„Човекоядката: Любовта на стари години се оказва по-силна от смъртта
В спектакъла има текст, сътекст, подтекст, подтекст... Червената нишка, от началото до края на спектакъла, не е възрастните хора, а любовта, споделя пред Българска телеграфна агенция Богдан Гешев . Той е художник и сценограф на „ Човекоядката “ от Иван Радоев , премиерно зрелище на групировката „ Артисти със сребро в косите “.
„ Любовта е по-силна от гибелта. Защото възрастните също могат да се влюбват, както един младеж. И тяхната обич може да бъде толкоз мощна, колкото на един младеж “, добавя Гешев. По думите му това е една доста нереална пиеса: „ Прилича повече на Хичкок . Вътре има всякакви такива появявания. Един умира, друга идва, същият се появява, който е починал... И в действителност това е един кръговрат на живота, който сега публиката би трябвало да го изживее “.
„ За мен решението е комедия със сатирично жило като род. Аз персонално съм се старал оптимално да се придържам към текста на Радоев “, споделя пред Българска телеграфна агенция режисьорът Минчо Събев. „ Винаги е имало манипулатори и през днешния ден ги има – и в международен, и в локален мащаб. По-важно е по какъв начин човек реагира на операцията. За страдание, в множеството случаи, даже и да има първична опозиция, последователно свикваш, стартират компромисите и най-после се оказва, че животът ти е минал в операция. От това по-съвременно аз не мога да намеря “, добавя той.
Според актрисата Красимира Казанджиева текстът на Иван Радоев звучи модерно, тъй като пенсионерите в България постоянно са били онеправдани: „ Всичко, което става със старческите домове, е много грозна картина. В „ Човекоядката “ те са се събрали, вземат решение да създадат една смешка, една игра, която най-после свършва съществено. Другото е, че такива като Топузов, не измират. Злото не си отива “. „ Няма почитание към индивида, към личността. Всички ние сме една сива маса и би трябвало да се подчиняваме в маршова стъпка “, разяснява пред Българска телеграфна агенция актрисата Клара Армандова .
„ Човекоядката “ от Иван Радоев споделя за неуместно проведено общество, в което хората изчезват и биват „ поглъщани “ от безлична система, а останалите одобряват това като естествен ред. Постепенно излиза наяве, че „ човекоядката “ не е съответно създание, а самият механизъм на властта, който изисква жертви, с цел да съществува...
Режисьорът Минчо Събев , актрисите Клара Армандова и Краси Казанджиева, и художникът-сценограф Богдан Гешев пред Българска телеграфна агенция, в диалог с Даниел Димитров, описват за работата си по спектакъла.
Защо „ Човекоядката " е настояща пиеса и през днешния ден?
Минчо Събев: Винаги е имало манипулатори и през днешния ден ги има – и в международен, и в локален мащаб. По-важно е по какъв начин човек реагира на операцията. За страдание, в множеството случаи, даже и да има първична опозиция, последователно свикваш, стартират компромисите и най-после се оказва, че животът ти е минал в операция. От това по-съвременно аз не мога да намеря.
Има още редица тематики – като тематиката за старческия дом. Възрастта на популацията в международен мащаб нараства. Това, на пръв взор, е доста радващо, само че възрастните хора стават все по-самотни. В България това е доста очевадно, тъй като децата им са отвън България. Моите също са отвън България. Добре, че има човек до тебе, както в моя случай е жена ми, другояче оставаш самичък и отиваш в старешки дом. А картинката там не е доста радостна, в случай че не продължаваш да работиш нещо. Иначе загиваш...
Богдан Гешев: В спектакъла има текст, сътекст, подтекст, подтекст... Червената нишка, от началото до края на спектакъла, не е възрастните хора, а любовта. Любовта е по-силна от гибелта. Защото възрастните също могат да се влюбват, както един младеж. И тяхната обич може да бъде толкоз мощна, колкото на един младеж.
Другото е, че това е една доста нереална пиеса. Прилича повече на Хичкок. Вътре има всякакви такива появявания. Един умира, друга идва, същият се появява, който е починал... И в действителност това е един кръговрат на живота, който сега публиката би трябвало да го изживее.
На какъв режисьорски метод залагате?
Минчо Събев: За мен решението е комедия със сатирично жило като род. Аз персонално съм се старал оптимално да се придържам към текста на Радоев.
Интересното в пиесата е, че житейската логичност не е главното. Има доста неща, които се случват като тайнственост, като знамение. При него структурата е поетична. Има неща, които стават във въображението на артиста. Ние неслучайно живеем в една полуфантастична реалност.
Клара Армандова: Аз съм в ролята на госпожа Аномалия, не толкоз огромна роля, само че доста цветна, доста забавна. Тя естествено е на възраст. Аз си нафантазирах нейното минало преди да влезе в старческия дом. Така взехме решение с режисьора Минчо Събев – че тя ще бъде певица. И че някак си избива нервите с пеенето, другояче е като всички в този старешки дом – те са уплашени хора. Сакън да не се каже, че някой от държавното управление или някой властимащ желае нещо, и те към този момент замръзват по местата си. Това е доста типично за тези времена, в които е писана пиесата.
Красимира Казанджиева: Аз играя хубавицата Гена, което звучи доста, доста крепко, само че аз хубавица не мога да изиграя. Тя е една жена, която си е уреждала живота около мъжете. Сега се хвърля на Топузов, като желае отначало да живее тоя разточителен живот, който е живяла.
Клара Армандова: Моята Аномалия избива нервите със своето пеене, само че тя си има една персонална драма. Явно, че е била омъжена за някакъв функционер, властимащ човек, който е умрял. Тя е вдовица и си е въобразила, че нейната слугиня е спала с него. Върховата сцена за госпожа Аномалия е, когато се разкрива тайната – спала ли или не е спала нейната слугиня с нейния мъж. Обаче реакцията на самата госпожа Аномалия е най-неочакваното и мен това ми е доста сладко в ролята. Обичам го този миг и очаквам да пристигна.
Какви са провокациите в работата с този по-особен актьорски състав?
Минчо Събев: Още, когато ги видях, им предложих тази пиеса, тъй като множеството артисти са на възрастта на персонажите. Това е групировката „ Артисти със сребро в косите “, които са отдали целия си живот на театъра и сега не престават да им се играе. Така че от тяхна страна имаше огромното предпочитание.
Трудностите са не толкоз от самите артисти, колкото от чисто индустриалния развой. Защото тази групировка към Съюза на артистите в България няма лично помещение. Няма спектакъл. Опитвахме се да репетираме на разнообразни места – в хотели, читалища, и най-сетне ни приюти читалище „ Никола Вапцаров “ в „ Красно село “, за което сме доста признателни. И по този начин успяхме са създадем черновите подготовки, с цел да ги пренесем на сцената на арт център „ Сити марк “.
Богдан Гешев: Аз се постарах да направя от нищо нещо. Но всичко, което е на сцената, би трябвало да има хармония и да има усет. Трябва да е красиво. А не е, както се прави в този момент, изсипват едни панер отпадък и споделят, че е съвременно изкуство. Това не е съвременно изкуство, а е декаданс на изкуство.
Има ли я пристрастеността от подготовката към момента?
Красимира Казанджиева: За всеки е самостоятелно. Аз съм луда за спектакъл. Алчна съм, лакома съм. На три години съм споделила, че ще стана актриса. Така че и четири души да ги няма, аз се мятам и преговарям. Доколко има изгода, не знам... Но всички сътрудници са доста положителни. Без да се познавахме авансово, в този момент сме доста сплотени. Репетициите и пиесата ни събра като хора и като актьори.
Какви са упованията Ви от това зрелище?
Минчо Събев: Трудно е самият създател да реши резултата. Винаги може по-добре. Поне аз като режисьор постоянно съм казвал, че трябват още подготовки. Така че упованията са най-хубави – при този възторг от актьорите и при прелестния материал на пиесата.
Клара Армандова: Това, поради което пиесата пътува, е всичко това, което ние самите сега претърпяваме – че няма почитание към индивида, към личността. Всички ние сме една сива маса и би трябвало да се подчиняваме в маршова стъпка...
Красимира Казанджиева: Звучи модерно, тъй като пенсионерите в България постоянно са били онеправдани. Всичко, което става със старческите домове, е много грозна картина. В „ Човекоядката “ те са се събрали, вземат решение да създадат една смешка, една игра, която най-после свършва съществено. Другото е, че такива като Топузов, не измират. Злото не си отива...
Автор – Даниел Димитров
Оператори – Красимир Михайлов
Монтаж – Валя Ковачева
„ Любовта е по-силна от гибелта. Защото възрастните също могат да се влюбват, както един младеж. И тяхната обич може да бъде толкоз мощна, колкото на един младеж “, добавя Гешев. По думите му това е една доста нереална пиеса: „ Прилича повече на Хичкок . Вътре има всякакви такива появявания. Един умира, друга идва, същият се появява, който е починал... И в действителност това е един кръговрат на живота, който сега публиката би трябвало да го изживее “.
„ За мен решението е комедия със сатирично жило като род. Аз персонално съм се старал оптимално да се придържам към текста на Радоев “, споделя пред Българска телеграфна агенция режисьорът Минчо Събев. „ Винаги е имало манипулатори и през днешния ден ги има – и в международен, и в локален мащаб. По-важно е по какъв начин човек реагира на операцията. За страдание, в множеството случаи, даже и да има първична опозиция, последователно свикваш, стартират компромисите и най-после се оказва, че животът ти е минал в операция. От това по-съвременно аз не мога да намеря “, добавя той.
Според актрисата Красимира Казанджиева текстът на Иван Радоев звучи модерно, тъй като пенсионерите в България постоянно са били онеправдани: „ Всичко, което става със старческите домове, е много грозна картина. В „ Човекоядката “ те са се събрали, вземат решение да създадат една смешка, една игра, която най-после свършва съществено. Другото е, че такива като Топузов, не измират. Злото не си отива “. „ Няма почитание към индивида, към личността. Всички ние сме една сива маса и би трябвало да се подчиняваме в маршова стъпка “, разяснява пред Българска телеграфна агенция актрисата Клара Армандова .
„ Човекоядката “ от Иван Радоев споделя за неуместно проведено общество, в което хората изчезват и биват „ поглъщани “ от безлична система, а останалите одобряват това като естествен ред. Постепенно излиза наяве, че „ човекоядката “ не е съответно създание, а самият механизъм на властта, който изисква жертви, с цел да съществува...
Режисьорът Минчо Събев , актрисите Клара Армандова и Краси Казанджиева, и художникът-сценограф Богдан Гешев пред Българска телеграфна агенция, в диалог с Даниел Димитров, описват за работата си по спектакъла.
Защо „ Човекоядката " е настояща пиеса и през днешния ден?
Минчо Събев: Винаги е имало манипулатори и през днешния ден ги има – и в международен, и в локален мащаб. По-важно е по какъв начин човек реагира на операцията. За страдание, в множеството случаи, даже и да има първична опозиция, последователно свикваш, стартират компромисите и най-после се оказва, че животът ти е минал в операция. От това по-съвременно аз не мога да намеря.
Има още редица тематики – като тематиката за старческия дом. Възрастта на популацията в международен мащаб нараства. Това, на пръв взор, е доста радващо, само че възрастните хора стават все по-самотни. В България това е доста очевадно, тъй като децата им са отвън България. Моите също са отвън България. Добре, че има човек до тебе, както в моя случай е жена ми, другояче оставаш самичък и отиваш в старешки дом. А картинката там не е доста радостна, в случай че не продължаваш да работиш нещо. Иначе загиваш...
Богдан Гешев: В спектакъла има текст, сътекст, подтекст, подтекст... Червената нишка, от началото до края на спектакъла, не е възрастните хора, а любовта. Любовта е по-силна от гибелта. Защото възрастните също могат да се влюбват, както един младеж. И тяхната обич може да бъде толкоз мощна, колкото на един младеж.
Другото е, че това е една доста нереална пиеса. Прилича повече на Хичкок. Вътре има всякакви такива появявания. Един умира, друга идва, същият се появява, който е починал... И в действителност това е един кръговрат на живота, който сега публиката би трябвало да го изживее.
На какъв режисьорски метод залагате?
Минчо Събев: За мен решението е комедия със сатирично жило като род. Аз персонално съм се старал оптимално да се придържам към текста на Радоев.
Интересното в пиесата е, че житейската логичност не е главното. Има доста неща, които се случват като тайнственост, като знамение. При него структурата е поетична. Има неща, които стават във въображението на артиста. Ние неслучайно живеем в една полуфантастична реалност.
Клара Армандова: Аз съм в ролята на госпожа Аномалия, не толкоз огромна роля, само че доста цветна, доста забавна. Тя естествено е на възраст. Аз си нафантазирах нейното минало преди да влезе в старческия дом. Така взехме решение с режисьора Минчо Събев – че тя ще бъде певица. И че някак си избива нервите с пеенето, другояче е като всички в този старешки дом – те са уплашени хора. Сакън да не се каже, че някой от държавното управление или някой властимащ желае нещо, и те към този момент замръзват по местата си. Това е доста типично за тези времена, в които е писана пиесата.
Красимира Казанджиева: Аз играя хубавицата Гена, което звучи доста, доста крепко, само че аз хубавица не мога да изиграя. Тя е една жена, която си е уреждала живота около мъжете. Сега се хвърля на Топузов, като желае отначало да живее тоя разточителен живот, който е живяла.
Клара Армандова: Моята Аномалия избива нервите със своето пеене, само че тя си има една персонална драма. Явно, че е била омъжена за някакъв функционер, властимащ човек, който е умрял. Тя е вдовица и си е въобразила, че нейната слугиня е спала с него. Върховата сцена за госпожа Аномалия е, когато се разкрива тайната – спала ли или не е спала нейната слугиня с нейния мъж. Обаче реакцията на самата госпожа Аномалия е най-неочакваното и мен това ми е доста сладко в ролята. Обичам го този миг и очаквам да пристигна.
Какви са провокациите в работата с този по-особен актьорски състав?
Минчо Събев: Още, когато ги видях, им предложих тази пиеса, тъй като множеството артисти са на възрастта на персонажите. Това е групировката „ Артисти със сребро в косите “, които са отдали целия си живот на театъра и сега не престават да им се играе. Така че от тяхна страна имаше огромното предпочитание.
Трудностите са не толкоз от самите артисти, колкото от чисто индустриалния развой. Защото тази групировка към Съюза на артистите в България няма лично помещение. Няма спектакъл. Опитвахме се да репетираме на разнообразни места – в хотели, читалища, и най-сетне ни приюти читалище „ Никола Вапцаров “ в „ Красно село “, за което сме доста признателни. И по този начин успяхме са създадем черновите подготовки, с цел да ги пренесем на сцената на арт център „ Сити марк “.
Богдан Гешев: Аз се постарах да направя от нищо нещо. Но всичко, което е на сцената, би трябвало да има хармония и да има усет. Трябва да е красиво. А не е, както се прави в този момент, изсипват едни панер отпадък и споделят, че е съвременно изкуство. Това не е съвременно изкуство, а е декаданс на изкуство.
Има ли я пристрастеността от подготовката към момента?
Красимира Казанджиева: За всеки е самостоятелно. Аз съм луда за спектакъл. Алчна съм, лакома съм. На три години съм споделила, че ще стана актриса. Така че и четири души да ги няма, аз се мятам и преговарям. Доколко има изгода, не знам... Но всички сътрудници са доста положителни. Без да се познавахме авансово, в този момент сме доста сплотени. Репетициите и пиесата ни събра като хора и като актьори.
Какви са упованията Ви от това зрелище?
Минчо Събев: Трудно е самият създател да реши резултата. Винаги може по-добре. Поне аз като режисьор постоянно съм казвал, че трябват още подготовки. Така че упованията са най-хубави – при този възторг от актьорите и при прелестния материал на пиесата.
Клара Армандова: Това, поради което пиесата пътува, е всичко това, което ние самите сега претърпяваме – че няма почитание към индивида, към личността. Всички ние сме една сива маса и би трябвало да се подчиняваме в маршова стъпка...
Красимира Казанджиева: Звучи модерно, тъй като пенсионерите в България постоянно са били онеправдани. Всичко, което става със старческите домове, е много грозна картина. В „ Човекоядката “ те са се събрали, вземат решение да създадат една смешка, една игра, която най-после свършва съществено. Другото е, че такива като Топузов, не измират. Злото не си отива...
Автор – Даниел Димитров
Оператори – Красимир Михайлов
Монтаж – Валя Ковачева
Източник: bta.bg
КОМЕНТАРИ