В рубриката ни 13 въпроса гостуват хората, които ни вдъхновяват

В рубриката ни " 13 въпроса " гостуват хората, които ни въодушевяват и ни карат да вървим напред. Хора на разнообразни възрасти и с разнообразни специалности. Обръщаме се към тях с желанието да поговорим откровено и да чуем гледната им точка за нещата от живота. Вяра Тимчева е пътешественичка, ще я назовем нежната версия на Индиана Джоунс на думите и на всички географски ширини. Посетила е седемдесет страни на пет континента, създател е на три книги с литературни есета на френски, отдадени на фентъзи и приказна литература, на четири книги с пътеписи и още веднъж фентъзи и приказна литература. Съавтор е на френската енциклопедия за живота и творчеството на Дж. Р. Р. Толкин. В края на май излезе най-новата й книга „ Инвазия в Евразия “, която ще ви разноски по чудни места като Монголия, Корсика, Пакистан, Люксембург, Тибет, Френска Гвиана и ще ви подари почивка в думи. Тя е четиво за душата на любопитните и обичащите да живеят забавно. Пътуване-приключение в страни, по настрана от нормалните туристически дестинации. И ето малко по отношение на книгата във връзка това къде можете да срещнете Галндалф, щастието и за магията, която очарова. Коя е щастливата причина да се будиш заран? Животът, който продължава! А той е непредсказуем. Никой не знае какво ще донесе един нов ден - може да е безусловно всичко. А това, както споделя Питър Пан, си е едно чудно премеждие. Е, мисълта за шоколадови бисквитки за закуска също благоприятства събуждането J Кое е пътуването, което си направила единствено с един багаж – сърцето си? Със сигурност - Катманду, когато посетих тибетското учебно заведение, в което учат три от „ кръщелничетата “ ми... А вместо единствено те, на вратата ме посрещнаха още над двайсет деца, чиито спонсори са мои другари. Цял клас от хлапета на 6-7 години, които размахваха ръчички и викаха „ добре пристигнала! “ Аз всичките ги познавах по имена и фотоси около уреждането на спонсорствата им, само че за пръв път ги виждах персонално. Разплакаха ме! Хем поради насладата да ги видя пред мен, същински, онлайн, хем поради щастието, че имам толкоз готини другари, които да се съгласят да се включат в моята идея и да я одобряват и за своя. Никога няма да не помни този ден. В коя страна откри, че това, което знаеш за нея, е неверно? Представях си Иран като безпределно сива и ужасна страна, смазана от режима на аятоласите. И в случай че приказваме за свободата и правата на индивида, тя е такава. Но там всичко беше зелено (предвид преобладаващо пустинния климат, очевидно имат страхотни градинари). Освен за озеленяване се бяха погрижили за декорацията – даже тунелите им на пътя, където транспортните средства небрежно префучават, бяха извезани с шевици или с рисунки. Навсякъде имаше скулптури, по детски прелестни – да вземем за пример момченце от цветя, спящо под покривка от цветя, или пък въртяща се ръка, държаща голямо глухарче, или пък чайник с чашки с човешки размери в парка. Никога не съм си представяла грижа за сходни неща тъкмо в Иран. Къде човек може да срещне Гандалф? Къде го срещна ти? Нова Зеландия ми е (все още) несбъдната фантазия тъкмо тъй като моето „ магическо мислене “ ме кара да имам вяра, че там ме чакат обичаните ми Фродо и Гандалф. Седят в градинката пред китната хобитова къщурка и гледат хоризонта, до момента в който Гандалф пафка с лулата си. И ще бъде напълно удачно и на място, когато и аз се появя в картинката и седна паралелно с тях.... Това към момента следва, само че в това време срещнах Гандалф на остров Сарк. Описала съм тази невероятна преживелица в книгата J Какво е за теб щастието и какво – нещастието и какво научи за тях по време на своите пътувания? Държавата Бутан е известна с това, че има Агенция на щастието. Нейните чиновници, и даже от време на време самият крал на Бутан, вървят от къща на къща и питат хората какво им липсва, с цел да са щастливи. Намирам го за отлично. Много хора по света в никакъв случай не си задават сходен въпрос и търсят щастието в неща, за които са чули в книги, филми или в текстовете на песни, а след това се чудят за какво тази рецепта не работи за тях.Нещата стават още по-сложни заради това, че понятията и за благополучие, и за злощастие се менят през другите интервали в живота на човек. Когато бях на двайсет и няколко, имах по-възрастен от мен другар, който твърдеше, че търси вътрешен мир. Навремето това ми звучеше като най-скучното нещо на света. Трябваше да минат години, преди да схвана този негов блян и да ми се прииска и аз да намеря сходно нещо. Как планираш парите си за пътешестване? Можеш ли да дадеш на практика съвет за това? Неотдавна най-сетне се снабдих с непрекъснат трудов контракт като преводач, тъй че парите не са ми към този момент подобен тормоз, какъвто бяха преди. Но като студентка трябваше да сътворявам какви ли не способи, с цел да пътувам. Била съм доброволец в план (в Исландия), участник в филантропична задача (в Непал), и даже с приятеля ми пътувахме като чергари, спяхме в дребното бусче, с което се придвижвахме, и се къпехме по душовете на плажовете (из Испания). И това си има своя сексапил.Като на практика съвет – намирам, че за младежите да вземат участие като доброволци в планове е превъзходен метод да пътуват на ниска цена. Обикновено би трябвало да си платят единствено пътя, а настанявянето и храната им се поема на място. На уеб сайтове като тези:  могат да се намерят безчет забавни и разнородни планове, като да подготвяте музикален фестивал в Армения или да учите на непознати езици или на изобразяване дечица във Виетнам. Какво би желала да имаш сили да промениш в своя живот и в живота на другите? Много бих желала да отстрани заболяванията и страданието. Казват, че от тях човек се учи на мъдрост, че били „ предизвестие “. И все пак съм изцяло съгласна с обичания ми Йосарян от „ Параграф 22 “, който питаше – а толкоз ли не можа Господ да постави една лампичка на челото на човек, с цел да му светва в алено, когато му би трябвало предизвестие, вместо да му се пращат болки и премеждия. Е, някой ден ще разберем за какво не е избрал този вид, допускам. Но до тогава ми е мъчно да се примиря, изключително със страданието на почтени създания като децата и животните. Друго, което изключително мразя, е несправедливостта. Една от мислите, представени в книгата ти, гласи: „ Пътуването е единственото, което купуваш, и те прави по-богат. “ Кое е пътуването, с което си забогатяла най-вече? От всяка позиция това беше тримесечното ми пътешестване из Индия, до момента в който бях още студентка. То и до момента остава най-продължителното ми пътешестване. Освен това беше и най-роматичното и най-непредсказуемото – направих го дружно с огромната си обич, като двамата отидохме с еднопосочни билети и без прелиминарен проект. От него се роди първата ми книга, „ Индия и Малкият Тибет, от Хималаите до пустинята “ и се сбъдна фантазията ми да бъда писателка. То ме беляза вечно – да вземем за пример тибетската просвета, с която се срещнах там, и до през днешния ден остава моя обич, а опазването й – моя задача. Това пътешестване значително образува индивида, който съм през днешния ден. Коя е най-странната храна, която си опитвала? И коя си отказала да опиташ? Много известен десерт в Монголия е торта с овча тлъстина. Така и не я пробвах. Хрупкави бръмбари в Южна Корея - също, въпреки да са обичан тип чипс там. Опитах, а не трябваше, исландското обичайно ядене хакари - ферментирала акула. Парчета месо от акула се заравят в пясъка за няколко седмици, до момента в който изгният, след това се изравят и се сушат. Казвах си, че няма метод да ми хареса, само че по гледище на едни локални момци пробвах едно в действителност напълно дребно късче – колкото нокът. Вкусът беше толкоз кондензиран и ужасяващ, че колкото и вода да изпих, колкото и самун, и шоколад да изядох… пих даже от най-силния исландски алкохол, именуван „ Черна гибел “, единствено и единствено да махна този призрачен усет от устата си, само че нищо не помагаше. Дори в този момент, след години, единствено като приказвам за тая ферментирала акула, ми се коства, че отново чувствам оня поразителен усет. Къде от всички места, на които си пътувала, където си се почувствала „ вкъщи “? И за какво? Всяка нова страна ме очарова и съм щастлива, че съм отишла да я посетя. Но съм се чувствала неотложно и същински вкъщи на две места. Едното е Тибет (тук включвам и всички територии, в които е съхранена тибетската просвета и архитектура, било тъй като са били част от Тибетското кралство, като Бутан и Мустанг, било тъй като са приели огромен брой тибетски бежанци, като Индия и Непал). Другото е Корсика. И от двете съм си тръгвала разплакана. И в двете жадувам да се връщам още веднъж и още веднъж. Защо? Не зная. Вероятно прераждането съществува и в минали животи тези страни са били изключително скъпи и значими за мен. Скъпи и значими са ми и през днешния ден. Колко пъти по време на път си изглеждала като на фотографията на паспорта си? Дали пътуването за теб е отмора? Или имаш потребност от отмора, откакто си пътувала? Тъкмо се връщам от Лапландия, където белите нощи ми бяха доста забавни, само че по никакъв начин не се спогодиха с моето бодърствуване. След като цяла седмица спах единствено по 4-5 часа на нощ, сега наподобявам напълно като на най-страховитата си паспортна фотография и несъмнено нуждая се от отмора.Ходих там с татко ми и сестра ми. В три и половина през нощта, когато слънцето към този момент победоносно грееше в най-златистия си искра, заварих в кухнята на наетия от нас апартамент татко ми да закусва. Много се потресе, като му споделих какъв брой е часът. Беше уверен, че е най-малко седем. Допи си кафето и отиде да си легне отново.Между другото съм забелязала, че без значение дали пътувам на изток, или на запад, самолетният синдром (джетлаг) ме хваща постоянно на връщане, в никакъв случай на отиване. На отиване съм свежа като кукуряк, щастлива, че ще видя нови места. На връщане обаче ме чака познатото, всекидневието – и тогава ме издебва джетлагът. Колко осиновени дечица имаш по света? Как и за какво реши да им помагаш? В момента - шест тибетчета, девет мадагаскарчета и едно салвадорче. Не са напълно „ осиновени “, тъй като живеят не при мен, а в страните си, а аз просто им оказвам помощ финансово, с цел да могат да вървят на учебно заведение и да имат късмет да реализират фантазиите си. И в същото време е доста повече от единствено финансово взаимодействие, тъй като съм в непрестанен контакт с тях, разменяме писма, изпращат ми бележниците им в края на образователната година, срещала съм множеството персонално. С по-големите към този момент поддържаме връзка непосредствено на месинджър, някои ме назовават „ мамо “ – като аз в никакъв случай не съм желала и даже очаквала. Просто пристигна непринудено.Първото ми дете беше седемгодишният наследник на тибетски бежанци в Катманду. Сега Таши към този момент е студент, доста интелигентен и хубав, свири на китара и приказва съвършено британски, непалски и тибетски. През всички тези години останахме в контакт и сме се виждали няколко пъти. Станах му godmother, кръстница, още веднъж в усилието си да направя нещо потребно за Тибет, който е окупиран от Китай и чиято просвета е застрашена от изгубване.После над 10 години работех все на краткотрайни контракти. И всякога, когато ми подновяваха контракта, от признателност към Вселената си „ вземах “ ново дете. Едно дете коства 20 или 30 евро на месец според от страната. И всякога си споделях – какво са 20-30 евро? Едно ястие в ресторант. Ядеш и забравяш. А на едно дете тази сума ще преобрази радикално живота му.Мадагаскарските деца живеят в къщи от листа и пръти, без ток и без вода. В 21 век! Колко привилегировани сме ние в Европа спрямо тях. И откакто сме получили толкоз преимущества от живота, за какво да не им подадем ръка? Вече се разбра, че Гандалф ми е обичан воин. Ето за тези деца пък аз съм нещо като магьосница – мога съответно да подобря живота им, да ги пратя на учебно заведение, когато са сирачета или имат доста небогати родители, които не могат да създадат това за тях. Това си е магия, която ме очарова. Благодарна съм, че имам опцията да върша това. Накъде те води пътят на твоите фантазии? Ричард Бах твърди в книгите си, че сме пристигнали на този свят, с цел да учим и да се забавляваме. Пътуването е превъзходен метод да се вършат и двете неща по едно и също време. Аз бих добавила – пристигнали сме и с цел да вършим нещата, които обичаме – да вземем за пример да пишем. Или да рисуваме, да спортуваме, да засадим градинка, да свирим на пиано. А също и с цел да бъдем потребни, тъй че светът да стане най-малко мъничко по-добро място поради това, че сме минали през него въпреки и за малко.