Евтаназия! Това ли е единственият изход за БСП?
В публикацията си „ Ще осъзнае ли Българска социалистическа партия, че е направила контрареволюция и реституция на капитализма? “ Панко Анчев прави безмилостен разбор на контрареволюцията, която Българска социалистическа партия извърши в себе си и в страната, като стана освен идеолог, само че и съизвършител в реставрацията на капитализма у нас.
Исторически правилно е да отбележим, че контрареволюцията у нас беше звено в разпада на социалистическата система в целия свят и надали комунистическата партията и България биха могли да останат незасегнати от него. В публикацията, за която приказваме, става дума за „ нашия принос “ в тези разрушителни процеси. Към нея би могло да се добави още нещо, което направи процеса така бърз.
Когато разсъждаваме за аргументите за краха на социалистическата система, може би най-точна ще се окаже повода, посочена от Ленин още в първите години, когато стартира построяването на системата. Той предизвестява, че в края на краищата социализмът ще се потвърди на полето на съревнованието с стопанската система на капитализма. Защо и по какъв начин, не е предмет на моите разсъждения, само че социализмът изгуби конкуренцията в стопанската система, в производството. Но крахът на социализма у нас беше квалифициран и от други, напълно не стопански аргументи.
В Библията има такива думи: В началото бе словото! Словото беше и при започване на нашето социалистическо летоброене. И какви красиви слова: Свобода, Братство, Равенство! Комунистическата партия през 1944 – 1950 година, а и много години по-късно, откровено вярваше в тези думи. И народът повярва на партията, която ги изрече.
На своя Х|V конгрес Българска комунистическа партия се преименува на Българска социалистическа партия и одобри и узакони като нещо обикновено и като градивна мощ капитализма, който срамежливо назова „ пазарно стопанска система “ и неизбежното общественото неравноправие, което той поражда. А Българска комунистическа партия / БСП/ беше основана като марксистка партия и дълги години водеше битка на живот и гибел против тази „ нормалност и правдивост “. Защото общественото неравноправие е подбудено не от другия принос на хората за развиването и благоденствието на обществото, а от тяхната безчовечна употреба от тези, които имат капитала и средствата за произвеждане.
Думите “другарство ”, ”равенство ” бяха вътрешно присъщи на духа на комунистическата партия. Струва ми се, че в годините на незаконната битка без ревностното придържане към тези правила нито самата партия, а още по-малко битката, биха били вероятни. Защото няма друго място и друго време, където да сме по-равни и по-дружни от времето на смъртна битка. Но когато тази смъртна битка стартира да се отдалечава във времето, комунистите започнаха да стават все по-различни, а значи и по-неравни. Когато един болшевик заемеше по-висок пост в партийната или държавната машина, той получаваше повече права въпреки, че в партийния правилник няма и намек за сходно нещо. Правата обаче се увеличаваха не заради уставни или законови разпореждания, а заради това, че на по-високото място моят довчерашен приятел, еднакъв във всичко с мен, получаваше власт над мен. Единият приятел последователно се извисяваше в степенуването: Вие, Уважаеми, Многоуважаеми, Дълбокоуважаеми, Любими, наш Пръв началник и така нататък и тъй наречените А другите приятели си останаха просто приятели. Стана белег на времето ни партийната и държавната администрация да се попълня с благонадеждни служещи, а не хора с разсъдък, въображение и ексцентрично мислене. Тези, които мислеха друго от това, което мислеха “другарите от горе ” последователно, от приятели и братя по хрумвания и битка, се превръщаха във “фракционери ”, “заговорници ”, “агенти на империализма ” и така нататък по възходяща степен на публичното низсхождение. Парадокс е, нали? Кристално чисти хора, за които комунизмът като идеология и процедура не беше лост за практикуване на власт, а път за добруването на целия народ още през шестдесетте години на предишния век проумяха разрушителната мощ на властта, на разпада на братството и равенството и се изправиха и гръмогласно извиках: спрете, тъй като този път води към провал на социалистическата политическа и икономическа система! Кой да чуе Трайчо Костов, Йонко Панов, Христо Ганев, Христо Проданов, Иван Тодоров - Горуня и още, и доста още.
От цялото голям брой дефекти, които има всяка безспорна власт, най-първият е глухотата. От една страна цялостна глухота към всички мисли, хрумвания, които не се вързват с мислите и концепциите на самодържеца, а от друга - изострена чуваемост към нежните нашепвания на ласкателите. Своеобразната резонаторна камера, която последователно се построи в страната до мъка усилваше децибелите на “мъдрите ” фрази, които изричаха другарите ръководители и изцяло срязваше звуковите честоти на хората със личен разум и съвест.
Тук аз описвам за началото и края на времето на социализма. Но сред тези най-високи и най-ниски точки в синусоидата лежат годините на еволюционен крах на нашия публичен морал. Вместо да приказваме почтено и искрено за нещата от живота, ние започнахме деликатно да хитруваме между тях в партийната група, в Централен комитет, та и в самото политбюро. Ние не бяхме към този момент нито равни, нито приятели.
Постепенно това неравноправие се популяризира от бащите върху децата. В първите години след 9 септември 1944 година партията и страната поставиха невероятни старания с цел да създадат образованието и опазването на здравето налични за бедните в България. Целият народ беше подложен на ученическата пейка с цел да се изтръгне от позорната безпросветност, в която живееха милиони. После ограмотените младежи потеглиха по вечерни учебни заведения, работен факултети и университети. Младият служащ и селяндур с всевъзможни морални и материални тласъци се поощряваше да се образова, да пораства в науката. Така беше първоначално. Но след време, някъде към края на 60 - те и началото на 70 - те години, децата на другарите от “А ” тима на партията и страната започнаха да изпитват по-голям и по-специфичен апетит за просвета, който можеше да бъде удовлетворен не в Московските и Ленинградските университети, а единствено в Парижката сорбона, Харвардския университет, Кембридж и Британския музей. Преди това обаче, си направихме специфични учебни заведения за надарени деца, като това в Горна баня. А най-даровити, напълно инцидентно, се оказаха отново децата и внуците на другарите “от горе ”.
Резултатът беше скръбен. Не забелязахме по какъв начин хилядите приспособленци последователно ослепиха милионната комунистическа партия. Тя оглуша и ослепя за истините от живота и отвори необятен друм за кариеристите, които надълбоко в себе си презираха комунистическите хрумвания и необмислено преследваха своите дребни изгоди. От изначалното приятелство, тъждество, приятелство оставаше все по-малко, а тези които имаха вяра в тях изглеждаха все по-самотни.
Не е мъчно да се разбере за какво младежите, които израстваха в тази конюнктура все по-малко разбираха и усещаха, че в миналото тази партия е носила в съзнанието си високи идеали и се е борила за тях. Сега те виждаха друга битка, битка сред угодници, нагаждачи, кариеристи, за които няма нищо свято.
Авторът на нашумялата книга “Хи
Исторически правилно е да отбележим, че контрареволюцията у нас беше звено в разпада на социалистическата система в целия свят и надали комунистическата партията и България биха могли да останат незасегнати от него. В публикацията, за която приказваме, става дума за „ нашия принос “ в тези разрушителни процеси. Към нея би могло да се добави още нещо, което направи процеса така бърз.
Когато разсъждаваме за аргументите за краха на социалистическата система, може би най-точна ще се окаже повода, посочена от Ленин още в първите години, когато стартира построяването на системата. Той предизвестява, че в края на краищата социализмът ще се потвърди на полето на съревнованието с стопанската система на капитализма. Защо и по какъв начин, не е предмет на моите разсъждения, само че социализмът изгуби конкуренцията в стопанската система, в производството. Но крахът на социализма у нас беше квалифициран и от други, напълно не стопански аргументи.
В Библията има такива думи: В началото бе словото! Словото беше и при започване на нашето социалистическо летоброене. И какви красиви слова: Свобода, Братство, Равенство! Комунистическата партия през 1944 – 1950 година, а и много години по-късно, откровено вярваше в тези думи. И народът повярва на партията, която ги изрече.
На своя Х|V конгрес Българска комунистическа партия се преименува на Българска социалистическа партия и одобри и узакони като нещо обикновено и като градивна мощ капитализма, който срамежливо назова „ пазарно стопанска система “ и неизбежното общественото неравноправие, което той поражда. А Българска комунистическа партия / БСП/ беше основана като марксистка партия и дълги години водеше битка на живот и гибел против тази „ нормалност и правдивост “. Защото общественото неравноправие е подбудено не от другия принос на хората за развиването и благоденствието на обществото, а от тяхната безчовечна употреба от тези, които имат капитала и средствата за произвеждане.
Думите “другарство ”, ”равенство ” бяха вътрешно присъщи на духа на комунистическата партия. Струва ми се, че в годините на незаконната битка без ревностното придържане към тези правила нито самата партия, а още по-малко битката, биха били вероятни. Защото няма друго място и друго време, където да сме по-равни и по-дружни от времето на смъртна битка. Но когато тази смъртна битка стартира да се отдалечава във времето, комунистите започнаха да стават все по-различни, а значи и по-неравни. Когато един болшевик заемеше по-висок пост в партийната или държавната машина, той получаваше повече права въпреки, че в партийния правилник няма и намек за сходно нещо. Правата обаче се увеличаваха не заради уставни или законови разпореждания, а заради това, че на по-високото място моят довчерашен приятел, еднакъв във всичко с мен, получаваше власт над мен. Единият приятел последователно се извисяваше в степенуването: Вие, Уважаеми, Многоуважаеми, Дълбокоуважаеми, Любими, наш Пръв началник и така нататък и тъй наречените А другите приятели си останаха просто приятели. Стана белег на времето ни партийната и държавната администрация да се попълня с благонадеждни служещи, а не хора с разсъдък, въображение и ексцентрично мислене. Тези, които мислеха друго от това, което мислеха “другарите от горе ” последователно, от приятели и братя по хрумвания и битка, се превръщаха във “фракционери ”, “заговорници ”, “агенти на империализма ” и така нататък по възходяща степен на публичното низсхождение. Парадокс е, нали? Кристално чисти хора, за които комунизмът като идеология и процедура не беше лост за практикуване на власт, а път за добруването на целия народ още през шестдесетте години на предишния век проумяха разрушителната мощ на властта, на разпада на братството и равенството и се изправиха и гръмогласно извиках: спрете, тъй като този път води към провал на социалистическата политическа и икономическа система! Кой да чуе Трайчо Костов, Йонко Панов, Христо Ганев, Христо Проданов, Иван Тодоров - Горуня и още, и доста още.
От цялото голям брой дефекти, които има всяка безспорна власт, най-първият е глухотата. От една страна цялостна глухота към всички мисли, хрумвания, които не се вързват с мислите и концепциите на самодържеца, а от друга - изострена чуваемост към нежните нашепвания на ласкателите. Своеобразната резонаторна камера, която последователно се построи в страната до мъка усилваше децибелите на “мъдрите ” фрази, които изричаха другарите ръководители и изцяло срязваше звуковите честоти на хората със личен разум и съвест.
Тук аз описвам за началото и края на времето на социализма. Но сред тези най-високи и най-ниски точки в синусоидата лежат годините на еволюционен крах на нашия публичен морал. Вместо да приказваме почтено и искрено за нещата от живота, ние започнахме деликатно да хитруваме между тях в партийната група, в Централен комитет, та и в самото политбюро. Ние не бяхме към този момент нито равни, нито приятели.
Постепенно това неравноправие се популяризира от бащите върху децата. В първите години след 9 септември 1944 година партията и страната поставиха невероятни старания с цел да създадат образованието и опазването на здравето налични за бедните в България. Целият народ беше подложен на ученическата пейка с цел да се изтръгне от позорната безпросветност, в която живееха милиони. После ограмотените младежи потеглиха по вечерни учебни заведения, работен факултети и университети. Младият служащ и селяндур с всевъзможни морални и материални тласъци се поощряваше да се образова, да пораства в науката. Така беше първоначално. Но след време, някъде към края на 60 - те и началото на 70 - те години, децата на другарите от “А ” тима на партията и страната започнаха да изпитват по-голям и по-специфичен апетит за просвета, който можеше да бъде удовлетворен не в Московските и Ленинградските университети, а единствено в Парижката сорбона, Харвардския университет, Кембридж и Британския музей. Преди това обаче, си направихме специфични учебни заведения за надарени деца, като това в Горна баня. А най-даровити, напълно инцидентно, се оказаха отново децата и внуците на другарите “от горе ”.
Резултатът беше скръбен. Не забелязахме по какъв начин хилядите приспособленци последователно ослепиха милионната комунистическа партия. Тя оглуша и ослепя за истините от живота и отвори необятен друм за кариеристите, които надълбоко в себе си презираха комунистическите хрумвания и необмислено преследваха своите дребни изгоди. От изначалното приятелство, тъждество, приятелство оставаше все по-малко, а тези които имаха вяра в тях изглеждаха все по-самотни.
Не е мъчно да се разбере за какво младежите, които израстваха в тази конюнктура все по-малко разбираха и усещаха, че в миналото тази партия е носила в съзнанието си високи идеали и се е борила за тях. Сега те виждаха друга битка, битка сред угодници, нагаждачи, кариеристи, за които няма нищо свято.
Авторът на нашумялата книга “Хи
Източник: pogled.info
КОМЕНТАРИ