В рубриката Улици на историята“ се стремим да представим имената,

В рубриката „ Улици на историята “ се стремим да представим имената, които остават вечно в историята освен в учебниците, а и постоянно са част от нашия живот. Използването на велики персони разрешава тяхното име в никакъв случай да не се не помни и също така да стимулира освен живущите, само че и минаващите да търсят историята на тези хора.

Улица „ Димитър Петков “ стартира своя път покрай окръжния следствен отдел, пресича бул. „ Сливница “ и се простира чак до ул. Д-р Калинков покрай Владайска река. Човекът зад този бул. може да се похвали с впечатляваща история, както и сериозна отдаденост към родината си. Докато национални герои получават вниманието по един път в годината със особено избрана дата, Димитър Петков няма потребност от такива празници, той е дал всичко, което може и е взел участие във всеки по-сериозен въоръжен спор в новата ни история, най-малко доколкото разрешава късия му живот.

Димитър Петков се ражда в село Башкьой, Тулчанско. Родителите му са изселници от Войнягово, Карловска област. Едва ли са подозирали, че родното село ще съобщи корените си на дребния Димитър, само че кръвта вода не става. През 1875 година е изпратен в Одеса да учи, само че вместо това се среща с български емигранти, които няколко години по-късно се приготвят за присъединяване в Сръбско-турската война. Димитър е измежду бойците в четата на Филип Тотю и Панайот Хитов. През Руско-турската война е доброволец в Първа тайфа на българкосто опълчение и взе участие в сражениета в Свищов, Стара Загора и Шипка.

В резултат на тежките борби е ранен и по-късно губи лявата си ръка. Император Александър II му връчва Георгиевски кръст за смелост, освен това персонално. Понеже войната не му разрешава да приключи образованието си, той продължава интензивно да се самообразова, до момента в който работи като служител в Министерството на вътрешните работи. Когато не работи и не се учи, посещава сбирките на Либералната партия, чийто водач е Петко Каравелов. Видното му присъединяване му печели популярност и доста скоро тежестта на перото го трансформира във зложелател.

Според консервативния вестник „ Български глас “, той се е изказал позитивно за убийството на Александър II. Макар и всичко да е неистина и неведнъж да са отричани тези думи, петното остава. Лежи две години в затвор, откакто се опълчва на Режима на пълномощията – това е ограничаване на Търновската конституция, която лимитира изборното право, ролята на Народното събрание и други държавни свободи. През 1884 година е освободен, а доста скоро се среща със Стефан Стамболов. Мирогледът и на двамата е ориентиран в една посока, затова доста скоро Петков става част от Народнолибералната партия.

При ръководството на Стамболов става кмет на София, ръководител на Народното събрание, член на държавното управление и ръководител на IV-тото Велико национално заседание. Като кмет на столицата упорства да бъде изтеглен заем на стойност от 10 милиона, с чиято помощ да стартира засиленият градеж на столицата. Изгражда се канализация, мрежа за отклоняване на битови боклуци и дъждовни води, а към 1910 година повече от 80% от улиците имат канализация. За страдание, урбанизацията взима своите жертви и Петков се подписва под документите, с които се унищожават 6 средновековни църкви със фрески. Имайки поради какво завещание са били тези исторически открития, това сигурно е една жестока неточност. Разрушава цели квартали, с цел да построи нови на тяхно място, подписва контракти с белгийски компании за прекарването на електричество.

Петков става очевидец на убийството на Стамболов през 1894 година и постоянно упреква Фердинанд I. Издава язвителен вестник „ Свирка “ и получава прякора си „ свирчо “. Докато е кмет на София, постоянно се задава въпроса по отношение на бъдещето на столичната джамия. Петков припомня, че това сдание би трябвало да бъде непокътнато, с цел да демонстрира, че страната е заслужила своята независимост и тази постройка би трябвало да остане като знак за идващите генерации.

Има и друга черна точка, с изключение на унищожаването на обекти с историческа стойност. Оказва се, че до момента в който е вътрешен министър, парите за подкрепяне на бежанци от Македония и Одринска Тракия отивали в неговата персонална сметка, а след гибелта му с тях се разпореждат наследниците му. Поне това е формалната версия, въпреки и да се счита, че множеството клюки са пуснати от брачната половинка му, с която се развеждат. Тя самата се старае да очерни името му сносно във всеки вероятен вестник и в следствие съумява. Противниците му завеждат иск против него за 150 000 лв., а с цел да не може да ги събере, пред неговия дом се прави пазар, с цел да намали доста цената на дома му. Впрочем тъкмо затова през днешния ден този пазар се назовава „ Димитър Петков “.

Животът му завършва на 11 март 1907 година с атентат. Петков е прострелян и по-късно умира, само че за този случай се счита, че даже не е бил задачата на покушението, а неговият сателит в този миг Никола Генадиев. През целия си живот, Петков се стреми да спре въздействието на Русия, както и западната агитация в страната, изхождайки от концепцията, че страната би трябвало да построи лично мнение по належащите въпроси, а не да търси препоръки от други.

Преживе желае да бъде заровен сред Стамболов и Димитър Греков, упорства да не се подвига доста звук към това събитие. По подигравка на ориста, синовете му също влизат в политиката. Животът им следва същата наклонност, като и двамата по-късно са убити.

Заглавна фотография: By William Le Queux (1864-1927) – An Observer in the Near East, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=14585145