В Талмуда има стих, който гласи Този, който спаси един

В Талмуда има стих, който гласи „ Този, който избави един единствен живот, избавя целия свят “. В тези думи отеква човечността и саможертвата на стотици мъже и дами, които се опълчват на едно нечовешко „ дефинитивно решение “ по време на Втората международна война (1939-1945). Саморазправата с „ Богоизбрания народ “ стартира с антиеврейски закони и Давидови звезди, минава през гета и концентрационни лагери и се изгубва измежду дима на крематориумите.

Тя взима сред 5 000 000 и 6 000 000 жертви. Една ужасяваща статистика, чийто морални и прочувствени измерения са неизброими. Дори в най-мрачните времена обаче положителното съумява да си проправи път. Фабриката на Шиндлер, тайната мрежа от деца сираци на Ирена Сендлерова, саможертвата на учителя Януш Корчак са единствено част от образците за опитите за избавяне на стотици почтени животи.

През 1953 година в Йерусалим се основава народен „ Мемориал на Холокоста и героизма “, прочут като „ Яд ва-Шем “. Оттогава една от главните му задания е да открива и уважава тези хора от нееврейски генезис, които с риск за живота си са спасявали евреи по време на Втората международна война. В Стария завет е казано: „ На тях Аз ще дам в дома Си … име (Яд Вашем) по-добро от синове и дъщери; На тях ще дам постоянно име, Което няма да се заличи “. До през днешния ден техният брой е повече от 25 хиляди души от над 45 страни. Те получават почетната купа „ праведник на света “, а на територията на Мемориала има т. нар Алея на праведните, където може да открием техните имена. Сред тях има и 20 българи, а под номер 765 е депутатът Димитър Пешев.

Снимка: By Council of Europe, Ivan Minekov – Ivan Minekov’s personal archive, CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=5801751

Годината е 1943, мястото България. Пловдивският митрополит Кирил заплашва да легне под колелата на влака в случай че бъдат изпратени за депортация евреите от града му. По същото време в Народното събрание е импортирано писмо, подписано от видни политици и интелектуалци, в което се упорства евреите да не бъдат изпращани в концлагери. В международната история рядко се признават позитивните български приноси и даже, когато това се прави, не липсват известни условности.

Наистина, евреите от Гърция, Сърбия и Македония, така наречен „ новоприсъединени земи “, са били депортирани. България обаче е единствената страна съдружник на Хитлер, която се опълчва на „ окончателното решение “.. Всяка година, на 10 март, ние означаваме този невиждан миг в историята и почитаме имената на всички, взели присъединяване в спасяването на българските евреи. Именно на тази дата депутатът Димитър Пешев се опълчва на министъра на вътрешните работи Петър Габровски и осуетява депортацията на кюстендилските евреи.

Димитър Йосифов Пешев е роден на 25 юни 1894 година в град Кюстендил. Той е третото от шест деца. Първоначално получава гимназиалното си обучение в Турския колеж в Солун, само че заради експлоадирането на Балканската война (1912-1913) го приключва в родния си град. В навечерието на Първата международна война (1914-1918) той отпътува за столицата, с цел да учи право в Софийския университет. Скоро по-късно той прекъсва следването си и се записва доброволец в армията.

Снимка: By Avi1111 dr. avishai teicher – Собствена творбаПритежателят на авторските права на този файл разрешава на всекиго да употребява файла за всевъзможни цели при изискване, че му е оказано съответното самопризнание. Разпространяването, производните работи, комерсиалната и всякаква друга приложимост са категорично позволени., CC BY 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=17461991

Краят на войната идва, а с него и унизителният за страната ни Ньойския кротичък контракт, по силата на който България е натоварена освен с високи репарации, само че и губи нови територии. В тези нелеки времена, Пешев се завръща от фронта и продължава образованието си. След като приключва университета той развива своята кариера в региона на правораздаването. Първоначално той работи като арбитър в София и Пловдив, по-късно като прокурор, а най-после и като юрист.

През 30-те години политическият живот в България е белязан от преврата на деветнайсетомайците, който води до т.нар „ безпартиен режим “. В средата на това десетилетие цар Борис III стартира да играе основна роля в ръководството и последователно утвърждава самобитен властнически режим. По същото време стартира да се развива политическата кариера на Димитър Пешев.

Наред с Българската комерсиална банка и Българска национална банка, тя е третото най-голямо банково институция в навечерието на Втората международна война. Един от въпросите, за които се бори до момента в който е министър, е за въвеждане на наложителен цивилен брак. Целите му са на практика и ще облагодетелстват юристите. Дотогава бракоразводните каузи са били под юрисдикцията на църковните съдилища. Когато бракът стартира да се подписва пред страната, разводите също ще преминат към правното съсловие.

Когато на 1 септември 1939 година Вермахта навлиза в Полша и с това слага началото на Второто международна война, България не бърза да заеме страна в спора. Българският цар лавира сред обособените страни, отказвайки да причисли страната ни към даден съюз, само че в същото време поддържайки преписка с всяка от тях.

По същото време, Димитър Пешев продължава да е една от водещите фигури в политиката. През 1938 година и още веднъж през 1940 година той е определен за ръководител на Народното събрание. Именно по време на второто му председателство се приема закон, който хвърля сянка върху неговата персона. Въпреки че България към момента не е публично част от Тристранния пакт, на 23 януари 1941 година влиза в действие „ Законът за отбрана на нацията “. Документът е импортиран от държавното управление на Богдан Филов и резонира на законите, признати в Нацистка Германия. Съгласно неговите параграфи се уреждат връзките с тайните организации и евреите.

Снимка: By דוד שי – Собствена творба, CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=6349136

В спомените си Пешев разказва по какъв начин евреите са били едни от водещите в стопанската система и банковото дело, до момента в който в интелектуалните среди, администрацията и правораздаването – не е имало толкоз доста. Във връзка с антисемитизма той споделя: „ Колкото се касае до расовия въпрос, той в България не се е поставял в тази форма, в която беше подложен в Германия от Националносоциалистическата партия. Изобщо теорията за расовата непорочност в България нямаше поддръжници, с изключение на може би нищожен брой обособени последователи. “ Въпреки това „ Законът за отбрана на нацията “ е утвърден и правата на жителите от еврейски генезис биват лимитирани. Пешев не крие присъединяване си в този неприличен акт, нито се пази. По-късно той откровено изяснява, че в тези размирни времена, основната цел е била да се опази България и по тази причина всеки непознат или подривен детайл е трябвало да бъде възпрян. В частност, ръководещите са се тормозили не малко от въздействието на масонството в страната.

Две години по-късно, през февруари в София, е подписано скрито съглашение сред българския комисар по еврейските въпроси Александър Белев и немския прокурист Теодор Данекер. Съгласно него се планува, че 20 хиляди български евреи ще бъдат изпратени в концентрационни лагери. Освен от новоприсъединените земи в Беломорска Тракия и Вардарска Македония, евреи ще бъдат депортирани и от „ старите “ лимити, в частност – Кюстендил, Дупница, Пловдив, Пазарджик. Когато на 7 март в Кюстендил стартират арести на евреи, делегация, формирана от видни представители на града, отпътува за столицата, с цел да осведоми Пешев за събитията. Тя се състои от търговеца Асен Суйчмезов, представителят на Вътрешна македонска революционна организация – Владимир Куртев, народния представител – Петър Михалев, и юриста Иван Момчилов.

След като ги посреща и схваща за протичащото се, Пешев не губи време, а незабавно уведомява по-висшестоящите за протичащото се и упорства то да се приключи. Усилията му не стопират до тук. На 17 март 1943 година той изпраща протестно писмо до министър-председателя Богдан Филов, което с изключение на неговия автограф, носи и този на още 42 депутати. По този метод ще се покаже, че реакцията против депортацията е подбудена от всемирен полезности и няма нищо общо с политическите възгледи, нито е ориентирана против Германия. Сред депутатите, положили своя автограф е откритият последовател на Третия Райх – Александър Цанков.

В писмото депутатите се аргументират: „ Ние не можем да допуснем, че се е възнамерявало изпращането на тези хора вън от България… Такава мерка е недопустима… Тя би лепнала на челото на България несправедливо едно петно… Един обикновен правов ред е необходим за ръководството, както въздухът е необходим за живота. Честта на България и на нейния народ е освен въпрос на възприятие – тя е на първо място детайл на нейната политика. Тя е политически капитал от най-голяма стойност и по тази причина никому не е разрешено да го разпилява без опрощение, което би споделило и целия народ. “ Подписалите се депутати се дистанцират от всяко друго разрешаване на въпроса и отхвърлят да вземат участие в тази последна мярка. Самото писмо не поставя завършек на депортацията, само че в композиция с необятната социална поддръжка, както и тази на царя, води до мечтаната развръзка.

Снимка: By Mkalatchev – Собствена творба, CC BY-SA 4.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=69478945

Добрите каузи обаче бързо биват забравени. Когато на 9 септември 1944 година в България идват на власт комунистите, те се саморазправят с всеки техен съперник или с всеки, който по някаква причина са смятали за неуместен. Депутатите, подписали писмото от 17 март 1943 година не са изключение от правилото. Всички те биват наказани от Народния съд. Парадоксалното е, че углавното обвиняване към тях е в „ антисемитизъм “. Някои са екзекутирани, а други са лишени от независимост за друг интервал от време.

Остатъкът от живота си, Пешев изживява в бедност, лишен от обикновени права. Той не получава пенсия. Жилището му в София, намиращо се на ул. „ Неофит Рилски “ № 47, е конфискувано от страната. Той заживява в дома на сестра си. Единствените средства, които получава идват от месечна прехрана, които изселниците от България в Израел, му изпращат всяка година до гибелта му. През 1973 година Димитър Пешев напуща този свят.

В годината, когато умира, Пешев получава купата „ праведник на света “, а през 1997 година е разгласен за почетен жител на Израел. През същата година, посмъртно, му е връчен медал „ Стара планина “ за заслугите по време на Втората международна война. Днес, в Йерусалимската гора на праведниците е засадено дръвче, носещо неговото име и увековечаващо вечно приносът му към спасяването на хиляди човешки животи.

Заглавна фотография: By Неизвестен – http://www.yadvashem.org/, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=37498069