Мъжете на амазонките
В текста си " Ода за амазонките " декларирам, че славните жени-воини на древността произлизат от тракийския етнос и по-точно от масагетите. Показателно е свидетелството на Диодор Сикул, който в Книга 2, гл. 44 на своята " Историческа Библиотека ", свързва народа, от който са произлезли амазонките, непосредствено с царството на владетелката Томирис, победила и погубила Кир Велики:
" След като в Скития се случило един път междуцарствие, в нея се възцарили дами, отличаващи се със мощ. У тия нации дамите сходно на мъжете, се изследват към война и по никакъв начин не им отстъпват по храброст; заради това доста велики подвизи били осъществени от славни дами освен в Скития, само че и в прилежащите на нея земи ".
(...)
" Образувалото се по този метод племе на амазонките се отличавало с такава смелост, че освен опустошило доста прилежащи страни, само че и покорило забележителна част от Европа и Азия ".
Диодор назовава масагетите " скити " - размит термин, който в последна сметка значи " тракийски нации ". Както писах, съгласно мен, Скит и Скил са идентични имена и понятия. Множество други хронисти недвусмислено дефинират Томирис като кралица на масагетите.
От етнонима " масагети ", който превеждам като " мъже-конници " произлиза и названието " амазонки " - " а-мъжонки " - омъжествени, прилични на мъже. Впрочем Омир - най-великият стихотворец, раждал се в миналото на земята, го е споделил ясно: " амазонките мъжеподобни " ( в Трета Песен на " Илиада " ).
Царството на амазонките обаче предшества с доста епохи, а може би даже с хилядолетие, времето на Томирис.
Според свидетелствата в изворите, в прастара ера амазонките обитавали черноморското крайбрежие на Североизточна Азия, при устието на р. Термодонт, в подножието на така наречен Амазонски планини. Там се издигала тяхната столица Темискира. От казаното от Омир с устата на троянския цар Приам се схваща, че те са били непосредствени съседи на фригите ( бриги, бълги ), граница сред тях е била река Сангарий, взела името си от сагариса - лабрис, свещената двойна секира. По думите на Страбон в Кн.11, гл.5 на " География ", амазонките са владели в най-дълбока античност огромна територия от земята, която по-късно се назовава Фригия и са построили в нея величествени градове в възхвала на своето господство - Ефес, Смирна, Киме и Мирина. Хигин твърди във Fabulae, че тяхно дело е храмът на Артемида в Ефес - едно от седемте чудеса на света.
Как амазонките са съумели да вземат връх над своите единоплеменници-мъже и да ги подчинят освен на властта, само че и на прищевките си? Диодор ни среща с този неповторим революционен развой, обърнал наобратно - в затворената капсула на въпросния клон от масагетите - публичната и политическа роля на половете. Всичко става в границите на ръководството на една кралица, която очевидно не е имала мъжки правоприемник:
" (...) съставяйки войнство от дами, тя почнала да го образова във военното изкуство и покорила някои от съседите. Придобивайки от ден на ден и повече героизъм и популярност, тя непрекъснато вършела нападения над прилежащите племена и възгордявайки се, в резултат на триумфите, се провъзгласила за щерка на Арес, а на мъжете предоставила да предат вълна и домашните женски работи; по-късно издала закони, с които призовавала дамите към военни надпревари, а на мъжете предоставила примирение и иго. (3) На децата от мъжки пол те осакатявали нозете и ръцете, с цел да ги създадат непригодни за военна работа, а на девойките изгаряли дясната гръд, с цел да не се издава във времето на телесна зряла възраст и да не им пречи... "
Според Диодор ( Кн.4, гл. 16 ) завършек на възхода на царството на амазонките поставя Херакъл при осъществяването на деветия си героизъм - заповедта на Евристей да му донесе пояса на амазонската кралица Хиполита ( или Меланипа ). Зевсовият наследник, евентуално и в мъжки ентусиазъм да възвърне погазения международен ред, избива цвета на женското войнство. Но още дълго амазонките не престават да живеят край крайбрежията на Термодонт - явно ведно с примирените си мъже.
И не щеш ли в Кн. 11, гл. 5, Страбон разказва радикално изменена обстановка: амазонките са напуснали Североизточна Мала Азия и са се заселили в подножието на Северен Кавказ, на единия бряг на река Мермадалис, която ги дели от " гели и леки " Амазонската територия към този момент е изцяло свободна от мъжко наличие - само че уви, не амазонките са изгонили мъжете-роби, а мъжете-роби най-накрая са предпочели свободата и са избягали - прочее напълно в близост, както узнаваме от Страбон. Според географа някогашните мъже на амазонките се назовават " гаргарийци ".
" Двата народа " - " чисто женският " амазонски и " най-вече мъжкият гаргарийски " съществуват паралелно в някакъв чудноват синхрон, " в съдействие ", което от модерна позиция бихме определили като " студена война " с тъкмо избрани " взаимно преференциални пунктове ". Ето я неповторимата обстановка, разказана без подигравка от славния географ:
" За амазонките също се споделя, че живеят в планините над Албания. Прочее Теофан, който взел участие в похода с Помпей в страната на албаните споделя, че гелите и леките, скитски народ, живеят сред амазонките и албанците и че там тече реката Мермадалис, по средата сред тези нации и амазонките. Но други (...) настояват че амазонките живеят на границите на гаргариите, в северните подножия на тези елементи от Кавказките планини, които назовават Керавнийски; и че амазонките прекарват останалата част от времето си усамотено, като всяка прави своята работа, оране, сеене и проваляне на добитък и изключително обучаване на коне, въпреки че най-смелите се занимават най-вече с конен лов и бойни упражнения; че десните гърди на всички са отрязани още като бебета, с цел да могат елементарно да употребяват дясната си ръка за всевъзможни потребности и изключително за хвърляне на късото копие; и че също по този начин употребяват лъка и сагариса, и вършат от кожите на диви животни щитове, облекла и колани; само че че имат два специфични месеца напролет, в които се качват на близката планина, дето ги разделя от гаргариите. Гаргариите също, съгласно античен бит, се качват горе да поднесат жертви с амазонките и по този начин с цел да се сношават с тях, с цел да се раждат деца, като го вършат скритом в тъмното, всеки гаргариец с която амазонка се случи; и откакто ги оплодят, ги отпращат; а родените женски амазонките задържат при себе си, само че мъжките ги вземат гаргариите, с цел да ги отгледат; и всеки гаргариец, на който донесат дете, го осиновява като свое и счита детето за собствен наследник заради неустановеност. "
(....)
" Мермадалис се стича буйна от планините през страната на амазонките.(...) Казват, че гаргариите се преместили нагоре в този регион от Темискира с амазонките, по-късно въстанали срещу тях и в съюз с някаква траки и евбейци, които били стигнали до такава степен, повели война против тях, и че по-късно прекратили войната против тях и сключили контракт съгласно упоменатите условия, тоест, че ще поддържат връзка между тях единствено по въпроса с децата и че всеки народ ще си живее без значение от другия. "
Страбон оповестява, че амазонките от дълго време са изчезнали и от земята си в Северен Кавказ. Но можем ли да предположим, че в последна сметка тези непокорни дами са се слели с мъжкия детайл на своя народ - гаргариите? И кои в действителност са гаргариите? Имат ли нещо общо с тях цитираните " гели и леки, скитски народ "? Можем ли да ги проследим и да ги идентифицираме с някой актуален народ?
Този въпрос сложих в публикацията си " Ода за амазонките ".
И ето - подобен народ в действителност съществува и през днешния ден! Това са ингушетите, народът на дребната севернокавказка република Ингушетия.
Самоназванието на ингушетите е " гlалгlайче мохк " като звукът, означаван с " гl " е типичният за казвказките езици тон " gh ". Езикът им се назовава " гlалгlай мотт " - и забележете, терминът " мотт " поразително припомня френското разбиране " mot " - дума, слово. Ингушетите имат своя книжовност, само че през днешния ден пишат на пригодена за особеностите на езика им кирилица.
Самоназванието " гlалгlай " е звуково съвсем омонимно с името на народа " гаргарийци ", двете се отличават единствено с миналия в " л " тон " р ", събитие, добре известно в езикознанието. По същия метод звукосъчетанието " ъл " в етнонима " българи " минава в " р " в народностното име " бриги " - тракийски народ, съгласно Страбон. Но с изключение на от " гаргарийците ", упоменати от географа по отношение на амазонките, от кое място другаде по този начин натрапчиво ни е познато името " гаргар " - познато, несъмнено, за тези, които четат античните създатели?
Да, това е загадъчното име на най-високия връх на планината Ида в Троада. Той се е наричал Гаргара или Гаргарон. От този връх, съгласно Омир, боговете следят лютата борба сред троянци и ахейци край Троя.
Но какво ще рече словото " гаргар ", което очевидно свързва " гаргарийците ", произхождащи ведно с амазонките, от масагетите - и троянците, дардани, тевкри? Какъв е личният му смисъл?
Това разбиране е прадревно и като такова, има доста преображения. Дори думата " горгона ", съгласно мен, произлиза от него. Но самият му корен е обвързван с белия камък с най-стар генезис - варовикът. На френски език " варовик " е calcaire, на италиански - calcare. Думата carcassa - черупка, костна конструкция и остатъци от нея - се спотайва в същото смислово гнездо. Черупката на костенурката, животното, на което се крепи земята, " черепаха " на съветски, е в същия смислов и звуков порядък. Оттук произлиза и връзката на " гаргар " или " галгал " с " череп " - а надлежно и названието на хълма Голгота, на който е разпнат Спасителят и в чийто глъбини е заровен черепът на Адам. " Галгал " е изцяло съзвучно с българската дума " кокал ", от която идва названието на местността Клокотница, бойното поле на българската средновековна популярност. Едно от самоназванията на ингушетите е " глигви ", име, което безусловно свързвам със " зъб-глига ", " кокал ", " кост ". От " гаргар " и " галгар " - варовик, череп, кокал, кост - идва и името Гаргано на известната планина в Пулия, в Италия.
Прави усещане, че названията и самоназванията на ингушетите са голям брой - този феномен не е изключение, той съпътства най- античните нации и отразява другите страни на техния народен темперамент, генезис, история и религиозни вярвания
Едно от историческите самоназвания на ингушетите е " церемония ". Сега няма да се занимавам с удивителната етническа непосредственост сред гали и траки, нито с произхода на етнонима " гали ". Ингушетските историци разумно свързват името " церемония " на своя народ с " гелите " - английски народ, открил се дружно със скотите в Шотландия. Както се убедихме от по-горните редове, Страбон посочва гелите " скитски народ ", т.е. тракийски ( М.В.), който ведно с " леките " населява същата област в Северен Кавказ, в която живеят и амазонките - дели ги река Мермадалис. " Леките ", съгласно мен, са наследници на ликийците. В историческата книжнина те са оповестени за " лезгинци ", което надали опонира на моето определение.
Излиза, че гели, леки и гаргарийци са един и същи народ - днешните ингушети. И те са живели наоколо с амазонките, " омъжествените " си масагетски съплеменнички. Близост географска, тъй като друга непосредственост през по-голямата част от годината не е имало.
Но паралелите не свършват с това. В предишното Ингушетия е наричана Кистетия. Веднага ще си разбираем смисъла на това име, в случай че още веднъж разгърнем " География " на Страбон, Книга 7, гл.3. В тези редове, извънредно отдадени на тракийските нации, ученият оповестява, че траките, които са водели правоверен, чист живот, без дами и без месна храна, са наричани " ктисти " - " чисти ".
Какво ще рече актуалното публично възприето, само че не по-малко антично име, Ингушетия?
То произлиза от названието на едно старинно ингушетско населено място - Ангушт. Паралелът е необикновен - Анхус се е наричал царят на Гет в антична Палестина. В един от неговите градове - Секелаг, наскоро оголен от израелските археолози, намира леговище младият Давид, спасяващ се от преследването на Саул. Ханаанските гети са свързани както с тракийските гети, по този начин и със североафриканските гетули. И отбележете името на град Секелаг, което удостоверява родството на гетите ( масагети, хети, траки, българи ) със секеите, секели сикули - носители на свещения сагарис. Анх значи " заветен ", " сагарис " - също.
Имената в действителност са метеори, озаряващи бездните на предишното и разкриващи истината.
Столицата на Ингушетия се назовава Магас. Странно име - то ни води към магите, великите, знаещите - към Великата Майка и крилатите небесни змейове. Пореден етноним на ингушетите, закрепен в историческите извори, е " дзурздуки ". Фамилно име Сурсук съществува в арамейските земи ( Ливан ). Сур в тракийската и българска традиция значи " Слънце ", " безоблачен " - Сурва година, сур елен. " Зур ", " зураб " значи " рубин " на грузински и персийски - червен, рубинен е цветът на слънцето, на зората. Според мен " дзурдзук " ще рече " безоблачен дракон " - " дзур - дзуг " - zur - zug ". Zum, както и zug значи " змия ". Ето от кое място идва признакът върху знамето на Ингушетия - кръг с три " неразбираеми " знака, излизащи на равни шпации от него. Мисля, че това е слънчевият диск с три змии - изключително античен знак. Той показва култа към Сабазий, бога на Слънцето. Слънцето е всевиждащо, както и змиите виждат всичко - неслучайно знакът " види " в глаголицата изобразява " очите " ( " очилата " ) на кобрата. Този знак свързва небесата и земните глъбини. Той припомня за троицата Кабири. Този знак може да се пояснява - за смут на схоластиците - и като спускащ се от небето летален уред, гледан изпод.
Името на Шумер, толкоз очевидно и толкоз прикрито за взора ни, е Зумер.
Няма нищо инцидентно - " под Слънцето " гласи остарялата сентенция. Само преди броени дни реставраторката Дора Петкова ми се обади с приятелско гледище да прегледам сребърната плочка от Белинташ с изображение на Сабазий с няколко змии, по отношение на неин предстоящ труд. Тази публикация е моят отговор на въпроса на Дора. Чудно в действителност! Тя не знаеше, че към този момент работя над тези редове. Аз самата към момента не знаех, че пътят към гаргарийците ще ме изведе към Слънцето.
" За господ признават единствено Хелиос " - написа Страбон за амазонките.
В мой текст, оповестен преди три години, изяснявам името Сабазий, Шамаш, Шамши, като " Себе си ", " Сам ", " Сам си " в смисъл на божествено Себе, Върховен, Самодържец, откъдето произлиза и името Саваот. Днес повече отвсякога съм уверена в правилността на това свое пояснение, направено единствено въз основата на божествения български език.
Няма по-вълнуващо, няма по-великолепно странствуване от похода към висината и дълбината на словото. Никакви разкопки не са дали повече и по-пълни отговори на изконните въпроси на човечеството, в сравнение с това е сторила словесната археология.
Автор: Милена ВЪРБАНОВА
" След като в Скития се случило един път междуцарствие, в нея се възцарили дами, отличаващи се със мощ. У тия нации дамите сходно на мъжете, се изследват към война и по никакъв начин не им отстъпват по храброст; заради това доста велики подвизи били осъществени от славни дами освен в Скития, само че и в прилежащите на нея земи ".
(...)
" Образувалото се по този метод племе на амазонките се отличавало с такава смелост, че освен опустошило доста прилежащи страни, само че и покорило забележителна част от Европа и Азия ".
Диодор назовава масагетите " скити " - размит термин, който в последна сметка значи " тракийски нации ". Както писах, съгласно мен, Скит и Скил са идентични имена и понятия. Множество други хронисти недвусмислено дефинират Томирис като кралица на масагетите.
От етнонима " масагети ", който превеждам като " мъже-конници " произлиза и названието " амазонки " - " а-мъжонки " - омъжествени, прилични на мъже. Впрочем Омир - най-великият стихотворец, раждал се в миналото на земята, го е споделил ясно: " амазонките мъжеподобни " ( в Трета Песен на " Илиада " ).
Царството на амазонките обаче предшества с доста епохи, а може би даже с хилядолетие, времето на Томирис.
Според свидетелствата в изворите, в прастара ера амазонките обитавали черноморското крайбрежие на Североизточна Азия, при устието на р. Термодонт, в подножието на така наречен Амазонски планини. Там се издигала тяхната столица Темискира. От казаното от Омир с устата на троянския цар Приам се схваща, че те са били непосредствени съседи на фригите ( бриги, бълги ), граница сред тях е била река Сангарий, взела името си от сагариса - лабрис, свещената двойна секира. По думите на Страбон в Кн.11, гл.5 на " География ", амазонките са владели в най-дълбока античност огромна територия от земята, която по-късно се назовава Фригия и са построили в нея величествени градове в възхвала на своето господство - Ефес, Смирна, Киме и Мирина. Хигин твърди във Fabulae, че тяхно дело е храмът на Артемида в Ефес - едно от седемте чудеса на света.
Как амазонките са съумели да вземат връх над своите единоплеменници-мъже и да ги подчинят освен на властта, само че и на прищевките си? Диодор ни среща с този неповторим революционен развой, обърнал наобратно - в затворената капсула на въпросния клон от масагетите - публичната и политическа роля на половете. Всичко става в границите на ръководството на една кралица, която очевидно не е имала мъжки правоприемник:
" (...) съставяйки войнство от дами, тя почнала да го образова във военното изкуство и покорила някои от съседите. Придобивайки от ден на ден и повече героизъм и популярност, тя непрекъснато вършела нападения над прилежащите племена и възгордявайки се, в резултат на триумфите, се провъзгласила за щерка на Арес, а на мъжете предоставила да предат вълна и домашните женски работи; по-късно издала закони, с които призовавала дамите към военни надпревари, а на мъжете предоставила примирение и иго. (3) На децата от мъжки пол те осакатявали нозете и ръцете, с цел да ги създадат непригодни за военна работа, а на девойките изгаряли дясната гръд, с цел да не се издава във времето на телесна зряла възраст и да не им пречи... "
Според Диодор ( Кн.4, гл. 16 ) завършек на възхода на царството на амазонките поставя Херакъл при осъществяването на деветия си героизъм - заповедта на Евристей да му донесе пояса на амазонската кралица Хиполита ( или Меланипа ). Зевсовият наследник, евентуално и в мъжки ентусиазъм да възвърне погазения международен ред, избива цвета на женското войнство. Но още дълго амазонките не престават да живеят край крайбрежията на Термодонт - явно ведно с примирените си мъже.
И не щеш ли в Кн. 11, гл. 5, Страбон разказва радикално изменена обстановка: амазонките са напуснали Североизточна Мала Азия и са се заселили в подножието на Северен Кавказ, на единия бряг на река Мермадалис, която ги дели от " гели и леки " Амазонската територия към този момент е изцяло свободна от мъжко наличие - само че уви, не амазонките са изгонили мъжете-роби, а мъжете-роби най-накрая са предпочели свободата и са избягали - прочее напълно в близост, както узнаваме от Страбон. Според географа някогашните мъже на амазонките се назовават " гаргарийци ".
" Двата народа " - " чисто женският " амазонски и " най-вече мъжкият гаргарийски " съществуват паралелно в някакъв чудноват синхрон, " в съдействие ", което от модерна позиция бихме определили като " студена война " с тъкмо избрани " взаимно преференциални пунктове ". Ето я неповторимата обстановка, разказана без подигравка от славния географ:
" За амазонките също се споделя, че живеят в планините над Албания. Прочее Теофан, който взел участие в похода с Помпей в страната на албаните споделя, че гелите и леките, скитски народ, живеят сред амазонките и албанците и че там тече реката Мермадалис, по средата сред тези нации и амазонките. Но други (...) настояват че амазонките живеят на границите на гаргариите, в северните подножия на тези елементи от Кавказките планини, които назовават Керавнийски; и че амазонките прекарват останалата част от времето си усамотено, като всяка прави своята работа, оране, сеене и проваляне на добитък и изключително обучаване на коне, въпреки че най-смелите се занимават най-вече с конен лов и бойни упражнения; че десните гърди на всички са отрязани още като бебета, с цел да могат елементарно да употребяват дясната си ръка за всевъзможни потребности и изключително за хвърляне на късото копие; и че също по този начин употребяват лъка и сагариса, и вършат от кожите на диви животни щитове, облекла и колани; само че че имат два специфични месеца напролет, в които се качват на близката планина, дето ги разделя от гаргариите. Гаргариите също, съгласно античен бит, се качват горе да поднесат жертви с амазонките и по този начин с цел да се сношават с тях, с цел да се раждат деца, като го вършат скритом в тъмното, всеки гаргариец с която амазонка се случи; и откакто ги оплодят, ги отпращат; а родените женски амазонките задържат при себе си, само че мъжките ги вземат гаргариите, с цел да ги отгледат; и всеки гаргариец, на който донесат дете, го осиновява като свое и счита детето за собствен наследник заради неустановеност. "
(....)
" Мермадалис се стича буйна от планините през страната на амазонките.(...) Казват, че гаргариите се преместили нагоре в този регион от Темискира с амазонките, по-късно въстанали срещу тях и в съюз с някаква траки и евбейци, които били стигнали до такава степен, повели война против тях, и че по-късно прекратили войната против тях и сключили контракт съгласно упоменатите условия, тоест, че ще поддържат връзка между тях единствено по въпроса с децата и че всеки народ ще си живее без значение от другия. "
Страбон оповестява, че амазонките от дълго време са изчезнали и от земята си в Северен Кавказ. Но можем ли да предположим, че в последна сметка тези непокорни дами са се слели с мъжкия детайл на своя народ - гаргариите? И кои в действителност са гаргариите? Имат ли нещо общо с тях цитираните " гели и леки, скитски народ "? Можем ли да ги проследим и да ги идентифицираме с някой актуален народ?
Този въпрос сложих в публикацията си " Ода за амазонките ".
И ето - подобен народ в действителност съществува и през днешния ден! Това са ингушетите, народът на дребната севернокавказка република Ингушетия.
Самоназванието на ингушетите е " гlалгlайче мохк " като звукът, означаван с " гl " е типичният за казвказките езици тон " gh ". Езикът им се назовава " гlалгlай мотт " - и забележете, терминът " мотт " поразително припомня френското разбиране " mot " - дума, слово. Ингушетите имат своя книжовност, само че през днешния ден пишат на пригодена за особеностите на езика им кирилица.
Самоназванието " гlалгlай " е звуково съвсем омонимно с името на народа " гаргарийци ", двете се отличават единствено с миналия в " л " тон " р ", събитие, добре известно в езикознанието. По същия метод звукосъчетанието " ъл " в етнонима " българи " минава в " р " в народностното име " бриги " - тракийски народ, съгласно Страбон. Но с изключение на от " гаргарийците ", упоменати от географа по отношение на амазонките, от кое място другаде по този начин натрапчиво ни е познато името " гаргар " - познато, несъмнено, за тези, които четат античните създатели?
Да, това е загадъчното име на най-високия връх на планината Ида в Троада. Той се е наричал Гаргара или Гаргарон. От този връх, съгласно Омир, боговете следят лютата борба сред троянци и ахейци край Троя.
Но какво ще рече словото " гаргар ", което очевидно свързва " гаргарийците ", произхождащи ведно с амазонките, от масагетите - и троянците, дардани, тевкри? Какъв е личният му смисъл?
Това разбиране е прадревно и като такова, има доста преображения. Дори думата " горгона ", съгласно мен, произлиза от него. Но самият му корен е обвързван с белия камък с най-стар генезис - варовикът. На френски език " варовик " е calcaire, на италиански - calcare. Думата carcassa - черупка, костна конструкция и остатъци от нея - се спотайва в същото смислово гнездо. Черупката на костенурката, животното, на което се крепи земята, " черепаха " на съветски, е в същия смислов и звуков порядък. Оттук произлиза и връзката на " гаргар " или " галгал " с " череп " - а надлежно и названието на хълма Голгота, на който е разпнат Спасителят и в чийто глъбини е заровен черепът на Адам. " Галгал " е изцяло съзвучно с българската дума " кокал ", от която идва названието на местността Клокотница, бойното поле на българската средновековна популярност. Едно от самоназванията на ингушетите е " глигви ", име, което безусловно свързвам със " зъб-глига ", " кокал ", " кост ". От " гаргар " и " галгар " - варовик, череп, кокал, кост - идва и името Гаргано на известната планина в Пулия, в Италия.
Прави усещане, че названията и самоназванията на ингушетите са голям брой - този феномен не е изключение, той съпътства най- античните нации и отразява другите страни на техния народен темперамент, генезис, история и религиозни вярвания
Едно от историческите самоназвания на ингушетите е " церемония ". Сега няма да се занимавам с удивителната етническа непосредственост сред гали и траки, нито с произхода на етнонима " гали ". Ингушетските историци разумно свързват името " церемония " на своя народ с " гелите " - английски народ, открил се дружно със скотите в Шотландия. Както се убедихме от по-горните редове, Страбон посочва гелите " скитски народ ", т.е. тракийски ( М.В.), който ведно с " леките " населява същата област в Северен Кавказ, в която живеят и амазонките - дели ги река Мермадалис. " Леките ", съгласно мен, са наследници на ликийците. В историческата книжнина те са оповестени за " лезгинци ", което надали опонира на моето определение.
Излиза, че гели, леки и гаргарийци са един и същи народ - днешните ингушети. И те са живели наоколо с амазонките, " омъжествените " си масагетски съплеменнички. Близост географска, тъй като друга непосредственост през по-голямата част от годината не е имало.
Но паралелите не свършват с това. В предишното Ингушетия е наричана Кистетия. Веднага ще си разбираем смисъла на това име, в случай че още веднъж разгърнем " География " на Страбон, Книга 7, гл.3. В тези редове, извънредно отдадени на тракийските нации, ученият оповестява, че траките, които са водели правоверен, чист живот, без дами и без месна храна, са наричани " ктисти " - " чисти ".
Какво ще рече актуалното публично възприето, само че не по-малко антично име, Ингушетия?
То произлиза от названието на едно старинно ингушетско населено място - Ангушт. Паралелът е необикновен - Анхус се е наричал царят на Гет в антична Палестина. В един от неговите градове - Секелаг, наскоро оголен от израелските археолози, намира леговище младият Давид, спасяващ се от преследването на Саул. Ханаанските гети са свързани както с тракийските гети, по този начин и със североафриканските гетули. И отбележете името на град Секелаг, което удостоверява родството на гетите ( масагети, хети, траки, българи ) със секеите, секели сикули - носители на свещения сагарис. Анх значи " заветен ", " сагарис " - също.
Имената в действителност са метеори, озаряващи бездните на предишното и разкриващи истината.
Столицата на Ингушетия се назовава Магас. Странно име - то ни води към магите, великите, знаещите - към Великата Майка и крилатите небесни змейове. Пореден етноним на ингушетите, закрепен в историческите извори, е " дзурздуки ". Фамилно име Сурсук съществува в арамейските земи ( Ливан ). Сур в тракийската и българска традиция значи " Слънце ", " безоблачен " - Сурва година, сур елен. " Зур ", " зураб " значи " рубин " на грузински и персийски - червен, рубинен е цветът на слънцето, на зората. Според мен " дзурдзук " ще рече " безоблачен дракон " - " дзур - дзуг " - zur - zug ". Zum, както и zug значи " змия ". Ето от кое място идва признакът върху знамето на Ингушетия - кръг с три " неразбираеми " знака, излизащи на равни шпации от него. Мисля, че това е слънчевият диск с три змии - изключително античен знак. Той показва култа към Сабазий, бога на Слънцето. Слънцето е всевиждащо, както и змиите виждат всичко - неслучайно знакът " види " в глаголицата изобразява " очите " ( " очилата " ) на кобрата. Този знак свързва небесата и земните глъбини. Той припомня за троицата Кабири. Този знак може да се пояснява - за смут на схоластиците - и като спускащ се от небето летален уред, гледан изпод.
Името на Шумер, толкоз очевидно и толкоз прикрито за взора ни, е Зумер.
Няма нищо инцидентно - " под Слънцето " гласи остарялата сентенция. Само преди броени дни реставраторката Дора Петкова ми се обади с приятелско гледище да прегледам сребърната плочка от Белинташ с изображение на Сабазий с няколко змии, по отношение на неин предстоящ труд. Тази публикация е моят отговор на въпроса на Дора. Чудно в действителност! Тя не знаеше, че към този момент работя над тези редове. Аз самата към момента не знаех, че пътят към гаргарийците ще ме изведе към Слънцето.
" За господ признават единствено Хелиос " - написа Страбон за амазонките.
В мой текст, оповестен преди три години, изяснявам името Сабазий, Шамаш, Шамши, като " Себе си ", " Сам ", " Сам си " в смисъл на божествено Себе, Върховен, Самодържец, откъдето произлиза и името Саваот. Днес повече отвсякога съм уверена в правилността на това свое пояснение, направено единствено въз основата на божествения български език.
Няма по-вълнуващо, няма по-великолепно странствуване от похода към висината и дълбината на словото. Никакви разкопки не са дали повече и по-пълни отговори на изконните въпроси на човечеството, в сравнение с това е сторила словесната археология.
Автор: Милена ВЪРБАНОВА
Източник: fakti.bg
КОМЕНТАРИ