Откъс от "Странстващият албатрос" на Деметра Дулева
В рубриката " Четиво " " Дневник " разгласява фрагмент от " Странстващият албатрос ", с създател Деметра Дулева, възложен от Издателска къща " Хермес "
" Странстващият албатрос " е дебютният разказ на Деметра Дулева. Историята стартира измежду сивотата на София от края на 90-те години, придвижва ни в самотата на космополитния Брюксел и приключва на брега на Сена, в оживения, креативен Париж. И въпреки някои от местата, на които героинята се стопира в търсене на щастието, да са непознати и непознати, компликациите, които среща по пътя са универсални и всеки четец може да се припознае в нейния блян да открие къде принадлежи в действителност.
Относно романа, Деметра Дулева споделя: Родена съм в годините на социализма. Половината си живот съм прекарала в България, другата – в чужбина. И още не знам коя от двете елементи е по-добрата. Живяла съм в четири страни, приказвам пет езика, сменяла съм работа и жилище десетки пъти. Вярвам, че най-хубавият метод да разкажеш действителността е, като измислиш история за нея.
Специално за премиерата на романа, писателката ще дойде от Париж, където живее от години. На 5 септември " Странстващият албатрос " ще бъде показана в София, в Книжен център " Гринуич ", на 10 септември – в Пловдив, а на 13 септември писателката ще се срещне с фенове на шатрата на ИК " Хермес " по време на " Алея на книгата " в София.
Габриела слиза на Северната гара в Брюксел с малко багаж, китарата на Нико и една черна котка. Но храброто й пътешестване, изпълнено с непредвидени срещи и странни инциденти, едвам в този момент стартира. Животът в крайните квaртали на София, Брюксел и Париж може да е изумително идентичен. Защото най-трудно на всички места е това, което Габриела само търси: да бъде още веднъж щастлива...
Деметра Дулева приключва италианска лингвистика и британски език в Софийския университет. Специализира относително езикознание в Рим. Години работи като преводач на свободна процедура. От 2003 година се причислява към състава на Министерството на външните работи. " Странстващият албатрос " е първата й книга.
Читателите на " Дневник " могат да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безвъзмездна доставка тук
Откъс от " Странстващият албатрос "
Забивам първия ориентир: слънцето и тук изгрява постоянно от изток. Предвидим и утешителен факт.
От седмици съм в този град, само че макар напъните, той ми убягва. Пространството е враждебно, хората се държат мнително. Опитомяването се оказва дълъг развой, желае доста време и самообладание.
Но както загатнах – не се давам елементарно.
Животът тук е стегнат в обръчите на хиляди правила, а доносниченето е мощно публикувано. Наричат го по различен метод - цивилен дълг. Това значи да следиш съседа, да докладваш за държанието му и за всяко нарушение на разпоредбите.
Не си окосил ливадата в точния момент, не си напръскал с пестициди, разрешил си да цъфне бурен, който заразява с отровните си семена целия квартал, не си изхвърлил боклука по график, не си почистил след кучето, децата ти подвигат звук пред блока, пуснал си водата в тоалетната след 22 часа, паркирал си до оградата на общински парцел, не си подрязал храстите с два сантиметра... Всичко това се оповестява в общината и полицията, най-често в писмен тип. Следват повиквателни, санкции, разправии.
Докато им привикна, получавахме през ден писмо в пощата: да не съм простирала прането на балкона (а къде?), да съм махнела незабавно жълтите перденца от стаята, които купих за цвят с първата си заплата (можело единствено бели), да не слизам бегом по стълбите... Ама с кой ум и аз съм тръгнала да домакинствам в отсъствието на Нора. Тя като ме видя по какъв начин се лутам, извади наръчника с вътрешния устав на блока и ми го даде да го наизустя.
Трийсет гъсто написани страници! Направо се стреснах къде съм попаднала. Само разпоредбите за изхвърляне на боклука заемаха пет-шест страници: способи на подбиране, график за изхвърляне, пунктове за предаване... В началото доста се дразнех, само че след това схванах логиката. Особено мощно се впечатлих, че боклукът на Белгия се рециклира съвсем напълно или се трансформира в сила. Така могат да си разрешат даже автомагистралите им нощем да са осветени. И заключих, че тъкмо тази тяхна досетливост и подреденост е в основата на благополучието им. Май не е зле разпоредбите да се съблюдават.
Едно от нещата, които ме смаяха при идването ми, беше равнището на автоматизация на живота. Машините са заместили индивида на всички работни места, където това е допустимо: на пунктовете за продажба на билети за градския превоз, на касите в магазина, на гишетата в банките, на стоянките за бензин.
Бях толкоз привикнала с човешкото другарство, че се шокирах от потреблението на карти и кодове за всяко нещо. Ако нямаш банкова карта, на процедура не можеш да оцелееш в този град. А аз нямах и в никакъв случай не бях имала. Наложи се бързо да си направя. И да се науча да употребявам машините, автоматите и роботите. Слава богу, елементарно възприемам.
Терасата бързо се трансформира в наблюдателница – когато и да е, до момента в който съм у дома. Ставам рано, наливам си кафе и сядам да го пия навън. Дебна всяко придвижване.
Започвам да различавам непрекъснатите играчи на утрото.
Към седем часа за утринния си джогинг минава възрастен мъж с избеляла тениска и плетена шапка. Тича отмерено, като че ли отмерва в такт сърдечния си пулс. Харесва ми.
Някъде по същото време идва притежателят на кафенето, измива тротоара, изважда масите, разтваря чадърите.
После - дядото китаец, с двете внучета, които води на учебно заведение. Минават безшумно и призрачно като в нямо кино. И тях ги одобрявам.
Накрая прозорецът насреща се отваря с тропот и се подава остаряла жена по нощница. Винаги рошава и немита. Постила забрадка на перваза и чак тогава опира лакти. Да не би да си захаби протритите ръкави. Не я одобрявам тая дърта магьосница.
В дъното на площада, посред поредицата от типичен фасади, се вижда висока административна постройка – ситуирана на две равнища, свързани между тях със спираловидно стълбище. Подобна комбинация от стилове от време на време е шокираща, а резултатът – кичозен, само че може да се види на всички места из града. И тази постройка стърчи някак неуместно измежду изобилието на барока и дъговидните извивки на арт нуво, само че на мен и това ми харесва.
Фасадата е облечена с матово стъкло, което пречупва светлината съгласно ъгъла на слънцето. Приятно ми е да я следя в другите часове на деня. Сутрин ниското слънце я прави жълта, вечер залезът я оцветява в розово. Но най-красива е по здрач. Мракът компактно я обгръща, на тъмния му декор стъклата, като че ли запазили последните лъчи, й придават синкаво зарево, нежно като ореол.
Върху фасадата виждам отразен като в екран живота на улицата – придвижването на колите по булевардите, тапите на кръстовището, притичващите минувачи. Плуват като риби в аквариум от матирано стъкло.
Нора не знае, само че на този екран постоянно засичам квадратната зурла на бялото ауди шестица. Завива елегантно и стопира пред входа. Обикновено след тези срещи Нора е изключително сговорчива.
Днес ми предлага да отидем на кино.
Нагласяме се и тръгваме, както едно време в гимназията. Обичам, когато е в положително въодушевление. В такива моменти ми е по-лесно да се доближа до нея, до онази Нора, каквато беше на шестнайсет години. Сърцето ми се свива, като си помисля какъв брой се е трансформирала. Или може би постоянно си е била такава. Не знам, само че с всеки изминат ден ми става все по-трудно да поддържам връзка с нея. Полагам големи старания да останем близки - тя е последната ми връзка с предходната Габриела, с детството и с родния ми град.
По кината върви филмът " Амели Пулен ", с Одри Тоту в основната роля. Една непозната, за която всеки през днешния ден приказва. Не единствено сме родени в една и съща година, само че съгласно Нора – и много си приличаме на външен тип. А с героинята от кино лентата, наподобява, споделяме идентична доза невротична полуда в борбата против личната си изолираност. С разликата обаче, че моят живот от дълго време е изгубил наивността си и не може да бъде разказан по толкоз детски метод.
Всичко, което би трябвало да знаете за: Четиво (1142)
" Странстващият албатрос " е дебютният разказ на Деметра Дулева. Историята стартира измежду сивотата на София от края на 90-те години, придвижва ни в самотата на космополитния Брюксел и приключва на брега на Сена, в оживения, креативен Париж. И въпреки някои от местата, на които героинята се стопира в търсене на щастието, да са непознати и непознати, компликациите, които среща по пътя са универсални и всеки четец може да се припознае в нейния блян да открие къде принадлежи в действителност.
Относно романа, Деметра Дулева споделя: Родена съм в годините на социализма. Половината си живот съм прекарала в България, другата – в чужбина. И още не знам коя от двете елементи е по-добрата. Живяла съм в четири страни, приказвам пет езика, сменяла съм работа и жилище десетки пъти. Вярвам, че най-хубавият метод да разкажеш действителността е, като измислиш история за нея.
Специално за премиерата на романа, писателката ще дойде от Париж, където живее от години. На 5 септември " Странстващият албатрос " ще бъде показана в София, в Книжен център " Гринуич ", на 10 септември – в Пловдив, а на 13 септември писателката ще се срещне с фенове на шатрата на ИК " Хермес " по време на " Алея на книгата " в София.
Габриела слиза на Северната гара в Брюксел с малко багаж, китарата на Нико и една черна котка. Но храброто й пътешестване, изпълнено с непредвидени срещи и странни инциденти, едвам в този момент стартира. Животът в крайните квaртали на София, Брюксел и Париж може да е изумително идентичен. Защото най-трудно на всички места е това, което Габриела само търси: да бъде още веднъж щастлива...
Деметра Дулева приключва италианска лингвистика и британски език в Софийския университет. Специализира относително езикознание в Рим. Години работи като преводач на свободна процедура. От 2003 година се причислява към състава на Министерството на външните работи. " Странстващият албатрос " е първата й книга.
Читателите на " Дневник " могат да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безвъзмездна доставка тук
Откъс от " Странстващият албатрос "
Забивам първия ориентир: слънцето и тук изгрява постоянно от изток. Предвидим и утешителен факт.
От седмици съм в този град, само че макар напъните, той ми убягва. Пространството е враждебно, хората се държат мнително. Опитомяването се оказва дълъг развой, желае доста време и самообладание.
Но както загатнах – не се давам елементарно.
Животът тук е стегнат в обръчите на хиляди правила, а доносниченето е мощно публикувано. Наричат го по различен метод - цивилен дълг. Това значи да следиш съседа, да докладваш за държанието му и за всяко нарушение на разпоредбите.
Не си окосил ливадата в точния момент, не си напръскал с пестициди, разрешил си да цъфне бурен, който заразява с отровните си семена целия квартал, не си изхвърлил боклука по график, не си почистил след кучето, децата ти подвигат звук пред блока, пуснал си водата в тоалетната след 22 часа, паркирал си до оградата на общински парцел, не си подрязал храстите с два сантиметра... Всичко това се оповестява в общината и полицията, най-често в писмен тип. Следват повиквателни, санкции, разправии.
Докато им привикна, получавахме през ден писмо в пощата: да не съм простирала прането на балкона (а къде?), да съм махнела незабавно жълтите перденца от стаята, които купих за цвят с първата си заплата (можело единствено бели), да не слизам бегом по стълбите... Ама с кой ум и аз съм тръгнала да домакинствам в отсъствието на Нора. Тя като ме видя по какъв начин се лутам, извади наръчника с вътрешния устав на блока и ми го даде да го наизустя.
Трийсет гъсто написани страници! Направо се стреснах къде съм попаднала. Само разпоредбите за изхвърляне на боклука заемаха пет-шест страници: способи на подбиране, график за изхвърляне, пунктове за предаване... В началото доста се дразнех, само че след това схванах логиката. Особено мощно се впечатлих, че боклукът на Белгия се рециклира съвсем напълно или се трансформира в сила. Така могат да си разрешат даже автомагистралите им нощем да са осветени. И заключих, че тъкмо тази тяхна досетливост и подреденост е в основата на благополучието им. Май не е зле разпоредбите да се съблюдават.
Едно от нещата, които ме смаяха при идването ми, беше равнището на автоматизация на живота. Машините са заместили индивида на всички работни места, където това е допустимо: на пунктовете за продажба на билети за градския превоз, на касите в магазина, на гишетата в банките, на стоянките за бензин.
Бях толкоз привикнала с човешкото другарство, че се шокирах от потреблението на карти и кодове за всяко нещо. Ако нямаш банкова карта, на процедура не можеш да оцелееш в този град. А аз нямах и в никакъв случай не бях имала. Наложи се бързо да си направя. И да се науча да употребявам машините, автоматите и роботите. Слава богу, елементарно възприемам.
Терасата бързо се трансформира в наблюдателница – когато и да е, до момента в който съм у дома. Ставам рано, наливам си кафе и сядам да го пия навън. Дебна всяко придвижване.
Започвам да различавам непрекъснатите играчи на утрото.
Към седем часа за утринния си джогинг минава възрастен мъж с избеляла тениска и плетена шапка. Тича отмерено, като че ли отмерва в такт сърдечния си пулс. Харесва ми.
Някъде по същото време идва притежателят на кафенето, измива тротоара, изважда масите, разтваря чадърите.
После - дядото китаец, с двете внучета, които води на учебно заведение. Минават безшумно и призрачно като в нямо кино. И тях ги одобрявам.
Накрая прозорецът насреща се отваря с тропот и се подава остаряла жена по нощница. Винаги рошава и немита. Постила забрадка на перваза и чак тогава опира лакти. Да не би да си захаби протритите ръкави. Не я одобрявам тая дърта магьосница.
В дъното на площада, посред поредицата от типичен фасади, се вижда висока административна постройка – ситуирана на две равнища, свързани между тях със спираловидно стълбище. Подобна комбинация от стилове от време на време е шокираща, а резултатът – кичозен, само че може да се види на всички места из града. И тази постройка стърчи някак неуместно измежду изобилието на барока и дъговидните извивки на арт нуво, само че на мен и това ми харесва.
Фасадата е облечена с матово стъкло, което пречупва светлината съгласно ъгъла на слънцето. Приятно ми е да я следя в другите часове на деня. Сутрин ниското слънце я прави жълта, вечер залезът я оцветява в розово. Но най-красива е по здрач. Мракът компактно я обгръща, на тъмния му декор стъклата, като че ли запазили последните лъчи, й придават синкаво зарево, нежно като ореол.
Върху фасадата виждам отразен като в екран живота на улицата – придвижването на колите по булевардите, тапите на кръстовището, притичващите минувачи. Плуват като риби в аквариум от матирано стъкло.
Нора не знае, само че на този екран постоянно засичам квадратната зурла на бялото ауди шестица. Завива елегантно и стопира пред входа. Обикновено след тези срещи Нора е изключително сговорчива.
Днес ми предлага да отидем на кино.
Нагласяме се и тръгваме, както едно време в гимназията. Обичам, когато е в положително въодушевление. В такива моменти ми е по-лесно да се доближа до нея, до онази Нора, каквато беше на шестнайсет години. Сърцето ми се свива, като си помисля какъв брой се е трансформирала. Или може би постоянно си е била такава. Не знам, само че с всеки изминат ден ми става все по-трудно да поддържам връзка с нея. Полагам големи старания да останем близки - тя е последната ми връзка с предходната Габриела, с детството и с родния ми град.
По кината върви филмът " Амели Пулен ", с Одри Тоту в основната роля. Една непозната, за която всеки през днешния ден приказва. Не единствено сме родени в една и съща година, само че съгласно Нора – и много си приличаме на външен тип. А с героинята от кино лентата, наподобява, споделяме идентична доза невротична полуда в борбата против личната си изолираност. С разликата обаче, че моят живот от дълго време е изгубил наивността си и не може да бъде разказан по толкоз детски метод.
Всичко, което би трябвало да знаете за: Четиво (1142)
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ