От нож към лютив спрей: училището вече не е място за знания, а за самоотбрана
В фамилията ми има учители. Аз самата в миналото – преди доста години – съм била преподавател. Сега съм баба на ученичка. И цялото ми създание се раздира от възприятие за беззащитност от всичко, което виждам и слушам за учебното заведение.
Вчера възпитаник извади нож в учебно заведение.
Днес ученичка извади пикантен спрей.
Утре – кой знае? Може би бронежилетки в листата с образователни принадлежности?
Сценарият, който единствено допреди няколко години звучеше като кадър от американски сериал, през днешния ден е действителност в българските учебни заведения. Но не тези учебни заведения от спомените ни – с шумни междучасия, бележници и първи влюбвания. Не, в сегашните учебни заведения се разиграват миниверсии на улични конфликти, в които вместо тетрадки летят обиди, а вместо химикали се вадят оръжия и спрейове.
И не, това не е смешка. Това е признак. Симптом за общество, в което експанзията към този момент не е изключение, а езикът на общуването.
В Бургас две 12-класнички се сдърпали в междучасие, тъй като едната пушела в тоалетната. Спорът минава в пердах, след това идва лютивият спрей — и в цялата тази трагикомедия страда не участничка в спора, а учителката, която просто се е пробвала да разтърве децата. Сега тя е в болница. Те – евентуално в TikTok.
Учителят – оня в миналото влиятелен човек, който влизаше в клас и с едно „ Добър ден “ връщаше реда – през днешния ден рискува да бъде напръскан, напсуван или атакуван. И до момента в който обществото се скандализира за ден-два, след което не помни, учебното заведение постепенно се трансформира в бойна зона.
А отговорността? Тя, както постоянно, е групова и разтеглива – сред родители, система и безкрайни „ комисии по предварителна защита “. Но истината е елементарна: няма по какъв начин децата да носят почитание, което не са видели у възрастните. Ако у дома чуват викове, по малкия екран – експанзия, в интернет – насмешки и цинизъм, няма за какво да се чудим, че класната стая към този момент не е място за учене, а за експлоадиране.
Докато не осъзнаем, че учебното заведение не е сцена, а леговище. Докато не върнем респекта към учителя и не научим децата, че спор се взема решение с думи, а не с оръжие – всяка нова „ шегичка “ ще става все по-опасна.
И най-после ще се чудим не дали да пращаме децата на учебно заведение, а дали да ги пращаме въоръжени.
Онзи храм на знанието, който в миналото миришеше на тебешир и тетрадки, през днешния ден все по-често мирише на боязън, на нерви, на напрежение. Учителите, тези тихи стожери на духа, през днешния ден са принудени да се трансформират в пазачи, звероукротители, психолози, посредници и циркаджии по едно и също време.
Да усмиряват вместо да възпитават. Да се надвикват вместо да преподават. Да мерят думите си не с цел да не сгрешат в граматиката, а с цел да не провокират гнева на някой родител, който постоянно „ знае по-добре “.
Вместо да се грижат за мозъците на децата, те все по-често би трябвало да пазят личните си тела и нерви. Вместо да отварят нови хоризонти, затварят вратите на класните стаи, с цел да не излети следващата експанзия. Вместо да градят престиж, се борят за оцеляване в система, в която всяка неверна дума може да ги направи „ отговорни “.
Вас не ви ли боли? Когато виждате, че индивидът с дневника и тебешира към този момент не е знак на познание, а цел на пренебрежение. Когато учебното заведение, което би трябвало да основава жители, стартира да създава агресори. Когато думата „ дисциплинираност “ се трансформира в засегнатост, а думата „ почитание “ — в ретро разбиране.
И да ви кажа - в случай че през днешния ден не опазим учителите си, на следващия ден няма да има кой да опази децата ни.
Снимка: Следовател идва в следващото учебно заведение, в което има експанзия, Флагман
Вчера възпитаник извади нож в учебно заведение.
Днес ученичка извади пикантен спрей.
Утре – кой знае? Може би бронежилетки в листата с образователни принадлежности?
Сценарият, който единствено допреди няколко години звучеше като кадър от американски сериал, през днешния ден е действителност в българските учебни заведения. Но не тези учебни заведения от спомените ни – с шумни междучасия, бележници и първи влюбвания. Не, в сегашните учебни заведения се разиграват миниверсии на улични конфликти, в които вместо тетрадки летят обиди, а вместо химикали се вадят оръжия и спрейове.
И не, това не е смешка. Това е признак. Симптом за общество, в което експанзията към този момент не е изключение, а езикът на общуването.
В Бургас две 12-класнички се сдърпали в междучасие, тъй като едната пушела в тоалетната. Спорът минава в пердах, след това идва лютивият спрей — и в цялата тази трагикомедия страда не участничка в спора, а учителката, която просто се е пробвала да разтърве децата. Сега тя е в болница. Те – евентуално в TikTok.
Учителят – оня в миналото влиятелен човек, който влизаше в клас и с едно „ Добър ден “ връщаше реда – през днешния ден рискува да бъде напръскан, напсуван или атакуван. И до момента в който обществото се скандализира за ден-два, след което не помни, учебното заведение постепенно се трансформира в бойна зона.
А отговорността? Тя, както постоянно, е групова и разтеглива – сред родители, система и безкрайни „ комисии по предварителна защита “. Но истината е елементарна: няма по какъв начин децата да носят почитание, което не са видели у възрастните. Ако у дома чуват викове, по малкия екран – експанзия, в интернет – насмешки и цинизъм, няма за какво да се чудим, че класната стая към този момент не е място за учене, а за експлоадиране.
Докато не осъзнаем, че учебното заведение не е сцена, а леговище. Докато не върнем респекта към учителя и не научим децата, че спор се взема решение с думи, а не с оръжие – всяка нова „ шегичка “ ще става все по-опасна.
И най-после ще се чудим не дали да пращаме децата на учебно заведение, а дали да ги пращаме въоръжени.
Онзи храм на знанието, който в миналото миришеше на тебешир и тетрадки, през днешния ден все по-често мирише на боязън, на нерви, на напрежение. Учителите, тези тихи стожери на духа, през днешния ден са принудени да се трансформират в пазачи, звероукротители, психолози, посредници и циркаджии по едно и също време.
Да усмиряват вместо да възпитават. Да се надвикват вместо да преподават. Да мерят думите си не с цел да не сгрешат в граматиката, а с цел да не провокират гнева на някой родител, който постоянно „ знае по-добре “.
Вместо да се грижат за мозъците на децата, те все по-често би трябвало да пазят личните си тела и нерви. Вместо да отварят нови хоризонти, затварят вратите на класните стаи, с цел да не излети следващата експанзия. Вместо да градят престиж, се борят за оцеляване в система, в която всяка неверна дума може да ги направи „ отговорни “.
Вас не ви ли боли? Когато виждате, че индивидът с дневника и тебешира към този момент не е знак на познание, а цел на пренебрежение. Когато учебното заведение, което би трябвало да основава жители, стартира да създава агресори. Когато думата „ дисциплинираност “ се трансформира в засегнатост, а думата „ почитание “ — в ретро разбиране.
И да ви кажа - в случай че през днешния ден не опазим учителите си, на следващия ден няма да има кой да опази децата ни.
Снимка: Следовател идва в следващото учебно заведение, в което има експанзия, Флагман
Източник: glasnews.bg
КОМЕНТАРИ