Как се стигна до погромите в Сумгаит. Другата гледна точка
В своята настояща форма той е зародил по отношение на огромните геополитически преобразувания, които се случват на Южен Кавказ след разпадането на Руската империя. Започвайки от този миг и в продължение на ХХ век спорът тлее и се разпалва, преминавайки в “горещи” и “студени” етапи. Ако преди 1918 година терминът “Нагорен Карабах” има единствено географско значение, то след образуването на самостоятелните страни в Южен Кавказ през май 1918 година арменците стартират да влагат и политическо наличие. Възползвайки се от това, че през първите месеци на независимостта държавното управление на Република Азербайджан, основана на 28 май 1918 година, изцяло е заето с въпроса по освобождение на Баку, карабахските арменци на така наречен I селски конгрес, свикнат на 22 юли 1918 година, вземат решение за основаване в Нагорен Карабах на лични административни органи на властта отпред с Националния съвет. Скоро карабахските арменци получават военна поддръжка от отрядите на Андраник Озанян.
В резултат към края на 1918 година към 150 мюсюлмански села в Карабах и Зангезур са разорени и разграбени, десетки хиляди хора са подложени на геноцид. През януари 1919 година с наредба на азербайджанското държавно управление в Карабах и Зангезур е основано Карабахско генерал-губернаторство отпред с Хосров бек Султанов. Основни причини за това са сепаратистките желания на локалните арменци, подклаждани от емисари от Армения и кървави дейности против мюсюлманското население.
На 15 август 1919 година VII конгрес на арменците от Нагорен Карабах в Шуша приема “Временно съглашение на арменците от Нагорен Карабах с азербайджанското правителство”, състоящо от 26 пункта: “Нагорната част на Карабах – Шушинска, Джеванширска и Джебраилска околии (Дизак, Варанда, Хачен и Джараберт), заселени от арменци, до разрешаване на този въпрос на Мирна конференция краткотрайно счита себе си в рамките на Република Азербайджан”. Това съглашение остава в действие чак до съветизацията на Азербайджан през април 1920 година.
Болшевиките, които са пристигнали на власт в Азербайджан, унищожават Карабахското генерал-губернаторство и в предходните му граници основават Карабахски революционен комитет, зависещ на руското държавно управление на Азербайджан.
Реалните стъпки за установяване на по-нататъшния статус на Нагорни Карабах са направени към този момент след съветизация на Армения на 29 ноември 1920 година Тогава към този момент териториалният спор сред Армения и Азербайджан в действителност се трансформира от междудържавен във вътрешен въпрос, а договарянията се водят по разпореждане на Кавказкото бюро на Централния комитет на Руската комунистическа партия. На взаимното съвещание на Политическо и Организационно бюро на Централния комитет на Комунистическата партия (болшевики) на Азербайджан на 30 ноември 1920 година, свикано във връзка учредяването на руската власт в Армения, е признато разпореждане за даване на Нагорната част на Карабах право на самоопределяне. Това разпореждане е отразено и в речта на ръководителя на държавното управление на Азербайджанската ССР Нариман Нариманов, изнесена на съвещанието на Бакинския съвет на 1 декември 1920 година, който удостовери, че “на трудовото селячество на Нагорен Карабах се дава цялостно право на самоопределение”.
С изказването си за Нагорен Карабах Нариманов въобще няма поради отделянето му от Азербайджан и предаване на Армения, както желаят през днешния ден да го показват арменските историци. Напълно изопачавайки текста на решението на Политбюро на Централен комитет на Компартия на Азербайджанската ССР от 30 ноември и наличието на текста на изявлението на Н.Нариманов от 1 декември 1920 година, Съвет на националните комисари на Арменската ССР на 12 юни 1921 година приема указ за това, че “въз основа на декларацията на революционен комитет на Азербайджанската руска социалистическа република Нагорният Карабах занапред е неразделна част на Съветска република Армения”. Съдържанието на този арменски указ не подхожда на действителността, тъй като в него изцяло е преиначен същинският смисъл на изказването на Н. Нариманов от 1 декември 1920 година по отношение на Нагорен Карабах.
От друга страна, на 27 юни 1921 година, Н. Нариманов, като визира своето изявление от 1 декември 1920 година, уверено възразява против неправилно пояснение на неговия текст: “Ако те се базират на моята декларация, тогава в Декларацията безусловно е казано следното: На Нагорен Карабах се дава право на свободно самоопределение”.
Поради безапелационните политически причини на Н.Нариманов Президиум на Кавказкото бюро (Кавбюро) на Централен комитет на РКП (б) на 27 юни 1921 година приема разпореждане за изключително привикване на Пленум на Кавбюро за разискване на въпроса по отношение на териториално делене на републики в Закавказие. На 4 юли 1921 година Пленум на Кавбюро на Централен комитет на РКП (б) постановява: “Нагорни Карабах да влезе в състава на Арменската ССР, плебисцитът да се организира единствено в Нагорни Карабах”. Тогава Н. Нариманов излиза с изказване: “Поради значимостта на Карабахския въпрос за Азербайджан, считам за належащо окончателното решение по него да бъде взето от Централен комитет на РКП (б)”.
Вземайки под внимание това изказване на Нариманов, Пленумът на Кавбюро приема ново решение: “Имайки поради, че въпросът за Карабах провокира съществено различие, Кавбюро на Централен комитет на РКП (б) счита за належащо да отсрочи окончателното му решение в Централен комитет РКП (б)”. Затова на съвещанието на Пленум на Кавбюро на Централен комитет на РКП (б) на 5 юли 1921 година е признато следното разпореждане: “Излизайки от нуждата на националния мир сред мюсюлманите и арменците и икономическата връзка на Горен и Долен Карабах, непрекъсната му връзка с Азербаджан, Нагорни Карабах да остане в рамките на Азербайджанската ССР, като му се дава необятна регионална автономност с административния център в град Шуша, влизащ в състав на самостоятелната област”.
Но реализирането на този указ се забави до лятото на 1923 година На 7 юли 1923 година Азербайджанският Централен изпълнителен комитет (АзЦИК) издава указ “За формиране на Автономната област на Нагорен Карабах (АОНК). АзЦИК постановява: “Да бъде формирана от арменската част на Нагорни Карабах самостоятелната област, като съставка на Азербайджанската ССР, с център град Ханкенди”. В декрета е ясно конкретизирано, че автономията се образува единствено от арменската част на Нагорен Карабах.
С други думи за самостоятелната единица трябваше да е обособен не целият Нагорен Карабах, а единствено арменската му част. Затова първичното наименование на тази автономност, което е непокътнато до 1936 година, е Автономната област на Нагорен Карабах (АОНК) повече подхожда на действителността.
Съгласно декрета от 1923 година центърът на автономията е пренесен от Шуша в Ханкенди, евентуално тъй като в новия вид Шуша въобще не би трябвало да е в състава на АОНК.
През септември 1923 година азербайджанският град Ханкенди е преименуван в Степанакерт в чест на арменския комунист Степан Шаумян. Границите на бъдещата автономност са избрани единствено през 1924 година. Свързано е с това, че арменските села в Нагорни Карабах са разпръснати сред мюсюлманските села и не беше допустимо да се очертаят точните арменски граници на бъдещата автономност. Не е инцидентно, че по-нататък в състава на АОНК се оказват освен села с преобладаващо арменско население, само че и с мюсюлманско население.
Решението за основаване на арменската автономност в Нагорен Карабах през 1923 година по-нататък става за Армения правна основа за предявяване на териториални искания към тази територия. Съществуването на две етнически идентични национални образования, които също така са и в съседство (АОНК и Арменска ССР) в рамките на една страна, т.е. на Съветския съюз, наподобява на бомба със закъснител, която при всички положения ще избухне. До 1980-те година, без да се считат обособените единични случаи на ескалация на напрежението, главно инициирани от Армения и изразени в обръщенията на управлението на Армения, в събиране на подписи и обръщения на арменската интелигенция към съюзното управление, а също по този начин конфликти на битово равнище сред арменци и азербайджанци в Нагорни Карабах, руските управляващи, контролирайки обстановката, съумяват да не дават опция информацията за тези обстоятелства да излезе отвън границите на автономията, както и да се появи на страниците на съюзната преса. Започнатият във втората половина на 1980-те години армено-азербайджански териториален спор за пръв път излиза от страниците на съюзния и републиканския периодически щемпел, телевизия, като по този метод излиза от латентно положение и става обект на необятно разискване.
За пръв път през 1920-те години не в затворени кабинети или на софра, а намерено, на публично равнище, е предявено искане да се промени административно-териториалното устройство на руската страна, което е една от основните истини, на които се държи “нерушимия съюз “.
В същото време за пръв път, управлението на Армения дружно с политическа поддръжка на сепаратистко придвижване в Нагорни Карабах, подхваща съответни юридически стъпки за присъединение на Нагорно-карабахската самостоятелна област (НКАО) към Армения.
Мащабната провокация на арменските националисти в един от огромните промишлени центрове на Азербайджанската ССР в град Сумгаит (към този миг там живеят 18 хиляди арменци, което е 7% от популацията от града) влиза в арменския сюжет на новото начало на териториалните искания към Нагорни Карабах.
Събитията в Сумгаит не носят импровизиран темперамент. Осъществяването на провокацията в Сумгаит е планувано след започването на 20 февруари 1988 година на манифестации в Степанакерт с условия за присъединението на НКАО към Арменската ССР. Арменските националисти би трябвало да създадат този развой необратим. Те добре схващат, че предходните способи на битка за Нагорни Карабах под форма на писма и петиции са неефективни. В това те се убеждават, когато безуспешно на разнообразни нива се обръщат към централното управление през 1945, 1960, 1965, 1977 година за присъединението на НКАО към Армения. Нужни са по-активни средства за влияние на власт. А точно, би трябвало да се пролее арменска кръв, с цел да може след това този тезис да се употребява по-нататък като мотив, че против арменците е осъществен следващия “геноцид” и по-нататъшното живеене на арменци с азербайджанци е невероятно.
Това е остарял, само че тестван способ на арменците за основаване на облика на постоянно страдащия от угнетяване от страна на мюсюлманския народ в очите на международната общественост. Именно този сюжет е квалифициран от екстремистите и за живеещи в Сумгаит арменци. Основната роля в реализирането му изигра главорез на сумгаитските арменци, по-рано три пъти осъжданият Едуард Григорян, който персонално убива няколко свои сънародници.
С сходни дейности арменските екстремисти се пробват да потвърдят справедливостта на своите претенции за предаването на НКАО на Армения, като в същото време се възползват от тези събития като мотив за депортиране на азербайджанското население от Армения. През интервала 1988-1991 година от територията на Армения са депортирани към 200 хиляди азербайджанци. В резултат на това Армения се трансформира в моноетническа страна.
След събитията в Сумгаит поражда внезапно изостряне на спора към Нагорни Карабах. Със сумгаитските събития арменците почват да оправдават разнообразни зверства на екстремисти, които след разпадането на Съюз на съветските социалистически републики довеждат до отворена военна експанзия на Армения против Азербайджан. Резултатът от това е геноцидът върху азербайджанците в Ходжалъ през февруари 1992 година, окупацията в интервала 1992-1994 година на целия Нагорни Карабах и седемте прилежащи към него региона, от чиито територии са прогонени повече от 700 хиляди жители на Азербайджан, които стават бежанци на територията на своята страна.
*Илгар Нифталиев е шеф отдел “История на Азербайджан в руския период” към Института по история “А.А. Бакиханов” към Националната академия на науките на Република Азербайджан, лекар на философия по история, доцент.
Публикуваме публикацията в отговор на оповестеното мнение на проф. Проф. Велин Аргатски: В памет на починалите за свободата и независимостта на Нагорни Карабах под публицистично заглавие "Как се стигна до погромите против арменците в Сумгаит ".
В резултат към края на 1918 година към 150 мюсюлмански села в Карабах и Зангезур са разорени и разграбени, десетки хиляди хора са подложени на геноцид. През януари 1919 година с наредба на азербайджанското държавно управление в Карабах и Зангезур е основано Карабахско генерал-губернаторство отпред с Хосров бек Султанов. Основни причини за това са сепаратистките желания на локалните арменци, подклаждани от емисари от Армения и кървави дейности против мюсюлманското население.
На 15 август 1919 година VII конгрес на арменците от Нагорен Карабах в Шуша приема “Временно съглашение на арменците от Нагорен Карабах с азербайджанското правителство”, състоящо от 26 пункта: “Нагорната част на Карабах – Шушинска, Джеванширска и Джебраилска околии (Дизак, Варанда, Хачен и Джараберт), заселени от арменци, до разрешаване на този въпрос на Мирна конференция краткотрайно счита себе си в рамките на Република Азербайджан”. Това съглашение остава в действие чак до съветизацията на Азербайджан през април 1920 година.
Болшевиките, които са пристигнали на власт в Азербайджан, унищожават Карабахското генерал-губернаторство и в предходните му граници основават Карабахски революционен комитет, зависещ на руското държавно управление на Азербайджан.
Реалните стъпки за установяване на по-нататъшния статус на Нагорни Карабах са направени към този момент след съветизация на Армения на 29 ноември 1920 година Тогава към този момент териториалният спор сред Армения и Азербайджан в действителност се трансформира от междудържавен във вътрешен въпрос, а договарянията се водят по разпореждане на Кавказкото бюро на Централния комитет на Руската комунистическа партия. На взаимното съвещание на Политическо и Организационно бюро на Централния комитет на Комунистическата партия (болшевики) на Азербайджан на 30 ноември 1920 година, свикано във връзка учредяването на руската власт в Армения, е признато разпореждане за даване на Нагорната част на Карабах право на самоопределяне. Това разпореждане е отразено и в речта на ръководителя на държавното управление на Азербайджанската ССР Нариман Нариманов, изнесена на съвещанието на Бакинския съвет на 1 декември 1920 година, който удостовери, че “на трудовото селячество на Нагорен Карабах се дава цялостно право на самоопределение”.
С изказването си за Нагорен Карабах Нариманов въобще няма поради отделянето му от Азербайджан и предаване на Армения, както желаят през днешния ден да го показват арменските историци. Напълно изопачавайки текста на решението на Политбюро на Централен комитет на Компартия на Азербайджанската ССР от 30 ноември и наличието на текста на изявлението на Н.Нариманов от 1 декември 1920 година, Съвет на националните комисари на Арменската ССР на 12 юни 1921 година приема указ за това, че “въз основа на декларацията на революционен комитет на Азербайджанската руска социалистическа република Нагорният Карабах занапред е неразделна част на Съветска република Армения”. Съдържанието на този арменски указ не подхожда на действителността, тъй като в него изцяло е преиначен същинският смисъл на изказването на Н. Нариманов от 1 декември 1920 година по отношение на Нагорен Карабах.
От друга страна, на 27 юни 1921 година, Н. Нариманов, като визира своето изявление от 1 декември 1920 година, уверено възразява против неправилно пояснение на неговия текст: “Ако те се базират на моята декларация, тогава в Декларацията безусловно е казано следното: На Нагорен Карабах се дава право на свободно самоопределение”.
Поради безапелационните политически причини на Н.Нариманов Президиум на Кавказкото бюро (Кавбюро) на Централен комитет на РКП (б) на 27 юни 1921 година приема разпореждане за изключително привикване на Пленум на Кавбюро за разискване на въпроса по отношение на териториално делене на републики в Закавказие. На 4 юли 1921 година Пленум на Кавбюро на Централен комитет на РКП (б) постановява: “Нагорни Карабах да влезе в състава на Арменската ССР, плебисцитът да се организира единствено в Нагорни Карабах”. Тогава Н. Нариманов излиза с изказване: “Поради значимостта на Карабахския въпрос за Азербайджан, считам за належащо окончателното решение по него да бъде взето от Централен комитет на РКП (б)”.
Вземайки под внимание това изказване на Нариманов, Пленумът на Кавбюро приема ново решение: “Имайки поради, че въпросът за Карабах провокира съществено различие, Кавбюро на Централен комитет на РКП (б) счита за належащо да отсрочи окончателното му решение в Централен комитет РКП (б)”. Затова на съвещанието на Пленум на Кавбюро на Централен комитет на РКП (б) на 5 юли 1921 година е признато следното разпореждане: “Излизайки от нуждата на националния мир сред мюсюлманите и арменците и икономическата връзка на Горен и Долен Карабах, непрекъсната му връзка с Азербаджан, Нагорни Карабах да остане в рамките на Азербайджанската ССР, като му се дава необятна регионална автономност с административния център в град Шуша, влизащ в състав на самостоятелната област”.
Но реализирането на този указ се забави до лятото на 1923 година На 7 юли 1923 година Азербайджанският Централен изпълнителен комитет (АзЦИК) издава указ “За формиране на Автономната област на Нагорен Карабах (АОНК). АзЦИК постановява: “Да бъде формирана от арменската част на Нагорни Карабах самостоятелната област, като съставка на Азербайджанската ССР, с център град Ханкенди”. В декрета е ясно конкретизирано, че автономията се образува единствено от арменската част на Нагорен Карабах.
С други думи за самостоятелната единица трябваше да е обособен не целият Нагорен Карабах, а единствено арменската му част. Затова първичното наименование на тази автономност, което е непокътнато до 1936 година, е Автономната област на Нагорен Карабах (АОНК) повече подхожда на действителността.
Съгласно декрета от 1923 година центърът на автономията е пренесен от Шуша в Ханкенди, евентуално тъй като в новия вид Шуша въобще не би трябвало да е в състава на АОНК.
През септември 1923 година азербайджанският град Ханкенди е преименуван в Степанакерт в чест на арменския комунист Степан Шаумян. Границите на бъдещата автономност са избрани единствено през 1924 година. Свързано е с това, че арменските села в Нагорни Карабах са разпръснати сред мюсюлманските села и не беше допустимо да се очертаят точните арменски граници на бъдещата автономност. Не е инцидентно, че по-нататък в състава на АОНК се оказват освен села с преобладаващо арменско население, само че и с мюсюлманско население.
Решението за основаване на арменската автономност в Нагорен Карабах през 1923 година по-нататък става за Армения правна основа за предявяване на териториални искания към тази територия. Съществуването на две етнически идентични национални образования, които също така са и в съседство (АОНК и Арменска ССР) в рамките на една страна, т.е. на Съветския съюз, наподобява на бомба със закъснител, която при всички положения ще избухне. До 1980-те година, без да се считат обособените единични случаи на ескалация на напрежението, главно инициирани от Армения и изразени в обръщенията на управлението на Армения, в събиране на подписи и обръщения на арменската интелигенция към съюзното управление, а също по този начин конфликти на битово равнище сред арменци и азербайджанци в Нагорни Карабах, руските управляващи, контролирайки обстановката, съумяват да не дават опция информацията за тези обстоятелства да излезе отвън границите на автономията, както и да се появи на страниците на съюзната преса. Започнатият във втората половина на 1980-те години армено-азербайджански териториален спор за пръв път излиза от страниците на съюзния и републиканския периодически щемпел, телевизия, като по този метод излиза от латентно положение и става обект на необятно разискване.
За пръв път през 1920-те години не в затворени кабинети или на софра, а намерено, на публично равнище, е предявено искане да се промени административно-териториалното устройство на руската страна, което е една от основните истини, на които се държи “нерушимия съюз “.
В същото време за пръв път, управлението на Армения дружно с политическа поддръжка на сепаратистко придвижване в Нагорни Карабах, подхваща съответни юридически стъпки за присъединение на Нагорно-карабахската самостоятелна област (НКАО) към Армения.
Мащабната провокация на арменските националисти в един от огромните промишлени центрове на Азербайджанската ССР в град Сумгаит (към този миг там живеят 18 хиляди арменци, което е 7% от популацията от града) влиза в арменския сюжет на новото начало на териториалните искания към Нагорни Карабах.
Събитията в Сумгаит не носят импровизиран темперамент. Осъществяването на провокацията в Сумгаит е планувано след започването на 20 февруари 1988 година на манифестации в Степанакерт с условия за присъединението на НКАО към Арменската ССР. Арменските националисти би трябвало да създадат този развой необратим. Те добре схващат, че предходните способи на битка за Нагорни Карабах под форма на писма и петиции са неефективни. В това те се убеждават, когато безуспешно на разнообразни нива се обръщат към централното управление през 1945, 1960, 1965, 1977 година за присъединението на НКАО към Армения. Нужни са по-активни средства за влияние на власт. А точно, би трябвало да се пролее арменска кръв, с цел да може след това този тезис да се употребява по-нататък като мотив, че против арменците е осъществен следващия “геноцид” и по-нататъшното живеене на арменци с азербайджанци е невероятно.
Това е остарял, само че тестван способ на арменците за основаване на облика на постоянно страдащия от угнетяване от страна на мюсюлманския народ в очите на международната общественост. Именно този сюжет е квалифициран от екстремистите и за живеещи в Сумгаит арменци. Основната роля в реализирането му изигра главорез на сумгаитските арменци, по-рано три пъти осъжданият Едуард Григорян, който персонално убива няколко свои сънародници.
С сходни дейности арменските екстремисти се пробват да потвърдят справедливостта на своите претенции за предаването на НКАО на Армения, като в същото време се възползват от тези събития като мотив за депортиране на азербайджанското население от Армения. През интервала 1988-1991 година от територията на Армения са депортирани към 200 хиляди азербайджанци. В резултат на това Армения се трансформира в моноетническа страна.
След събитията в Сумгаит поражда внезапно изостряне на спора към Нагорни Карабах. Със сумгаитските събития арменците почват да оправдават разнообразни зверства на екстремисти, които след разпадането на Съюз на съветските социалистически републики довеждат до отворена военна експанзия на Армения против Азербайджан. Резултатът от това е геноцидът върху азербайджанците в Ходжалъ през февруари 1992 година, окупацията в интервала 1992-1994 година на целия Нагорни Карабах и седемте прилежащи към него региона, от чиито територии са прогонени повече от 700 хиляди жители на Азербайджан, които стават бежанци на територията на своята страна.
*Илгар Нифталиев е шеф отдел “История на Азербайджан в руския период” към Института по история “А.А. Бакиханов” към Националната академия на науките на Република Азербайджан, лекар на философия по история, доцент.
Публикуваме публикацията в отговор на оповестеното мнение на проф. Проф. Велин Аргатски: В памет на починалите за свободата и независимостта на Нагорни Карабах под публицистично заглавие "Как се стигна до погромите против арменците в Сумгаит ".
Източник: dir.bg
КОМЕНТАРИ