В софийското читалище Младост се вие хоро. Това са младежите

В софийското читалище " Младост " се вие хоро. Това са младежите от отбор " Пламъче ".

" Когато сме дружно и танцуваме в кръг или в друга фигура, танцът свързва и ние се уравновесяваме един различен ", споделя Александра.

На тази подготовка няма носии. Днес танцьорите обличат странни сензорни костюми. Причината е значимата задача, с която се е заел ръководителят им – да избави българския фолклор от изгубване.

" Не можете да си визиите каква магия е да изследваш обичайния танц и да се потапяш хилядолетия обратно във времето и да виждаш неща, които доскоро бяха тук ", споделя етнохореологът Ивайло Първанов.

" Той е към този момент не в Червената книга, ами може би е в Лилавата книга. Или доста по-зле. "



За да запази остарялото, Ивайло протяга ръка към новото. Салонът наподобява на снимачна площадка в Холивуд. Костюмите записват освен всяко придвижване на младежите, само че и техния сърдечен темп. Триизмерните облици демонстрират българския танц по метод, по който в никакъв случай до момента не е бил документиран.

" В началото е малко комплицирано, тъй като стърчи и се усеща. Но след това въобще не се виждат ", споделя Александра. " Когато сме един до различен, разсейва от позиция на това, че се оплитаме от време на време. Но това е доста рядко и нормално не. Те вършат 3D модел. На този 3D модел ние сме аватари и надлежно те могат да ни погледнат отвред и да видят във всеки един миг всяко едно придвижване по какъв начин тъкмо наподобява от всяка една страна. Интересно е да си погледнеш походката и цялото тяло по какъв начин наподобява и дали това, което си мислиш, че правиш, в действителност подхожда на това, което правиш действително на самия запис. "

А какво открива за себе си? " Че си повличам единия крайник. "



Ивайло е удовлетворен от резултатите, само че това е единствено началото. Скоро той и екипът му ще тръгнат по селата. Истинското предизвикателство занапред следва – компютърът ще срещне традицията.

" Изключително забавни са обичайните хора на песни на " Бистришките баби ". В целия Видински край има групи, които са запазили в много добра кондиция тази танцова просвета. Въобще по цяла България има голям брой групи, които пазят оня остарял репертоар. А това, което можем да създадем с плана, е да запазим това въплътено познание, което в действителност е нямо. Хората на село не се научават да танцуват от учебник. Те се научават, присъствайки в средата. То е метод на живот, то е като да дишат ".



Ето ги и " Бистришките баби " – световноизвестната група, включена в листата на ЮНЕСКО. Води ги Дина Колева, която цялостен живот пее и танцува. Казва, че нито един текст или мелодия не са инцидентни – научили я още като дребна.

" Комбайн беше пристигнал да жъне. Бабите, които пееха, се бяха събрали. Те си работеха в ТКЗС-то. И се събрали към комбайна, гледат го. Онези викат: " Айде, пускайте го да почва да жъне ". А бабите: " Как ще жъне по този начин без ария?! Първо би трябвало да се изпее " Зажни, Ружо, тебе лека ръка ". Специална ария. И застанаха пред комбайна, изпяха си песента и тогава го пуснаха. Толкова доста живееха с това нещо. Това ми е трето потомство баби, в които вземам участие. Аз в този момент съм най-възрастната. Тогава бях най-младата ".

Селото в миналото било друго. Фолклорът бил по улиците, освен на сцената.

" В Бистрица нямаше неделя, в която да няма танци. Винаги се танцуваше, хората просто се събираха. Сегашната аудитория нищо не знае. Бистрица съвсем нищо не знае за прабабите си, които са носители ".



Може би машината ще помогне. Тази вечер в Бистрица има посетители. Ивайло и екипът му демонстрират костюмите и канят бабите да вземат участие. И те ще имат свои 3D модели. Но терзанието остава – ами в случай че кажат " не "? Преди 90 години в някои села по този начин станало с грамофонните плочи.

" Тогава разстройването е било, че не са желаели да пеят. Защото тази щайга ще им вземе гласа ".

Модерното не ги плаши. Съгласни са. Ще носят кабели под носиите. Машината няма да запише всичко, само че и тя ще скочи на хорото.

" Започваме да пеем. Вече сме единствено в песента всичките, само че това не значи, че сърцето ти не те боли да вземем за пример. Или пък си толкова щастлив, че ти се подскача. Различно е, постоянно е друго. Никога не можеш да изиграеш едно хоро по един и същи метод. А това… няма лица, няма го прекарването. Едва ли ще се усети в това дребосъче. Въпреки всичко се веселя, че ще остане методът на танцуване може би. Като го видя, тогава ще преценява ", споделя Дина.

Ще го видят и идващите генерации. Дина още помни заръката на възрастните, когато била момиче.

" Понеже обичаха доста песните си, държаха на тях и ми споделяха: " Дина, апелирам ти се, учи децата, учи по младите. Моля ти се да не забравите нашите песни ". Това бих споделила на идващото потомство. Дали ще го направи, зависи от тях. Но мисля, че много хора обичат песента и ще остане. И танцът ".

" Носи ни непосредственост. И ни носи това възприятие за заедност, което може би сме изгубили ", споделя Ивайло Първанов.