен карамфил за различаване. Но на „ явката “ в някаква сладкарница било съвсем пусто. Само на една маса един вид с баварски гащи бил с две младички хубавици. И таман Попов да си тръгне, индивидът му викнал: „ Момче, мен ли търсиш? “. Бил самият Димитров.

А в този момент към процеса в Лайпциг. Димитров е упрекнат, че на 27 февруари 1933 година е запалил Райхстага. И изяснява на съдията, че това и софтуерно не е допустимо. Срещу него в ролята надали не на прокурор се изправя самият Гьоринг. Известен апропо и със слабостта си освен към дамите.

В нощта на пожара Димитров пътува в спален вагон на влака от Мюнхен към Берлин, където за 28 февруари си е направил среща с тамошната си държанка. Очевидно обаче и във влака не си е губил времето, а си хванал чисто нова 27-годишна другарка.

Та Димитров задава на действителния прокурор Вернер елементарния въпрос – по какъв начин е допустимо по едно и също време да възпламенявам и гаджето във влака, и Райхстага? Притеснен, Вернер подрежда да призоват в съда приятелката. И на въпроса му „ Вие прелюбодействали ли сте “ (в трена с Димитров), тя като същинска храбра германка стартира да плаче.

Е, тогава скача Димитров и стартира да крещи: „ Аз един път вечно би трябвало да кажа, че

нито съм педераст, нито съм импотентен, а съм изцяло естествен мъж! “

Импотентен, както е известно, е самият нов канцлер на Третия райх Адолф Хитлер. А хомосексуализмът е характерен на немалка част от щурмовите му отряди (СА), воглаве с техния началник Ернст Рьом (преди да бъде погубен, е хванат в леглото си с младо русо „ арийче “). По това време обаче немският съд към момента е самостоятелен. И подложен пред несъкрушимите причини на секса, осъжда Димитров и другите двама българи (Попов и Танев) единствено на затвор за престояване в страната без визи.

Но по-важното е друго – в целия свят гръмва новината, че един „ мрачен балкански индивид “ дръзва да дефинира още при започване на нацисткия режим неговите ръководители като „ импотентни “ и „ хомосексуалисти “. И по този начин Димитров става в действителност международен смелчак и любим.

Може би единствено Чарли Чаплин с неговия вечен филм „ Диктаторът “ е постигнал неговата известност.

Но в тази ситуация бих споделил – и двамата с цялостно съображение. Сталин, естествено, не си губи времето. Тутакси арестува петима волжки германци, афишира ги за „ хитлеристки шпиони “ и предлага „ заменка “ – тримата българи против тях. Хитлер приема и по този начин Димитров, Попов и Танев се озовават в Москва.

Съдбата им след това е друга. Димитров става общоприет секретар на Комунистическия интернационал, а другите двама – елементарни зекове (Зек е кратко от пандизчия, т.е. концлагерист в ГУЛаг).

Бих могъл да ви опиша и тяхната история, но различен път. Но ще завърша с нещо по-различно. Имах през 1982 година удоволствието (и честта) да си приказвам с Долорес Ибарури – именитата Пасионария от Испанската революция. Милата, склерозата към този момент я беше блъснала крепко – нищо не си спомняше от предния ден. Но когато я попитах за Димитров, очите й светнаха: „ По-красив мъж, с по-очарователни коси не съм виждала… “

Инфо: spomen