Не искам някой да чете дневниците ми. И все пак не мога да ги изгоря.
В леден следобяд предишния февруари, застанах в задния си двор в Кънектикът пред пожарна яма. На каменна стена до пламъка бях подредил купчина списания и дневници. Някои от тях бяха покрити с плат, които ме придружаваха от учебното заведение през колежа. Няколко от тях имаха неразбираеми ключалки, техните мънички безполезни ключове, изоставени в чекмеджета за отпадъци. Много по-късни дневници бяха настанени в картонени кутии, празната хартия, която в миналото съдържаше плътна с еднократни, датирани записи, които бях направил труда да разпечата. Един по един започнах да храня страници в пламъците.
Няколко дни по-рано бях диагностициран с необичаен недоброкачествен израстък в задната част на окото си и бях в крайника сред хирургия и радиация. Все още не знаех, че това нещо няма възможност да ме убие. Това не беше първият път, когато мисълта за гибелта се е сляла с мисълта на списанията. С течение на годините, когато бях на изключително бурни полети, у...
Прочетете целия текст »
