В съботния ден, осем дни преди великия християнски празник Възкресение

В съботния ден, осем дни преди великия християнски празник Възкресение Христово, Църквата отбелязва деня, в който Спасителят възкресил Лазар от Витания.

Божият наследник постоянно гостувал в дома му приживе и когато Лазар се разболял тежко, сестрите му Марта и Мария изпратили новина на Спасителя, с вярата, че ще помогне на страдащия. Христос, който бил в земите оттатък река Йордан, дошъл обаче четири дни след гибелта на приятеля си и заварил всички да го оплакват горчиво.

В скръбта си Марта и Мария упрекнали Иисус, че не е пристигнал в точния момент. „ Аз съм възкресението и живота, който има вяра в мене и да почине, ще оживее и всеки, който живее и има вяра в мене няма да почине вовеки “ – отвърнал Иисус и отишъл до гроба, където бил положен Лазар.

Отец Божидар Маринов пред Радио България, споделя:
„ Всъщност тези думи на Господ от евангелското четиво ни предизвикват, че вярата в Христос, в Сина Божий, ни дава вяра за живот, вярата в Христос ни избавя от гибелта и отново вярата в Христос ни прави и причастни на славата Божия – отбелязва отец Божидар Маринов от софийския храм „ Въздвижение на Светия Кръст Господен “.

– Когато Господ научава, че Лазар е починал се забавя преднамерено, с цел да покаже с изключение на на своите възпитаници и роднините към Лазар, само че и на тези от града, както и на всички нас, които живеем хилядолетия по-късно, че чудото, което той ще извърши, ще ни убеди във всеобщото възкресение на мъртвите и в тази чудна история. “

Когато Христос отива на гроба на умрелия си другар Лазар, плаче, само че не поради загубата му, а тъй като вижда страданията на хората и болката им по изгубените обичани близки:

„ Той вижда тържествуването на гибелта в света, която не е сътворена от Бога – отбелязва отец Божидар.

– Тя се е възцарила и доминира, отравяйки живота, претворявайки го в безсмислено периодично повтаряне на дни и на неумолими моменти, които са устремени към пропастта.

Но Бог ни сподели, че и над гибелта има власт и това е Неговата власт. Сам Христос я демонстрира в заповедта „ Лазаре излез вън! “.

Това е чудото на Любовта, тържествуваща над гибелта. Това е удостоверение, че самата гибел би трябвало да бъде разрушена и умъртвена.

И с цел да се унищожи гибелта, с цел да бъде опустошен и нейният мрак, би трябвало самият Христос, което значи и самият Бог, самата обич, самият живот да слезе в гроба, с цел да се срещне лице в лице с нея, да я унищожи дефинитивно и да ни дарува безконечен живот, за какъвто ни е основал Бог.

Така, посредством чудото става невероятно да не повярваме, а всеки, който има вяра в Бог и живее в Него, тоест извършва заповедите му, ще възкръсне и няма да почине вовеки. “

Смисълът на смирението и приемането, макар забележимото и рационалното усещане, е да се оставим Божиите ръце. А това, по думите на отец Божидар, значи „ да споделяме освен с думи, само че и с религия в сърцето и с цялото си създание, като Марта: „ Да, Господи, аз имам вяра. “.

„ Оттук нататък Бог непрекъснато демонстрира неща, които сякаш са отвън нашата логичност, отвън нашия разум, който не може да побере всички осъществени от Него чудеса, макар че хората са живели тогава с вярата си. Те са възприемали, примерно появяването на ангели, изцерения от такива заболявания, които тогава не са се лекували, даже и самото Възкресение, тъй като в Евангелието написа, че той възкресил много хора.

След това ние започваме да се учудваме и на това, че самият Бог в своята обич и състрадание се подлага на най-страшното – на гибелта. Виждаме и Тома, който ние назоваваме погрешни, един от Неговите най-верни възпитаници, който желае да се убеди, само че не тъй като не има вяра, и се усъмнява във Възкресението на Спасителя.

Това е по-скоро вътрешно човешкото – мозъкът, който непрекъснато ни заблуждава, че това е действителност. По този мотив Господ споделя: „ И други чудеса ще видите, за които даже мозъкът ви не си е помислил. “ Така, непрекъснато ни убеждава, че невъзможното за индивида е допустимо за Бога. “