Откъс от "Тъй рече баба Ега" на Ивинела Самуилова
В рубриката " Четиво " " Дневник " разгласява фрагмент от " Тъй рече баба Ега ", с създател Ивинела Самуилова, възложен от Издателство " Хермес "
И запомнете: никой човек, който е съществувал, не е умирал.
Никола Тесла
Младата изследователка на фолклора, позната на читателите от романа " Бабо, разкажи ми спомен " (Любима книга на България за 2016 г.), идва в потъналото в цъфнали бадеми селце Горни предел, сгушено под антично тракийско светилище в последните дипли на Източните Родопи. В този обаятелен, само че друг от познатия й свят, скътал секрети, излъчени през поколенията от незапомнени времена, тя е топло посрещната от локалните поданици.
Сред тях най-ярко изпъква остарялата лечителка баба Ега. Своенравната баячка впечатлява освен с острия си език, само че и с мъдростта на изреченото. А нейните билки " светци " и чудати ритуали като че ли са побрали цялото знание на народа ни освен за лечителството, само че и за най-важните въпроси на битието.
Първоначално скептична към заниманията на старата жена, скоро основната героиня е мощно заинтригувана от нейния вълшебен свят. За това способстват домакините й: психоложката Цвета и родителите й – занимателният чичо Тодор и сърдечната вуйна Надка, както и срещите й с колоритния траколог професор Радев и неговия помощник, и с хора, на които лечителката е помогнала. Младата жена осъзнава, че в знанията и уменията на баба Ега са съхранени лечебни практики и вярвания още от времето на далечните жители на тези земи. Знание, прикрито в мълчанието на Древна Тракия.
Ивинела Самуилова е родена в Севлиево, приключва езикова гимназия с испански и британски език в град Враца, а по-късно – магистратура по богословие във Великотърновския университет. Има редица спомагателни квалификации и образования, измежду които публицистика и логика на психиката.
В последните години творбите на Ивинела Самуилова се трансфораха в едни от най-търсените на родния пазар. Книгите й са отличени с най-важната от всички награди – с любовта и признанието на читателите. Благодарение на тях романите й " Животът може да е знамение " и " Къде отиваш, пътнико? " завоюваха първо и второ място в националния конкурс " Книгата, която ме въодушевява ".
Романът " Жената, която търсеше любовта " бе почетен с наградата " Носител на всенародната обич " в състезанието " Копнеж по човечни книги ". " Гатанки от небето " зае четвърто място в литературната конкуренция " Любима книга на България " за 2015 година А романът " Бабо, разкажи ми спомен " бе определен за " Любима книга на България " за 2016 година
Освен като публицист, Ивинела Самуилова се изявява и като преводач на художествена литература от испански език.
Самите читатели дефинират книгите на Ивинела като завладяващи, жизнеутвърждаващи, пробуждащи, преобразяващи Вероятно тъй като веруюто на авторката е, че хората нямат потребност от поуки, а от ентусиазъм за живота.
Творческите търсения на Ивинела Самуилова са ориентирани към вътрешния свят на индивида и връзките му с Бог, света и ближните.
Читателите на " Дневник " могат да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безвъзмездна доставка тук
Откъс от " Тъй рече баба Ега "
Човекът е вкопчен в страданието. Обсебен от него. Зависим и покорéн. Не е правилно, че човек не желае да страда. Той не желае да знае. Положил е прекалено много старания да не помни тайната. Направил е истината немислима. И към този момент отхвърля да си я спомни. Или не може. Както Едип цар, той не схваща каква е връзката сред убийството, което е направил, и потъналото му в заболявания и скърби царство.
Това са първите думи, които съм записала в тетрадката си след срещата ми с баба Ега. Така я назовават локалните. Никой не знае възрастта й. Казват, че постоянно е живяла тук, само че по този начин и не съумявам да схвана на какъв брой години е равно това " постоянно ". Някои настояват, че същинското й име в действителност било Евангелия. Казват го благоговейно, като че ли е божи знак. Други считат, че баба Ега е нарицателно – название по прилика с баба Яга, което е получила поради заниманията си.
Според първите е светица, съгласно вторите – магьосница. И едните, и другите обаче се опасяват от нея, въпреки и по друг метод. Първите изпитват благоговение, вторите – " благоверен " смут. В началото аз също се двоумя от коя страна на чертата да вместя света на тази остаряла жена. Постепенно съзнавам, че обрисуваните от мен пространства са тесни, цялостни с предразсъдъци, стандарти, внушения и граници, оттатък които в никакъв случай не съм се осмелявала да прекрача. Или не съм знаела по какъв начин. Добро и зло, религия и поверие, действителност и магия. В света на баба Ега обаче няма заучени категории. Магическото мислене е креативна активност, следва да схвана.
Пътуваме дълго под блестящо слънце измежду необятна низина. Светлината е ослепителна, а очите ми като че ли изтичат от усилието да проследявам маркировката върху блесналия като водна повърхнина асфалт. Небето е безцветно и единствено някъде там, безпределно надалеч, където се събира със земята, се вижда правата – като на спряло сърце, линия на хоризонта. " Никога не съм стигала дотук ", споделям на Цвета. " Никой не стига дотук ", отвръща ми тя. Двусмислието на тези реплики откривам по-късно.
С Цвета се срещаме, до момента в който работя по фолклорния план. Тя е другарка на Веско – ръководителя на плана, и постоянно се виждаме. Психолог е и незабавно си харесваме поради споделената пристрастеност да ровим из духовните измерения на човешкото съществуване. Дори я повеждам в махала Небесна, а тя е мощно впечатлена от достоверния жизнеспособен дух на жителите й, на фона на унинието и депресията на хората в града, някои от тях – нейни клиенти. Настойчиво ме кани да посетя селото й.
Твърди, че друго такова място няма. " Знам ", откликвам, като си мисля, че всички, вкусили от същинското благополучие при баба и дядо на село, споделят същото. " Не знаеш – упорства тя и като че ли прочела мислите ми, прибавя: – За друго приказвам. Там е друго. "
Успява да ме убеди да й гостувам при започване на пролетта. В Балкана още газим сняг, а там, декларира сякаш повърхностно по телефона тя, към този момент цъфтят бадемите. Цъфтят бадемите ли? Никога не съм виждала цъфнали бадеми и даже не знам, че в България има места, където това се случва. Дали го е споменавала преди? " И ще те срещна с лечителката ", прибавя.
Спомням си, че съм й споменавала за интереса ми към билките и националните лечителски обреди, а тя ми е разказвала за старица от тяхното село, която знае да лекува. Именно думата " знае " употребява, а през идващите няколко дни аз с учудване откривам наличието на това " познание ". То е друго, напълно друго от това, на което през днешния ден се учим.
Не е добито, а по някакъв мистериозен метод – присъщо. Но въпреки разказите на Цвета да интригуват, ми е нужно време, до момента в който сдържаното ми любознание прерасне в изчерпателен интерес. Бабешките вярвания и лечебни практики са щекотлива територия, из която, като богослов, стъпвам внимателно.
Когато отбиваме от основния път, полето най-сетне свършва и шосето стартира да криволичи към бледите контури на хълмовете в близката отдалеченост. След съвсем шестчасовото шофиране изпитвам облекчение да видя табелата, указваща, че остават единствено три километра до селото на Цвета – Горни предел...
- Ето го! – След един завой Цвета подвига ръка и показва напред, а аз непринудено натискам спирачките и отклонявам настрана на пътя.
Разположено на наклонен безоблачен скат измежду меките хълмове в близост, селото наподобява на розов облак, иззад който на места надничат покриви на къщи и проблясват прозорци, прихванали безоблачен лъч. Слизам от колата да се полюбувам на гледката. Никога няма да се наситя да мечтателствам тази картина – на сгушено в уютния скут на някоя баирчинка село. За пръв път обаче виждам такова, потънало в бадемови цветове.
- Това, розовото, все бадеми ли са? – запитвам невярващо.
Не чакам да са толкоз доста.
- Ай, изникна ми бадем дърво – тенко и високо... – Вместо отговор Цвета прави опит да запее национална ария, само че бързо се отхвърля. – По-добре я чуй в интернет – споделя с усмивка.
Сигурно се усеща, че пее подправено.
- Ще я пусна на баба Жива* – може пък инцидентно тази да не я знае – откликвам с усмивка и аз.
Всичко, което би трябвало да знаете за: Четиво (1173)
И запомнете: никой човек, който е съществувал, не е умирал.
Никола Тесла
Младата изследователка на фолклора, позната на читателите от романа " Бабо, разкажи ми спомен " (Любима книга на България за 2016 г.), идва в потъналото в цъфнали бадеми селце Горни предел, сгушено под антично тракийско светилище в последните дипли на Източните Родопи. В този обаятелен, само че друг от познатия й свят, скътал секрети, излъчени през поколенията от незапомнени времена, тя е топло посрещната от локалните поданици.
Сред тях най-ярко изпъква остарялата лечителка баба Ега. Своенравната баячка впечатлява освен с острия си език, само че и с мъдростта на изреченото. А нейните билки " светци " и чудати ритуали като че ли са побрали цялото знание на народа ни освен за лечителството, само че и за най-важните въпроси на битието.
Първоначално скептична към заниманията на старата жена, скоро основната героиня е мощно заинтригувана от нейния вълшебен свят. За това способстват домакините й: психоложката Цвета и родителите й – занимателният чичо Тодор и сърдечната вуйна Надка, както и срещите й с колоритния траколог професор Радев и неговия помощник, и с хора, на които лечителката е помогнала. Младата жена осъзнава, че в знанията и уменията на баба Ега са съхранени лечебни практики и вярвания още от времето на далечните жители на тези земи. Знание, прикрито в мълчанието на Древна Тракия.
Ивинела Самуилова е родена в Севлиево, приключва езикова гимназия с испански и британски език в град Враца, а по-късно – магистратура по богословие във Великотърновския университет. Има редица спомагателни квалификации и образования, измежду които публицистика и логика на психиката.
В последните години творбите на Ивинела Самуилова се трансфораха в едни от най-търсените на родния пазар. Книгите й са отличени с най-важната от всички награди – с любовта и признанието на читателите. Благодарение на тях романите й " Животът може да е знамение " и " Къде отиваш, пътнико? " завоюваха първо и второ място в националния конкурс " Книгата, която ме въодушевява ".
Романът " Жената, която търсеше любовта " бе почетен с наградата " Носител на всенародната обич " в състезанието " Копнеж по човечни книги ". " Гатанки от небето " зае четвърто място в литературната конкуренция " Любима книга на България " за 2015 година А романът " Бабо, разкажи ми спомен " бе определен за " Любима книга на България " за 2016 година
Освен като публицист, Ивинела Самуилова се изявява и като преводач на художествена литература от испански език.
Самите читатели дефинират книгите на Ивинела като завладяващи, жизнеутвърждаващи, пробуждащи, преобразяващи Вероятно тъй като веруюто на авторката е, че хората нямат потребност от поуки, а от ентусиазъм за живота.
Творческите търсения на Ивинела Самуилова са ориентирани към вътрешния свят на индивида и връзките му с Бог, света и ближните.
Читателите на " Дневник " могат да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безвъзмездна доставка тук
Откъс от " Тъй рече баба Ега "
Човекът е вкопчен в страданието. Обсебен от него. Зависим и покорéн. Не е правилно, че човек не желае да страда. Той не желае да знае. Положил е прекалено много старания да не помни тайната. Направил е истината немислима. И към този момент отхвърля да си я спомни. Или не може. Както Едип цар, той не схваща каква е връзката сред убийството, което е направил, и потъналото му в заболявания и скърби царство.
Това са първите думи, които съм записала в тетрадката си след срещата ми с баба Ега. Така я назовават локалните. Никой не знае възрастта й. Казват, че постоянно е живяла тук, само че по този начин и не съумявам да схвана на какъв брой години е равно това " постоянно ". Някои настояват, че същинското й име в действителност било Евангелия. Казват го благоговейно, като че ли е божи знак. Други считат, че баба Ега е нарицателно – название по прилика с баба Яга, което е получила поради заниманията си.
Според първите е светица, съгласно вторите – магьосница. И едните, и другите обаче се опасяват от нея, въпреки и по друг метод. Първите изпитват благоговение, вторите – " благоверен " смут. В началото аз също се двоумя от коя страна на чертата да вместя света на тази остаряла жена. Постепенно съзнавам, че обрисуваните от мен пространства са тесни, цялостни с предразсъдъци, стандарти, внушения и граници, оттатък които в никакъв случай не съм се осмелявала да прекрача. Или не съм знаела по какъв начин. Добро и зло, религия и поверие, действителност и магия. В света на баба Ега обаче няма заучени категории. Магическото мислене е креативна активност, следва да схвана.
Пътуваме дълго под блестящо слънце измежду необятна низина. Светлината е ослепителна, а очите ми като че ли изтичат от усилието да проследявам маркировката върху блесналия като водна повърхнина асфалт. Небето е безцветно и единствено някъде там, безпределно надалеч, където се събира със земята, се вижда правата – като на спряло сърце, линия на хоризонта. " Никога не съм стигала дотук ", споделям на Цвета. " Никой не стига дотук ", отвръща ми тя. Двусмислието на тези реплики откривам по-късно.
С Цвета се срещаме, до момента в който работя по фолклорния план. Тя е другарка на Веско – ръководителя на плана, и постоянно се виждаме. Психолог е и незабавно си харесваме поради споделената пристрастеност да ровим из духовните измерения на човешкото съществуване. Дори я повеждам в махала Небесна, а тя е мощно впечатлена от достоверния жизнеспособен дух на жителите й, на фона на унинието и депресията на хората в града, някои от тях – нейни клиенти. Настойчиво ме кани да посетя селото й.
Твърди, че друго такова място няма. " Знам ", откликвам, като си мисля, че всички, вкусили от същинското благополучие при баба и дядо на село, споделят същото. " Не знаеш – упорства тя и като че ли прочела мислите ми, прибавя: – За друго приказвам. Там е друго. "
Успява да ме убеди да й гостувам при започване на пролетта. В Балкана още газим сняг, а там, декларира сякаш повърхностно по телефона тя, към този момент цъфтят бадемите. Цъфтят бадемите ли? Никога не съм виждала цъфнали бадеми и даже не знам, че в България има места, където това се случва. Дали го е споменавала преди? " И ще те срещна с лечителката ", прибавя.
Спомням си, че съм й споменавала за интереса ми към билките и националните лечителски обреди, а тя ми е разказвала за старица от тяхното село, която знае да лекува. Именно думата " знае " употребява, а през идващите няколко дни аз с учудване откривам наличието на това " познание ". То е друго, напълно друго от това, на което през днешния ден се учим.
Не е добито, а по някакъв мистериозен метод – присъщо. Но въпреки разказите на Цвета да интригуват, ми е нужно време, до момента в който сдържаното ми любознание прерасне в изчерпателен интерес. Бабешките вярвания и лечебни практики са щекотлива територия, из която, като богослов, стъпвам внимателно.
Когато отбиваме от основния път, полето най-сетне свършва и шосето стартира да криволичи към бледите контури на хълмовете в близката отдалеченост. След съвсем шестчасовото шофиране изпитвам облекчение да видя табелата, указваща, че остават единствено три километра до селото на Цвета – Горни предел...
- Ето го! – След един завой Цвета подвига ръка и показва напред, а аз непринудено натискам спирачките и отклонявам настрана на пътя.
Разположено на наклонен безоблачен скат измежду меките хълмове в близост, селото наподобява на розов облак, иззад който на места надничат покриви на къщи и проблясват прозорци, прихванали безоблачен лъч. Слизам от колата да се полюбувам на гледката. Никога няма да се наситя да мечтателствам тази картина – на сгушено в уютния скут на някоя баирчинка село. За пръв път обаче виждам такова, потънало в бадемови цветове.
- Това, розовото, все бадеми ли са? – запитвам невярващо.
Не чакам да са толкоз доста.
- Ай, изникна ми бадем дърво – тенко и високо... – Вместо отговор Цвета прави опит да запее национална ария, само че бързо се отхвърля. – По-добре я чуй в интернет – споделя с усмивка.
Сигурно се усеща, че пее подправено.
- Ще я пусна на баба Жива* – може пък инцидентно тази да не я знае – откликвам с усмивка и аз.
Всичко, което би трябвало да знаете за: Четиво (1173)
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ