Откъс от "Проповед за падането на Рим" на Жером Ферари
В рубриката " Четиво " " Дневник " разгласява фрагмент от " Проповед за рухването на Рим ", с създател Жером Ферари, възложен от Издателство " Факел експрес ".
На 14 март по покана на Френския културен институт в България гостува френският публицист Жером Ферари. Авторът показа на българските читатели своя разказ " Проповед за рухването на Рим ". Романът е отличен с най-авторитетната литературна премия във Франция " Гонкур " през 2012 година, преведен е на голям брой езици.
Жером Ферари (1968) е роден в Париж в семейство на корсиканци. Завършва и преподава философия в лицеите в Порто-Векио, Алжир, Абу Даби и понастоящем в Бастия. Автор е на шест романа и с изключение на с " Гонкур " е отличен с премиите " Ландерно " за " Един Бог, един звяр " (2009) и " Франс телевизион " за " Където си оставих душата " (2010).
Жером Ферари за романа си:
В " Проповед за рухването на Рим ", това, което най-вече ме интересуваше, беше самата проповед на Св.Августин. Той я произнася през 410 година в град Хипон, Алжир. Красотата на тази проповед е в безмилостния метод, по който Св.Августин напомня на поклонниците, комплицирани след плячкосването на Рим, че колкото и могъщи да са, даже империите имат своя край и че в действителност няма огромна разлика сред завършека на един човешки живот и залеза на една империя. Именно това се стремях да покажа в романа, разказвайки по едно и също време за Св. Августин и за това малко семейство в Корсика, на което приписах доста от чертите на личното си семейство.
С " Проповед за рухването на Рим " и със средствата на романа и аз на собствен ред пожелах да задам въпроса: какво значи един свят? Всеки от нас и всеки от героите ми носи в себе си света, който го разделя съдбоносно от другите: един доста остарял човек минава през целия двайсети век по следите на Историята, без да може в никакъв случай да я догони; една млада жена се пробва да изрови от подземните пластове потъналите в тях отломки, с цел да не разреши на живота да угасне; двама другари от детинство наемат бара в родното си селце и потеглят един до друг към нещастието. И всеки един от тях дава отговор по своему на въпроса.
превод от френски Александра Велева
Читателите на " Дневник могат " да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безвъзмездна доставка тук
Откъс от " Проповед за рухването на Рим " на Жером Ферари
На 15 юли получи писмо от Жюдит Але, в което му съобщаваше за сполучливо издържания си изпит за академични учител, искаше да показа насладата си с него, даже и отдалече, не очакваше отговор, надяваше се, че е благополучен – благополучен ли е? само че Матийо не си задаваше този въпрос, той гледаше писмото, като че ли бе пристигнало от непозната и някак необичайно позната вселена, чиито предавания събуждаха у него неразбираемото ехтене от различен живот. Пъхна писмото в джоба си, с цел да отвори бутилки шампанско в чест на заминаването на Сара и го не помни там.
Тя се беше влюбила в един коневъд, който преди малко ѝ беше предложил да отиде да живее при него, някъде в Тараво. Беше мъж на към четиресет години, който не се показал през цялата зима с нищо друго с изключение на със съмнителната си трезвеност и усърдието си да изминава, без значение от времето, километрите, които деляха бара от затънтеното му на края на света село. Настаняваше в един ъгъл на тезгяха пред чаша газирана вода, очевидно потопен в загадъчно съзерцаване.
Не гледаше сервитьорките, не се опитваше да им опипва задниците, нито да ги разсмива, стигаше даже до такава степен да откаже общително ласките за добре пристигнал на Ани, и беше невероятно да се откри в кой миг и по какъв метод е завързал идилична връзка със Сара, която увисваше на врата му и го покриваше с целувки, насилвайки го да пие шампанско. Пиер-Еманюел пееше любовни песни, като им придаваше комическо значение, оставяше китарата, когато му сервираха и разрошваше рядката коса на Виржил Ордиони, сочейки му щастливата двойка.
– Може бе и ти, Виржил, ще намериш някой ден някоя мома!
и Виржил се червеше и се смееше, и споделяше,
– Ами да, аз също някой ден, за какво не?!
и Пиер-Еманюел му дърпаше ухото и викаше,
– Ама че безсрамник! Ама че свиня! Значи ти харесват девойките, по този начин ли? Ама че облик!
И хващаше още веднъж китарата си с нейните тремола, с цел да опише историята на една млада жена, толкоз красива, че единствено самодива е могла да ѝ бъде кръстница. В два часа сутринта Сара си събра багажа, натовари го в огромния кален джип на новия си сателит и се върна, с цел да се сбогува. Рим я притисна в прегръдките си, плачейки, накара я да обещае, че ще им написа за щастието си, Сара даде обещание и пророни на собствен ред няколко сълзи, целувайки всеки един от тези, които изоставяше, сподели на Матийо и на Либеро, че най-хубавото нещо, което въобще ѝ се е случвало в миналото в живота, е срещата с тях, няма да ги не помни, където отива и те ще имат постоянно там собствен дом, нещо което коневъдът от Тараво удостовери с кимване на глава, а Матийо я гледаше по какъв начин отпътува с съвсем бащинско неспокойствие, тъй като не се съмняваше, че сянката му на аставник ще следва до дъно Сара в живота ѝ.
Матийо беше изключително удовлетворен от себе си и му бе неприятно да откри, че Либеро не споделя неговото щастливо разположение на духа, а се разхожда нервно напред-назад, усамотява се на терасата и на няколко пъти скрито разисква нещо с Венсан Леандри, кара се на девойките, които не престават глупашки да подсмърчат, вместо да си правят работата, да разчистят и да отидат да подсмърчат в леглата си, или където щат. Когато девойките си потеглиха, Ани предложи да остане, с цел да обслужи, в случай че се наложи, нощните птици. Либеро ѝ хвърли смъртоносен взор.
– Не, ти също изчезвай. Не е неприятно да си починеш, на нищо не приличаш.
Тя отвори уста, с цел да каже нещо, само че се отхвърли и излезе, без да продума, оставяйки Либеро самичък с Венсан Леандри и Матийо, който беше изцяло комплициран.
– Заминаването на Сара ли те кара да избухваш по този начин?
– Не. Ани. Краде ни мръсницата, сигурен съм.
Още при започване на сезона Ани беше придобила навика да остава в бара след затварянето му, което беше в три часа през нощта, по силата на едно незаслужено и случайно разпореждане на префектурата. След като Либеро и Матийо отиваха да спят със наличието на касата и револвера на кръста, тя оставаше героичен седнала на табуретката зад тезгяха, подготвена да обслужи закъснелите пияници, бродещи из покрайнините в търсене на гостоприемно местенце, където да завършат пътешествието си до етиличната кома.
В случай, прекомерно малко евентуален, на обиколка на конната полиция, тя би могла постоянно да съобщи, че барът е затворен, касата е завършена и тя е с близки другари, с които споделя една хубава вечер. Инкасираше в последния миг, когато беше сигурна, че в близост не се шляе никаква фуражка. Тази ловкост, която заслужаваше хвалба като демонстрация на гражданско непокорство по отношение на несправедливостта на страната, беше първоначално добре пристигнала за всички: бездомните пияници, изпълнени с блегодарност, можеха за разчитат на място, където да се приютят, Ани бе възнаградена за всеотдайността си с великодушни бакшиши, които се прибавяха към заплащането на спомагателните часове, а и облагата на бара се усилваше.
Случваше се, несъмнено, Ани да чака на вятъра гости и това стартира да се случва все по-често, нещо, което не разсъни подозрения у Либеро досега, когато Венсан Леандри не загатна напълно инцидентно, че негови другари от Ажаксио са се отбили предходната събота на излизане от нощния клуб в бара, а Ани му бе споделила, че тази нощ не е имала клиенти. Либеро попита Венсан Леандри дали е сигурен в датата, какво са консумирали приятелите му и в какви количества, и Венсан се свърза с тях, с цел да потвърдят персонално неговата информация.
Либеро побесня и нищо не можеше да го успокои, Венсан му обърна внимание с напоен от мъдрост предразсъдък върху обстоятелството, че сервитьорките крадат постоянно и от много време, че това е естествен закон, и на вятъра го умоляваше да бъде благосклонен, Матийо му повтаряше, че не е толкоз ужасно, само че той не ги слушаше, искаше да изобличи Ани, хващайки я на мястото на престъплението, това трябвало да стане, тъй като другояче щяла да отхвърли безусловно всичко, дебелата курва, развратницата му недна, гадната мръсница, и той се успокои, едвам откакто откри метод да провежда улавяне на мястото на престъплението, за което отмъстителният му яд настояваше.
След като се увери, че Ани не ги познава, нае в града група младежи и им даде пари с разпореждане да ги изхарчат до стотинка в бара през идната нощ. Трябваше да се престорят, че са пасажери, че единствено минават през тази област и не имат намерение да я посетят още веднъж и най-много да си запишат доста деликатно всичко, което употребяват, преди да рапортуват на Либеро точната сметка на изпитото, задача, която те извършиха с безупречна акуратност. На следвщия ден, когато Ани застъпи на промяна следобяд, Либеро я очакваше в бара необятно ухилен.
– Имаше ли гости през вчерашния ден?
Усмивката му застина за момент, когато Ани му отговори " да " и му подаде банкнотите, увити в касовите бележки. Либеро ги преброи и още веднъж се усмихна.
– Май не е имало доста хора.
Не, били малко, единствено двама от Зонза, които се отбили да пийнат по едно за две минути, преди да се приберат по домовете, тя изчакала още и затворила чак към пет сутринта, нощта била дълга, не всякога провървявало, само че нямало ужасно, и Либеро се разкрещя, без да се преценява с клиентите, които подскочиха.
– Ще престанеш ли да ме баламосваш?
и крещеше, че знае, имало е през вчерашния ден и други гости, само че Ани отговаряше,
– Не! Не правилно! Не е правилно!
с вироглавата физиономия на момиченце, той се приближи до нея със стиснати юмруци, описвйки един по един младежите и изреждайки листата на всичко, което са изпили, и ѝ сподели какъв брой са платили, натрупвайки безмилостно доказателствата, до момента в който не ѝ остана нищо друго, с изключение на да избухне в сълзи и да изиска амнистия. Либеро млъкна. Матийо намерения с облекчение, че епизодът е завършил, Ани ще се измъкне с едно крепко нахокване, закани за наказване при първото отклоняване, ще върне парите и всичко ще потръгне още веднъж както преди, самата тя го споделяше.
– Сбърках. Ще ти върна всичко. Няма повече да се повтори, заклевам се.
Но мълчанието на Либеро не беше безмълвие на прошката и той нямаше желание да разреши на Ани да изплати дълга си.
– Не желая нищо да ми връщаш. Задръж каквото си взела. Искам да се качиш в жилището, да си стегнеш куфара и да изчезнеш оттука. Не желая повече да те виждам. Изчезвай. Веднага.
Ани го умоляваше, кълнеше се още веднъж, хлипайки, клиентите ставаха един след различен и напускаха залата, с цел да не бъдат повече очевидци на това, което ставаше, и Ани умоляваше още веднъж, сбъркала е, само че е правила добре работата си, не може да ѝ аргументи такова нещо, къде ще отиде? не си ли дава сметка, че е на четиресет и три години, не си ли дава сметка, че не може да я изгони по този начин, като куче, и повтаряше на какъв брой е години, беше коленичила, протягаше ръце към Либеро, който оставаше имобилен и я гледаше с ненавиждащ взор, четиресет и три години, не си ли дава сметка, ще направи всичко, което изиска, всичко, и колкото повече плачеше, толкоз повече Либеро се вцепеняваше под бронята на омразата си, като че ли тази повалена на земята жена въплъщаваше в треперещата си плът безспорното зло, от което трябваше да очисти непременно земята.
– Връщам се след един час, след един час да те няма.
Когато си потегли, тя се надигна, клатушкайки се, и Рим я хвана за ръка, с цел да ѝ помогне да се изкачи до жилището. Матийо не смееше да я огледа, мъчителна тежест притискаше гърдите му и той не разбираше нито естеството, нито произхода ѝ, очакваше да настъпи вечер и животът да стартира изначало, без изненади, тъй като беше станал още веднъж малко дете, което намира разтуха само във безконечното повтаряне на едно и също нещо, надалеч от неразбираемите мисли, чийто въртоп провокира противен ужас в душата, преди да се пукнат като мехури на повърхността на блатото, той очакваше усета на алкохола, непрестанното му напрежение, което го държеше безсънен, с опънати нерви, нащрек без да знае за какво, и очакваше момента на лягането, кожата на Изаксун и погледа на Анес, макар умората, макар киселия мирис, пропит с шампанско, джин и тютюн, макар гъстата слюнка, стичаща се по оцветените зъби, сънят ще пристигна по-късно, макар тежестта на клепачите, макар странното привличане на едно толкоз изтощено тяло като неговото, изцеждащо токсините си във влажните чаршафи и никой нямаше за затвори очи, преди той да потъне в своя сън без сънища, преди да се е направил нощният обред, постановен от закона на този свят, закон не на желанието, тъй като желанието не влиза в сметката, както и умората или пошлостта на плътската приятност, и за всеки един от тях има значение единствено мястото им в тази хореография, която оправдава всяка заран събуждането им и ги държи на крайник до късно през нощта.
Всеки свят е ситуиран върху сходни нелепи центрове на гравитация, от които скрито зависи неговото равновесие и до момента в който Рим се настаняваше зад тезгяха на мястото на Ани, Матийо се радваше, че стабилността на това равновесие не беше в последна сметка застрашена, и не усещаше едвам доловимите трептения в почвата, по която се разпростираше като паяжина гъста мрежа от пукнатини, не забелязваше страхливата несигурност на девойките, когато се приближаваха до Либеро, въпреки той да беше още веднъж ухилен и неналожителен, всичко беше прелестно, Пиер-Еманюел не изглеждаше угрижен от отсъствието на Ани, беше научил една ария на баскски, с цел да достави наслаждение на Изаскун, и Матийо не виждаше мрачните погледи, които той хвърляше над микрофона си към Либеро, Изаскун признаваше, че не схваща нито дума баскски, беше израснала в Сарагоса, смееше се, всичко беше прелестно, Матийо пиеше и не си даваше сметка за нищо, само че по какъв начин можеше да си даде сметка за каквото и да било, той, който продължаваше да не може да повярва, че татко му е починал? В два часа Пиер-Еманюел сгъна стойката на микрофона, нави кабелите и прибра китарата си. Либеро му заплати дължимото.
– Можеше да ми кажеш за Ани, не мислиш ли?
Либеро се изпъна като след електрически потрес.
– Грижи се за задника си, дръвник с дръвник, ясно ли е? Грижи се за задника си.
Пиер-Еманюел се спря за момент изплашен, пъхна парите в джоба си и отиде да си вземе китарата, казвайки,
– Държиш ми за финален път подобен звук.
– Ще държа какъвто звук си желая.
Пиер-Еманюел излезе със сведена глава и бара остана заледен в безмълвие. Матийо усети още веднъж загадъчната тежест да минава от гърдите в корема му и назад и попита Либеро какво не е наред. Либеро се усмихна необятно и изпълни чашите им.
– С тези простаци е постоянно по този начин. Ако си отзивчив, те преебават, прекомерно са тъпи, дружелюбие, уязвимост, не вършат разлика сред двете, прекомерно е комплицирано за тях, би трябвало да им се приказва на езика, който схващат, и, повярвай ми, него схващат доста добре.
Матийо се съгласи и седна извън с чашата си. Гледаше с горест нощта и намерения за първи път, че очите му може би не виждат същите неща като приятеля му от детинство. Извади писмото на Жюдит от джоба си, препрочете го и, без да се преценява с часа, сграбчи телефона си.
Всичко, което би трябвало да знаете за: Четиво (880)
На 14 март по покана на Френския културен институт в България гостува френският публицист Жером Ферари. Авторът показа на българските читатели своя разказ " Проповед за рухването на Рим ". Романът е отличен с най-авторитетната литературна премия във Франция " Гонкур " през 2012 година, преведен е на голям брой езици.
Жером Ферари (1968) е роден в Париж в семейство на корсиканци. Завършва и преподава философия в лицеите в Порто-Векио, Алжир, Абу Даби и понастоящем в Бастия. Автор е на шест романа и с изключение на с " Гонкур " е отличен с премиите " Ландерно " за " Един Бог, един звяр " (2009) и " Франс телевизион " за " Където си оставих душата " (2010).
Жером Ферари за романа си:
В " Проповед за рухването на Рим ", това, което най-вече ме интересуваше, беше самата проповед на Св.Августин. Той я произнася през 410 година в град Хипон, Алжир. Красотата на тази проповед е в безмилостния метод, по който Св.Августин напомня на поклонниците, комплицирани след плячкосването на Рим, че колкото и могъщи да са, даже империите имат своя край и че в действителност няма огромна разлика сред завършека на един човешки живот и залеза на една империя. Именно това се стремях да покажа в романа, разказвайки по едно и също време за Св. Августин и за това малко семейство в Корсика, на което приписах доста от чертите на личното си семейство.
С " Проповед за рухването на Рим " и със средствата на романа и аз на собствен ред пожелах да задам въпроса: какво значи един свят? Всеки от нас и всеки от героите ми носи в себе си света, който го разделя съдбоносно от другите: един доста остарял човек минава през целия двайсети век по следите на Историята, без да може в никакъв случай да я догони; една млада жена се пробва да изрови от подземните пластове потъналите в тях отломки, с цел да не разреши на живота да угасне; двама другари от детинство наемат бара в родното си селце и потеглят един до друг към нещастието. И всеки един от тях дава отговор по своему на въпроса.
превод от френски Александра Велева
Читателите на " Дневник могат " да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безвъзмездна доставка тук
Откъс от " Проповед за рухването на Рим " на Жером Ферари
На 15 юли получи писмо от Жюдит Але, в което му съобщаваше за сполучливо издържания си изпит за академични учител, искаше да показа насладата си с него, даже и отдалече, не очакваше отговор, надяваше се, че е благополучен – благополучен ли е? само че Матийо не си задаваше този въпрос, той гледаше писмото, като че ли бе пристигнало от непозната и някак необичайно позната вселена, чиито предавания събуждаха у него неразбираемото ехтене от различен живот. Пъхна писмото в джоба си, с цел да отвори бутилки шампанско в чест на заминаването на Сара и го не помни там.
Тя се беше влюбила в един коневъд, който преди малко ѝ беше предложил да отиде да живее при него, някъде в Тараво. Беше мъж на към четиресет години, който не се показал през цялата зима с нищо друго с изключение на със съмнителната си трезвеност и усърдието си да изминава, без значение от времето, километрите, които деляха бара от затънтеното му на края на света село. Настаняваше в един ъгъл на тезгяха пред чаша газирана вода, очевидно потопен в загадъчно съзерцаване.
Не гледаше сервитьорките, не се опитваше да им опипва задниците, нито да ги разсмива, стигаше даже до такава степен да откаже общително ласките за добре пристигнал на Ани, и беше невероятно да се откри в кой миг и по какъв метод е завързал идилична връзка със Сара, която увисваше на врата му и го покриваше с целувки, насилвайки го да пие шампанско. Пиер-Еманюел пееше любовни песни, като им придаваше комическо значение, оставяше китарата, когато му сервираха и разрошваше рядката коса на Виржил Ордиони, сочейки му щастливата двойка.
– Може бе и ти, Виржил, ще намериш някой ден някоя мома!
и Виржил се червеше и се смееше, и споделяше,
– Ами да, аз също някой ден, за какво не?!
и Пиер-Еманюел му дърпаше ухото и викаше,
– Ама че безсрамник! Ама че свиня! Значи ти харесват девойките, по този начин ли? Ама че облик!
И хващаше още веднъж китарата си с нейните тремола, с цел да опише историята на една млада жена, толкоз красива, че единствено самодива е могла да ѝ бъде кръстница. В два часа сутринта Сара си събра багажа, натовари го в огромния кален джип на новия си сателит и се върна, с цел да се сбогува. Рим я притисна в прегръдките си, плачейки, накара я да обещае, че ще им написа за щастието си, Сара даде обещание и пророни на собствен ред няколко сълзи, целувайки всеки един от тези, които изоставяше, сподели на Матийо и на Либеро, че най-хубавото нещо, което въобще ѝ се е случвало в миналото в живота, е срещата с тях, няма да ги не помни, където отива и те ще имат постоянно там собствен дом, нещо което коневъдът от Тараво удостовери с кимване на глава, а Матийо я гледаше по какъв начин отпътува с съвсем бащинско неспокойствие, тъй като не се съмняваше, че сянката му на аставник ще следва до дъно Сара в живота ѝ.
Матийо беше изключително удовлетворен от себе си и му бе неприятно да откри, че Либеро не споделя неговото щастливо разположение на духа, а се разхожда нервно напред-назад, усамотява се на терасата и на няколко пъти скрито разисква нещо с Венсан Леандри, кара се на девойките, които не престават глупашки да подсмърчат, вместо да си правят работата, да разчистят и да отидат да подсмърчат в леглата си, или където щат. Когато девойките си потеглиха, Ани предложи да остане, с цел да обслужи, в случай че се наложи, нощните птици. Либеро ѝ хвърли смъртоносен взор.
– Не, ти също изчезвай. Не е неприятно да си починеш, на нищо не приличаш.
Тя отвори уста, с цел да каже нещо, само че се отхвърли и излезе, без да продума, оставяйки Либеро самичък с Венсан Леандри и Матийо, който беше изцяло комплициран.
– Заминаването на Сара ли те кара да избухваш по този начин?
– Не. Ани. Краде ни мръсницата, сигурен съм.
Още при започване на сезона Ани беше придобила навика да остава в бара след затварянето му, което беше в три часа през нощта, по силата на едно незаслужено и случайно разпореждане на префектурата. След като Либеро и Матийо отиваха да спят със наличието на касата и револвера на кръста, тя оставаше героичен седнала на табуретката зад тезгяха, подготвена да обслужи закъснелите пияници, бродещи из покрайнините в търсене на гостоприемно местенце, където да завършат пътешествието си до етиличната кома.
В случай, прекомерно малко евентуален, на обиколка на конната полиция, тя би могла постоянно да съобщи, че барът е затворен, касата е завършена и тя е с близки другари, с които споделя една хубава вечер. Инкасираше в последния миг, когато беше сигурна, че в близост не се шляе никаква фуражка. Тази ловкост, която заслужаваше хвалба като демонстрация на гражданско непокорство по отношение на несправедливостта на страната, беше първоначално добре пристигнала за всички: бездомните пияници, изпълнени с блегодарност, можеха за разчитат на място, където да се приютят, Ани бе възнаградена за всеотдайността си с великодушни бакшиши, които се прибавяха към заплащането на спомагателните часове, а и облагата на бара се усилваше.
Случваше се, несъмнено, Ани да чака на вятъра гости и това стартира да се случва все по-често, нещо, което не разсъни подозрения у Либеро досега, когато Венсан Леандри не загатна напълно инцидентно, че негови другари от Ажаксио са се отбили предходната събота на излизане от нощния клуб в бара, а Ани му бе споделила, че тази нощ не е имала клиенти. Либеро попита Венсан Леандри дали е сигурен в датата, какво са консумирали приятелите му и в какви количества, и Венсан се свърза с тях, с цел да потвърдят персонално неговата информация.
Либеро побесня и нищо не можеше да го успокои, Венсан му обърна внимание с напоен от мъдрост предразсъдък върху обстоятелството, че сервитьорките крадат постоянно и от много време, че това е естествен закон, и на вятъра го умоляваше да бъде благосклонен, Матийо му повтаряше, че не е толкоз ужасно, само че той не ги слушаше, искаше да изобличи Ани, хващайки я на мястото на престъплението, това трябвало да стане, тъй като другояче щяла да отхвърли безусловно всичко, дебелата курва, развратницата му недна, гадната мръсница, и той се успокои, едвам откакто откри метод да провежда улавяне на мястото на престъплението, за което отмъстителният му яд настояваше.
След като се увери, че Ани не ги познава, нае в града група младежи и им даде пари с разпореждане да ги изхарчат до стотинка в бара през идната нощ. Трябваше да се престорят, че са пасажери, че единствено минават през тази област и не имат намерение да я посетят още веднъж и най-много да си запишат доста деликатно всичко, което употребяват, преди да рапортуват на Либеро точната сметка на изпитото, задача, която те извършиха с безупречна акуратност. На следвщия ден, когато Ани застъпи на промяна следобяд, Либеро я очакваше в бара необятно ухилен.
– Имаше ли гости през вчерашния ден?
Усмивката му застина за момент, когато Ани му отговори " да " и му подаде банкнотите, увити в касовите бележки. Либеро ги преброи и още веднъж се усмихна.
– Май не е имало доста хора.
Не, били малко, единствено двама от Зонза, които се отбили да пийнат по едно за две минути, преди да се приберат по домовете, тя изчакала още и затворила чак към пет сутринта, нощта била дълга, не всякога провървявало, само че нямало ужасно, и Либеро се разкрещя, без да се преценява с клиентите, които подскочиха.
– Ще престанеш ли да ме баламосваш?
и крещеше, че знае, имало е през вчерашния ден и други гости, само че Ани отговаряше,
– Не! Не правилно! Не е правилно!
с вироглавата физиономия на момиченце, той се приближи до нея със стиснати юмруци, описвйки един по един младежите и изреждайки листата на всичко, което са изпили, и ѝ сподели какъв брой са платили, натрупвайки безмилостно доказателствата, до момента в който не ѝ остана нищо друго, с изключение на да избухне в сълзи и да изиска амнистия. Либеро млъкна. Матийо намерения с облекчение, че епизодът е завършил, Ани ще се измъкне с едно крепко нахокване, закани за наказване при първото отклоняване, ще върне парите и всичко ще потръгне още веднъж както преди, самата тя го споделяше.
– Сбърках. Ще ти върна всичко. Няма повече да се повтори, заклевам се.
Но мълчанието на Либеро не беше безмълвие на прошката и той нямаше желание да разреши на Ани да изплати дълга си.
– Не желая нищо да ми връщаш. Задръж каквото си взела. Искам да се качиш в жилището, да си стегнеш куфара и да изчезнеш оттука. Не желая повече да те виждам. Изчезвай. Веднага.
Ани го умоляваше, кълнеше се още веднъж, хлипайки, клиентите ставаха един след различен и напускаха залата, с цел да не бъдат повече очевидци на това, което ставаше, и Ани умоляваше още веднъж, сбъркала е, само че е правила добре работата си, не може да ѝ аргументи такова нещо, къде ще отиде? не си ли дава сметка, че е на четиресет и три години, не си ли дава сметка, че не може да я изгони по този начин, като куче, и повтаряше на какъв брой е години, беше коленичила, протягаше ръце към Либеро, който оставаше имобилен и я гледаше с ненавиждащ взор, четиресет и три години, не си ли дава сметка, ще направи всичко, което изиска, всичко, и колкото повече плачеше, толкоз повече Либеро се вцепеняваше под бронята на омразата си, като че ли тази повалена на земята жена въплъщаваше в треперещата си плът безспорното зло, от което трябваше да очисти непременно земята.
– Връщам се след един час, след един час да те няма.
Когато си потегли, тя се надигна, клатушкайки се, и Рим я хвана за ръка, с цел да ѝ помогне да се изкачи до жилището. Матийо не смееше да я огледа, мъчителна тежест притискаше гърдите му и той не разбираше нито естеството, нито произхода ѝ, очакваше да настъпи вечер и животът да стартира изначало, без изненади, тъй като беше станал още веднъж малко дете, което намира разтуха само във безконечното повтаряне на едно и също нещо, надалеч от неразбираемите мисли, чийто въртоп провокира противен ужас в душата, преди да се пукнат като мехури на повърхността на блатото, той очакваше усета на алкохола, непрестанното му напрежение, което го държеше безсънен, с опънати нерви, нащрек без да знае за какво, и очакваше момента на лягането, кожата на Изаксун и погледа на Анес, макар умората, макар киселия мирис, пропит с шампанско, джин и тютюн, макар гъстата слюнка, стичаща се по оцветените зъби, сънят ще пристигна по-късно, макар тежестта на клепачите, макар странното привличане на едно толкоз изтощено тяло като неговото, изцеждащо токсините си във влажните чаршафи и никой нямаше за затвори очи, преди той да потъне в своя сън без сънища, преди да се е направил нощният обред, постановен от закона на този свят, закон не на желанието, тъй като желанието не влиза в сметката, както и умората или пошлостта на плътската приятност, и за всеки един от тях има значение единствено мястото им в тази хореография, която оправдава всяка заран събуждането им и ги държи на крайник до късно през нощта.
Всеки свят е ситуиран върху сходни нелепи центрове на гравитация, от които скрито зависи неговото равновесие и до момента в който Рим се настаняваше зад тезгяха на мястото на Ани, Матийо се радваше, че стабилността на това равновесие не беше в последна сметка застрашена, и не усещаше едвам доловимите трептения в почвата, по която се разпростираше като паяжина гъста мрежа от пукнатини, не забелязваше страхливата несигурност на девойките, когато се приближаваха до Либеро, въпреки той да беше още веднъж ухилен и неналожителен, всичко беше прелестно, Пиер-Еманюел не изглеждаше угрижен от отсъствието на Ани, беше научил една ария на баскски, с цел да достави наслаждение на Изаскун, и Матийо не виждаше мрачните погледи, които той хвърляше над микрофона си към Либеро, Изаскун признаваше, че не схваща нито дума баскски, беше израснала в Сарагоса, смееше се, всичко беше прелестно, Матийо пиеше и не си даваше сметка за нищо, само че по какъв начин можеше да си даде сметка за каквото и да било, той, който продължаваше да не може да повярва, че татко му е починал? В два часа Пиер-Еманюел сгъна стойката на микрофона, нави кабелите и прибра китарата си. Либеро му заплати дължимото.
– Можеше да ми кажеш за Ани, не мислиш ли?
Либеро се изпъна като след електрически потрес.
– Грижи се за задника си, дръвник с дръвник, ясно ли е? Грижи се за задника си.
Пиер-Еманюел се спря за момент изплашен, пъхна парите в джоба си и отиде да си вземе китарата, казвайки,
– Държиш ми за финален път подобен звук.
– Ще държа какъвто звук си желая.
Пиер-Еманюел излезе със сведена глава и бара остана заледен в безмълвие. Матийо усети още веднъж загадъчната тежест да минава от гърдите в корема му и назад и попита Либеро какво не е наред. Либеро се усмихна необятно и изпълни чашите им.
– С тези простаци е постоянно по този начин. Ако си отзивчив, те преебават, прекомерно са тъпи, дружелюбие, уязвимост, не вършат разлика сред двете, прекомерно е комплицирано за тях, би трябвало да им се приказва на езика, който схващат, и, повярвай ми, него схващат доста добре.
Матийо се съгласи и седна извън с чашата си. Гледаше с горест нощта и намерения за първи път, че очите му може би не виждат същите неща като приятеля му от детинство. Извади писмото на Жюдит от джоба си, препрочете го и, без да се преценява с часа, сграбчи телефона си.
Всичко, което би трябвало да знаете за: Четиво (880)
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ