Откъс от "Забранени истории от Северна Корея" на Банди
В рубриката " Четиво " " Дневник " разгласява фрагмент от " Забранени истории от Северна Корея " с създател Банди, възложен от Издателство " Изток Запад "
Чудили ли сте се в миналото по какъв начин живеят хората в Северна Корея? Как понасят цялостната липса на независимост и отчайващата беднотия? Какво мислят и усещат? Дали им е останала човещина, или страшната тирания ги е трансформирала в марионетки – хора без мисъл, без воля, без фантазии...
Книгата " Забранени истории от Северна Корея " ще ви даде отговор на тези въпроси. Това е първата белетристична творба на севернокорейски публицист, скрито изнесена и издадена отвън страната. Не е известно същинското име на създателя, а единствено псевдонимът му – Банди (Светулката), с цел да не бъде оголен, репресиран и даже екзекутиран. Книгата включва седем описа, документални по темперамент, само че толкоз въздействащи и поетични, че могат да раздрусат индивида изоснови.
Казват, че в Северна Корея не се продават книги за любовта, нито има песни за нея. И най-страшните репресии обаче не са съумели да унищожат обичта в тази изстрадала земя. Настоящият алманах с разкази го потвърждава. Това са невероятни и ужасяващи истории, описващи действителни събития през погледа на елементарни хора. В тях обаче са видни следите от човещина, стремежът към благополучие и възприятието за правдивост. В тази страшна реалност любовта пламти още по-ярко, смелостта е неподправена, а желанието за смисъл – още по-силно. Непоносимата действителност оголва до дъно човешката същина, с цел да извади на показ най-тъмното и най-светлото лице на индивида.
Превод Огняна Иванова
Читателите на " Дневник могат " да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безвъзмездна доставка тук
" Забранени истории от Северна Корея " на Банди
Вместо встъпление
Онзи дъртак от Европа (с острата брада)
твърдеше, че капитализмът е непрогледно
царство на мрака,
а комунизмът е свят на светлината.
Аз, Банди – Светулката
от по този начин наречения Свят на светлината,
съдбоносен да свети единствено в свят на мрак,
съдя пред всички на земята
тази " светлина ", която в действителност е бездънна тъма,
черна като безлунна нощ в края на годината.
Толкова близо – и толкоз надалеч
" Ау! "
От Чонсук, стресната от звука на необятно отваряща се врата, се изтръгна един-единствен зов и тя скочи на крайници. Пелената на сина ѝ, която преди малко беше махнала, се изплъзна от отпусналите се пръсти и шляпна на пода като влажен парцал. На вратата, извършил рамката, стоеше брачният партньор ѝ, който не беше виждала от ужасно дълго време. Но викът ѝ не показваше наслада. Жената беше изумена и смаяна от фрапантната смяна в него.
Хлътнали страни, мръсни облекла, раница, станала на вехтория, висяща безжизнено от едното рамо... Мъжът ѝ постоянно слабичък и леко изкривен, в този момент изглеждаше с двайсет години по-стар, в сравнение с преди не повече от двайсет дни.
Ако не го познаваше, Чонсук щеше да каже, че е човек на междинна възраст. Нима беше допустимо някой да се промени радикално за толкоз малко време? Къде беше липсващ мъжът, посещавал единствено за малко фамилния дом през последните две години?
– Защо изглеждаш толкоз шокирана?
Тези думи като че ли скапаха някаква магия. Чонсук изтича и прегърна брачна половинка си.
– Татко на Йонмин! О, жив си, ти си жив! О!
– Стига, стой към този момент... Ще събудиш детето... Нашия наследник...
– Знаеш ли от какъв брой време те очаквам? Знаеш ли?
И Чонсук взе да удря с юмруци гръдта на мъжа си.
– Не е трябвало да се безпокоиш.
– А по какъв начин си представяш да се оправя с всичко това? Излезе през тая врата и едно " сбогом " не сподели, да не приказваме че потегли без позволение за пътешестване. Сърдит. И пийнал. Как да не чакам най-лошото?
– За това, което стана тогава... Съжалявам. Истински скърбя.
– Ох, и аз какви ги приказвам... Ами заболяването на майка ти? Как е майка ти?
– Майка ми...
– Кажи, оправи ли се? Да не би...
– Не, напълно не. Всъщност не зная. Не стигнах до нея, с цел да я видя.
– Какво?!
– Дори къщата не зърнах.
– Къде тогава беше през цялото това време?
– Моля те! Нека първо изпия чаша студена вода!
Съпругът на Чонсук с изненадваща мощ дръпна ципа на якето си, който изскърца в символ на митинг. Пресъхналото му гърло конвулсивно се свиваше, като че искаше да преглътне нещо. Чонсук бързо му сипа чаша вода, която той изпи на един мирис. Върна ѝ чашата и се свлече на пода, като че ли колабираше, а погледът му се спря на техния наследник.
– Само какъв брой е пораснал нашият Йонмин...
Чонсук се намръщи, стресната от нотката на незаинтересованост и отмалялост в гласа на брачна половинка ѝ; приличаше на човек, чиито сили са били изсмукани от дълга болест. Помисли си, че несъмнено е отпаднал. И по кое време ли беше ял за финален път?
– Остани с Йонмин да си починеш, а аз ще ида да подготвя нещо за ястие – рече тя ведро.
Отиде в кухнята и взе да мие ориз, след това се спря и извика:
– Искаш ли първо да си измиеш лицето? Мога да ти стопля вода.
Не се чу отговор. Като надникна от кухненската врата, Чонсук с огромна изненада видя, че мъжът ѝ е задремал надълбоко. С отворена уста и неясно, изпито лице, той приличаше повече на мъртвец, в сравнение с жив човек. На пуловера му изскочи въшка и потегли по панталоните му – бяла на фона на грубия черен плат. Чонсук се хвърли да я хване и да я смачка; видяното я накара да потрепери от омерзение и очите ѝ още веднъж се извършиха със сълзи.
Какво бяха създали със брачна половинка ѝ – благ и отстъпчив, макар високия си растеж, та се беше завърнал в такова положение?
През идващите три дни мъжът ѝ спа като пребит – явно поболял се от безсилие. Едва на четвъртия ден възвърне силите си до такава степен, че да ѝ опише с детайлности какво му се беше случило.
Майка му, облечена в бяло, стои на хълма над родното му село, а синята река в ниското просветва. Ала нали е болна – по какъв начин по този начин е съумяла да излезе от къщи? Лодкарят старателно гребе и се чува ритмично проскърцване, само че на Мьончол му се коства, че гледа забавени фрагменти.
– Баща на Йонмин!
Майка му бегом стига до речния бряг, разперила ръце да прегърне сина си, като че ли не желае да забави даже с момент момента на тяхната среща. Със същото неспокойствие Мьончол се втурва напред още преди лодката да е опряла в пристана – препъва се и скача от едната ѝ страна надолу с главата. Само какъв брой е надълбоко даже близо до брега... И тъкмо когато тази мисъл се върти в главата му, той бързо потъва и се скрива от очите – надолу и все по-надолу, в речните дълбини. Мята се и удря с ръце и крайници, при което главата му се демонстрира на повърхността, само че за негов смут бързото течение към този момент го е отнесло към средата на реката!
– Мьончол!
Той едвам разграничава майка си, която тича по брега, а лицето ѝ в този момент е бяло като облеклата ѝ.
– Майко, майко! – вика я той и със мощ, родена от отчаянието, върти ръцете си като крила на вятърна мелница, с цел да се приближи до нея.
Една ръка крепко хвана Мьончол за рамото и внимателно го раздруса.
– Да? Какво?
Когато сънят избледня, Мьончол отвори очи. Кой беше този млад мъж, който се взираше в него, и за какво изглеждаше толкоз обезпокоен? Съзнанието му последователно се избистри и се концентрира върху потракването от колелата на влака по релсите. Свит на мястото си в ъгъла на вагона, Мьончол незабавно се изправи.
Вероятно в действителност беше късно през нощта, тъй като даже хората, натъпкани в коридорите на влака, клечаха потънали в сън, опрели глави на скутовете си.
– Най-после се разсъни! – Младият мъж не увеличи глас, само че облекчението му ясно се усещаше. – Не бързай. Внимателно намерения, преди да направиш каквото и да е. Нямаш позволение за пътешестване, нямаш и билет. Да знаеш, че беше пийнал.
Ефектът от тези думи върху Мьончол беше като поливане със студена вода. Сега той към този момент изцяло осъзнаваше къде се намира, и поредицата събития, довели до това рисково състояние, минаха през съзнанието му като движеща се гледка.
В чакалнята на Втори отдел цареше гъста тишина. Задушливата атмосфера се дължеше освен на огромния брой хора, натъпкани в дребната стая и чакащи своя ред със спотаен мирис, освен на потискащата жега от слънцето в разгара на лятото, сипеща се по улиците на открито. Идваше и от всички наредби, наречени " Правила за пътешестване " – толкоз доста, че по стените съвсем не се виждаше празно място, и от кресливите изрази в тях: " санкция ", " насилствен труд ", " налагане на санкции ". И най-после, идваше от два гласа откъм гишето със стъклена бариера, което имаше отвор най-долу, като на билетна каса; гласовете край стъклото отекваха високо, като единият от тях умолително трепереше.
Дали една подадена молба биваше утвърдена, или получаваше отвод – това беше въпрос от жизненоважно значение за всички присъстващи. Като оставим встрани размяната на реплики сред просителя и упълномощения да издава разрешенията, въздухът беше тежък като на гробище и не го нарушаваше даже изкашляне. Хората бяха изцяло наясно, че едвам една от 10 молби бива удовлетворявана, тъй че всякога, когато някой се отдръпваше от гишето, стиснал в ръка дребния пропуск за пътешестване, ухилен и кланящ се с признателност, през стаята – като вятър в листата на дърво – преминаваше тиха въздишка на отчаяние.
Мьончол чака повече от четирийсет минути, преди да му пристигна редът и да стигне до гишето.
– Казвай, другарю! – подкани го служителят, вперил в него изпъкналите си очи.
Беше мъж на междинна възраст, с тясно чело, солидна челюст и кожа на сиви петна, както наподобяват жабите наесен, като че ли кацнал на един висок стол като арбитър от династията Корьо, тъй че даже върлинестият Мьончол трябваше да вдигне нагоре глава, та да гледа своя събеседник в очите.
– По какъв въпрос идваш? – сопна се мъжът и увеличи глас, като че ли подразнен, че въпросителният му взор не е бил задоволителен.
При типа на агресивното му държание Мьончол онемя. С него това постоянно се случваше – появеше ли се нещо притеснително или объркващо, думите, които искаше да каже, просто оставаха да се блъскат в гърдите му. И може би тъй като имаше да каже толкоз доста, те се натрупаха и запушиха като запушалка устата му.
А сега имаше толкоз неща за казване – че преди малко е пристигнала депеша, която гласи: " Положението на майка е сериозно " ; че получава такова известие за трети път в течение на месец; че на всяка подадена молба за пътешестване до момента му е било отказвано; че в случай че и през днешния ден решението е същото, това може да значи, че повече няма да види майка си, най-малко в този живот! Уплашен от изпъкналите очи обаче, Мьончол съумя единствено да смотолеви " Аз... това... ", приглади телеграмата, която стискаше в потната си ръка, и деликатно я промуши през отвора на прозорчето.
– Какво е това?
– Това е депеша.
– Да не мислиш, че виждам депеша за първи път? Защо си ми я донесъл? Няма ли твоята работа отговорник по разрешителните за пътешестване?
– Има и аз се обърнах на първо време към него, обаче получих отвод...
– И какво? Помисли си, че можеш да дойдеш тук и да получиш позволение на молба, която е била отхвърлена?!
– Просто това е към този момент третата... – Мьончол извади още две телеграми от джоба на палтото си – омачкани и изцапани, очевидно от много време у него. – Моля ви да вземете поради ситуацията ми. Аз съм първото дете на майка ми и единственият ѝ наследник. На село остана единствено по-малката ми сестра, а тя живее при родителите на брачна половинка си...
– Достатъчно! – трите телеграми бяха бутнати назад през отвора с жест, с който служителят се освобождаваше от тях. – Имаме разпореждане от горната страна всички пътувания до тази област да бъдат прекъснати. Там се приготвя мероприятие от първа степен – знаеш какво значи това, нали? Именно, не с различен, а със скъпия ни водач. Питам се за какво ли споделям секретна информация с един елементарен миньор?!
– И по този начин да е, когато вашата майка ви е раждала...
– Стига! Ако искаш да се пазариш, иди на пазара! Това е Втори отдел, не някоя улична сергия!
Изпъкналите очи на мъжа заплашваха да изскочат от орбитите. Дълбоко от гърдите на Мьончол се изтръгна въздишка на проваляне, като че ли някой духна нещо, което гори. Втори отдел се намираше в Министерството на стопанската система, само че в действителност беше поделение на Държавна сигурност. Служителите му имаха пагон, само че се обличаха с цивилни облекла – всички бяха наясно с това. Защо тогава този мъж изпитваше потребност да парадира с властта си и да ругае, че му губят времето?
Като се постара да наподобява уважителен, както се очакваше, Мьончол се отдръпна от бленуваното място на гишето. В мислите си виждаше своята майка такава, каквато несъмнено изглеждаше в този момент: лежи болна и единствено сестра му се грижи за нея. Видя и дребната си сестра, която по стичане на събитията в този момент в действителност трябваше да бъде в дома на брачна половинка си, само че се ослушва час по час за стъпките на брат си. Горката му овдовяла майка, която не познаваше различен живот с изключение на работата на полето и се трансформира в руина, до момента в който отглеждаше сам-сама децата си...
Първоначално Мьончол беше решил да се върне в родното си село след привършване на военната работа. Мислеше да работи паралелно с майка си, с вярата най-малко малко да облекчи живота ѝ, преди да пристигна времето тя да кандидатства за пенсия по напреднала възраст. Разбира се, също така налице беше и младата жена, само че тя щеше да го изчака, по този начин се бяха разбрали. Дори откакто се уволни и взводът му бе пратен в мините Комдок, той не беше в положение да се откаже от фантазията си.
Какво ли не опита, с цел да се измъкне от мините и да се прибере при майка си! Стиска се и спести пари да подкупи локалния партиен секретар, поправи подовото отопление на бригадира, с цел да го умилостиви, накара другар, работещ в болничното заведение, да фалшифицира писмо, че майка му има тежко заболяване. Не и не, разпоредбите на публичния строй оставаха строги и без промени, както постоянно – не поддаваха и сантиметър там, където на Мьончол се искаше да извърви миля. Накрая той остана без различен избор с изключение на този – да извика дамата, за която възнамеряваше да се ожени (поне това не беше забранено) и да се откаже от майка си.
Времето минаваше, както си му е редът. Мьончол стана татко, а майка му най-сетне стигна години за пенсия. Оставаше единствено да се завърши и със идната годишна продукция, а след това Мьончол щеше да уреди идването ѝ, с цел да живее с него и брачната половинка му. Най-накрая тя щеше да бъде със сина си, както и с внук си, който не беше виждала! С тази кулминационна точка, когато всичките му фантазии към този момент бяха трудно близо, белким можеше да допусна, че всичко ще се сгромоляса?
Всичко, което би трябвало да знаете за: Четиво (798)
Чудили ли сте се в миналото по какъв начин живеят хората в Северна Корея? Как понасят цялостната липса на независимост и отчайващата беднотия? Какво мислят и усещат? Дали им е останала човещина, или страшната тирания ги е трансформирала в марионетки – хора без мисъл, без воля, без фантазии...
Книгата " Забранени истории от Северна Корея " ще ви даде отговор на тези въпроси. Това е първата белетристична творба на севернокорейски публицист, скрито изнесена и издадена отвън страната. Не е известно същинското име на създателя, а единствено псевдонимът му – Банди (Светулката), с цел да не бъде оголен, репресиран и даже екзекутиран. Книгата включва седем описа, документални по темперамент, само че толкоз въздействащи и поетични, че могат да раздрусат индивида изоснови.
Казват, че в Северна Корея не се продават книги за любовта, нито има песни за нея. И най-страшните репресии обаче не са съумели да унищожат обичта в тази изстрадала земя. Настоящият алманах с разкази го потвърждава. Това са невероятни и ужасяващи истории, описващи действителни събития през погледа на елементарни хора. В тях обаче са видни следите от човещина, стремежът към благополучие и възприятието за правдивост. В тази страшна реалност любовта пламти още по-ярко, смелостта е неподправена, а желанието за смисъл – още по-силно. Непоносимата действителност оголва до дъно човешката същина, с цел да извади на показ най-тъмното и най-светлото лице на индивида.
Превод Огняна Иванова
Читателите на " Дневник могат " да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безвъзмездна доставка тук
" Забранени истории от Северна Корея " на Банди
Вместо встъпление
Онзи дъртак от Европа (с острата брада)
твърдеше, че капитализмът е непрогледно
царство на мрака,
а комунизмът е свят на светлината.
Аз, Банди – Светулката
от по този начин наречения Свят на светлината,
съдбоносен да свети единствено в свят на мрак,
съдя пред всички на земята
тази " светлина ", която в действителност е бездънна тъма,
черна като безлунна нощ в края на годината.
Толкова близо – и толкоз надалеч
" Ау! "
От Чонсук, стресната от звука на необятно отваряща се врата, се изтръгна един-единствен зов и тя скочи на крайници. Пелената на сина ѝ, която преди малко беше махнала, се изплъзна от отпусналите се пръсти и шляпна на пода като влажен парцал. На вратата, извършил рамката, стоеше брачният партньор ѝ, който не беше виждала от ужасно дълго време. Но викът ѝ не показваше наслада. Жената беше изумена и смаяна от фрапантната смяна в него.
Хлътнали страни, мръсни облекла, раница, станала на вехтория, висяща безжизнено от едното рамо... Мъжът ѝ постоянно слабичък и леко изкривен, в този момент изглеждаше с двайсет години по-стар, в сравнение с преди не повече от двайсет дни.
Ако не го познаваше, Чонсук щеше да каже, че е човек на междинна възраст. Нима беше допустимо някой да се промени радикално за толкоз малко време? Къде беше липсващ мъжът, посещавал единствено за малко фамилния дом през последните две години?
– Защо изглеждаш толкоз шокирана?
Тези думи като че ли скапаха някаква магия. Чонсук изтича и прегърна брачна половинка си.
– Татко на Йонмин! О, жив си, ти си жив! О!
– Стига, стой към този момент... Ще събудиш детето... Нашия наследник...
– Знаеш ли от какъв брой време те очаквам? Знаеш ли?
И Чонсук взе да удря с юмруци гръдта на мъжа си.
– Не е трябвало да се безпокоиш.
– А по какъв начин си представяш да се оправя с всичко това? Излезе през тая врата и едно " сбогом " не сподели, да не приказваме че потегли без позволение за пътешестване. Сърдит. И пийнал. Как да не чакам най-лошото?
– За това, което стана тогава... Съжалявам. Истински скърбя.
– Ох, и аз какви ги приказвам... Ами заболяването на майка ти? Как е майка ти?
– Майка ми...
– Кажи, оправи ли се? Да не би...
– Не, напълно не. Всъщност не зная. Не стигнах до нея, с цел да я видя.
– Какво?!
– Дори къщата не зърнах.
– Къде тогава беше през цялото това време?
– Моля те! Нека първо изпия чаша студена вода!
Съпругът на Чонсук с изненадваща мощ дръпна ципа на якето си, който изскърца в символ на митинг. Пресъхналото му гърло конвулсивно се свиваше, като че искаше да преглътне нещо. Чонсук бързо му сипа чаша вода, която той изпи на един мирис. Върна ѝ чашата и се свлече на пода, като че ли колабираше, а погледът му се спря на техния наследник.
– Само какъв брой е пораснал нашият Йонмин...
Чонсук се намръщи, стресната от нотката на незаинтересованост и отмалялост в гласа на брачна половинка ѝ; приличаше на човек, чиито сили са били изсмукани от дълга болест. Помисли си, че несъмнено е отпаднал. И по кое време ли беше ял за финален път?
– Остани с Йонмин да си починеш, а аз ще ида да подготвя нещо за ястие – рече тя ведро.
Отиде в кухнята и взе да мие ориз, след това се спря и извика:
– Искаш ли първо да си измиеш лицето? Мога да ти стопля вода.
Не се чу отговор. Като надникна от кухненската врата, Чонсук с огромна изненада видя, че мъжът ѝ е задремал надълбоко. С отворена уста и неясно, изпито лице, той приличаше повече на мъртвец, в сравнение с жив човек. На пуловера му изскочи въшка и потегли по панталоните му – бяла на фона на грубия черен плат. Чонсук се хвърли да я хване и да я смачка; видяното я накара да потрепери от омерзение и очите ѝ още веднъж се извършиха със сълзи.
Какво бяха създали със брачна половинка ѝ – благ и отстъпчив, макар високия си растеж, та се беше завърнал в такова положение?
През идващите три дни мъжът ѝ спа като пребит – явно поболял се от безсилие. Едва на четвъртия ден възвърне силите си до такава степен, че да ѝ опише с детайлности какво му се беше случило.
Майка му, облечена в бяло, стои на хълма над родното му село, а синята река в ниското просветва. Ала нали е болна – по какъв начин по този начин е съумяла да излезе от къщи? Лодкарят старателно гребе и се чува ритмично проскърцване, само че на Мьончол му се коства, че гледа забавени фрагменти.
– Баща на Йонмин!
Майка му бегом стига до речния бряг, разперила ръце да прегърне сина си, като че ли не желае да забави даже с момент момента на тяхната среща. Със същото неспокойствие Мьончол се втурва напред още преди лодката да е опряла в пристана – препъва се и скача от едната ѝ страна надолу с главата. Само какъв брой е надълбоко даже близо до брега... И тъкмо когато тази мисъл се върти в главата му, той бързо потъва и се скрива от очите – надолу и все по-надолу, в речните дълбини. Мята се и удря с ръце и крайници, при което главата му се демонстрира на повърхността, само че за негов смут бързото течение към този момент го е отнесло към средата на реката!
– Мьончол!
Той едвам разграничава майка си, която тича по брега, а лицето ѝ в този момент е бяло като облеклата ѝ.
– Майко, майко! – вика я той и със мощ, родена от отчаянието, върти ръцете си като крила на вятърна мелница, с цел да се приближи до нея.
Една ръка крепко хвана Мьончол за рамото и внимателно го раздруса.
– Да? Какво?
Когато сънят избледня, Мьончол отвори очи. Кой беше този млад мъж, който се взираше в него, и за какво изглеждаше толкоз обезпокоен? Съзнанието му последователно се избистри и се концентрира върху потракването от колелата на влака по релсите. Свит на мястото си в ъгъла на вагона, Мьончол незабавно се изправи.
Вероятно в действителност беше късно през нощта, тъй като даже хората, натъпкани в коридорите на влака, клечаха потънали в сън, опрели глави на скутовете си.
– Най-после се разсъни! – Младият мъж не увеличи глас, само че облекчението му ясно се усещаше. – Не бързай. Внимателно намерения, преди да направиш каквото и да е. Нямаш позволение за пътешестване, нямаш и билет. Да знаеш, че беше пийнал.
Ефектът от тези думи върху Мьончол беше като поливане със студена вода. Сега той към този момент изцяло осъзнаваше къде се намира, и поредицата събития, довели до това рисково състояние, минаха през съзнанието му като движеща се гледка.
В чакалнята на Втори отдел цареше гъста тишина. Задушливата атмосфера се дължеше освен на огромния брой хора, натъпкани в дребната стая и чакащи своя ред със спотаен мирис, освен на потискащата жега от слънцето в разгара на лятото, сипеща се по улиците на открито. Идваше и от всички наредби, наречени " Правила за пътешестване " – толкоз доста, че по стените съвсем не се виждаше празно място, и от кресливите изрази в тях: " санкция ", " насилствен труд ", " налагане на санкции ". И най-после, идваше от два гласа откъм гишето със стъклена бариера, което имаше отвор най-долу, като на билетна каса; гласовете край стъклото отекваха високо, като единият от тях умолително трепереше.
Дали една подадена молба биваше утвърдена, или получаваше отвод – това беше въпрос от жизненоважно значение за всички присъстващи. Като оставим встрани размяната на реплики сред просителя и упълномощения да издава разрешенията, въздухът беше тежък като на гробище и не го нарушаваше даже изкашляне. Хората бяха изцяло наясно, че едвам една от 10 молби бива удовлетворявана, тъй че всякога, когато някой се отдръпваше от гишето, стиснал в ръка дребния пропуск за пътешестване, ухилен и кланящ се с признателност, през стаята – като вятър в листата на дърво – преминаваше тиха въздишка на отчаяние.
Мьончол чака повече от четирийсет минути, преди да му пристигна редът и да стигне до гишето.
– Казвай, другарю! – подкани го служителят, вперил в него изпъкналите си очи.
Беше мъж на междинна възраст, с тясно чело, солидна челюст и кожа на сиви петна, както наподобяват жабите наесен, като че ли кацнал на един висок стол като арбитър от династията Корьо, тъй че даже върлинестият Мьончол трябваше да вдигне нагоре глава, та да гледа своя събеседник в очите.
– По какъв въпрос идваш? – сопна се мъжът и увеличи глас, като че ли подразнен, че въпросителният му взор не е бил задоволителен.
При типа на агресивното му държание Мьончол онемя. С него това постоянно се случваше – появеше ли се нещо притеснително или объркващо, думите, които искаше да каже, просто оставаха да се блъскат в гърдите му. И може би тъй като имаше да каже толкоз доста, те се натрупаха и запушиха като запушалка устата му.
А сега имаше толкоз неща за казване – че преди малко е пристигнала депеша, която гласи: " Положението на майка е сериозно " ; че получава такова известие за трети път в течение на месец; че на всяка подадена молба за пътешестване до момента му е било отказвано; че в случай че и през днешния ден решението е същото, това може да значи, че повече няма да види майка си, най-малко в този живот! Уплашен от изпъкналите очи обаче, Мьончол съумя единствено да смотолеви " Аз... това... ", приглади телеграмата, която стискаше в потната си ръка, и деликатно я промуши през отвора на прозорчето.
– Какво е това?
– Това е депеша.
– Да не мислиш, че виждам депеша за първи път? Защо си ми я донесъл? Няма ли твоята работа отговорник по разрешителните за пътешестване?
– Има и аз се обърнах на първо време към него, обаче получих отвод...
– И какво? Помисли си, че можеш да дойдеш тук и да получиш позволение на молба, която е била отхвърлена?!
– Просто това е към този момент третата... – Мьончол извади още две телеграми от джоба на палтото си – омачкани и изцапани, очевидно от много време у него. – Моля ви да вземете поради ситуацията ми. Аз съм първото дете на майка ми и единственият ѝ наследник. На село остана единствено по-малката ми сестра, а тя живее при родителите на брачна половинка си...
– Достатъчно! – трите телеграми бяха бутнати назад през отвора с жест, с който служителят се освобождаваше от тях. – Имаме разпореждане от горната страна всички пътувания до тази област да бъдат прекъснати. Там се приготвя мероприятие от първа степен – знаеш какво значи това, нали? Именно, не с различен, а със скъпия ни водач. Питам се за какво ли споделям секретна информация с един елементарен миньор?!
– И по този начин да е, когато вашата майка ви е раждала...
– Стига! Ако искаш да се пазариш, иди на пазара! Това е Втори отдел, не някоя улична сергия!
Изпъкналите очи на мъжа заплашваха да изскочат от орбитите. Дълбоко от гърдите на Мьончол се изтръгна въздишка на проваляне, като че ли някой духна нещо, което гори. Втори отдел се намираше в Министерството на стопанската система, само че в действителност беше поделение на Държавна сигурност. Служителите му имаха пагон, само че се обличаха с цивилни облекла – всички бяха наясно с това. Защо тогава този мъж изпитваше потребност да парадира с властта си и да ругае, че му губят времето?
Като се постара да наподобява уважителен, както се очакваше, Мьончол се отдръпна от бленуваното място на гишето. В мислите си виждаше своята майка такава, каквато несъмнено изглеждаше в този момент: лежи болна и единствено сестра му се грижи за нея. Видя и дребната си сестра, която по стичане на събитията в този момент в действителност трябваше да бъде в дома на брачна половинка си, само че се ослушва час по час за стъпките на брат си. Горката му овдовяла майка, която не познаваше различен живот с изключение на работата на полето и се трансформира в руина, до момента в който отглеждаше сам-сама децата си...
Първоначално Мьончол беше решил да се върне в родното си село след привършване на военната работа. Мислеше да работи паралелно с майка си, с вярата най-малко малко да облекчи живота ѝ, преди да пристигна времето тя да кандидатства за пенсия по напреднала възраст. Разбира се, също така налице беше и младата жена, само че тя щеше да го изчака, по този начин се бяха разбрали. Дори откакто се уволни и взводът му бе пратен в мините Комдок, той не беше в положение да се откаже от фантазията си.
Какво ли не опита, с цел да се измъкне от мините и да се прибере при майка си! Стиска се и спести пари да подкупи локалния партиен секретар, поправи подовото отопление на бригадира, с цел да го умилостиви, накара другар, работещ в болничното заведение, да фалшифицира писмо, че майка му има тежко заболяване. Не и не, разпоредбите на публичния строй оставаха строги и без промени, както постоянно – не поддаваха и сантиметър там, където на Мьончол се искаше да извърви миля. Накрая той остана без различен избор с изключение на този – да извика дамата, за която възнамеряваше да се ожени (поне това не беше забранено) и да се откаже от майка си.
Времето минаваше, както си му е редът. Мьончол стана татко, а майка му най-сетне стигна години за пенсия. Оставаше единствено да се завърши и със идната годишна продукция, а след това Мьончол щеше да уреди идването ѝ, с цел да живее с него и брачната половинка му. Най-накрая тя щеше да бъде със сина си, както и с внук си, който не беше виждала! С тази кулминационна точка, когато всичките му фантазии към този момент бяха трудно близо, белким можеше да допусна, че всичко ще се сгромоляса?
Всичко, което би трябвало да знаете за: Четиво (798)
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ