В рубриката Четиво Дневник публикува откъс от Одеса Стар с

В рубриката " Четиво " " Дневник " разгласява фрагмент от " Одеса Стар " с създател Херман Кох, възложен от Издателство " Колибри ".

Авторът на " Вечерята и " Уважаеми господин М. " се завръща с един не по-малко объркващ роман, брилянтна кръстоска сред фамилен разказ и трилър!

" Одеса Стар " (превод: Мария Енчева, 336 стр., цена: 16 лева.) ни среща с Фред Морман, един мъж в тежка рецесия на междинната възраст. Животът му е еднообразен, професионалното му развиване буксува, а жена му и подрастващият му наследник от дълго време са престанали да хранят почит към него. Жилището му се намира в несъвършен квартал, в остаряла постройка, която смърди на обор и кучешки изпражнения.

Дните, в които е размишлявал над черните дупки и светлинните години, са отминали окончателно. Докато мечтае за черен джип чероки и нов кръг от другари, Фред среща тогавашния си съученик Макс Х, знаково име в подземния свят на Амстердам. Макс има всичко, което Фред няма: бляскав автомобил, красиви дами и начумерен телохранител. И не на последно място опцията да придвижва посредством кораба " Одеса остарял " контрабандни артикули По-нататък действието се завихря мощно и необратимо и кара читателя да отгръща страниците лакомо, до момента в който не стигне до финала.

Виден интелектуалец, ефирен продуцент и артист, Херман Кох се снабди с купата " най-превежданият холандски публицист " с излизането на романа " Вечерята ", който реализира международна известност. Само в Европа от заглавието стремително са продадени над 1 милион екземпляра. Две години след " Вечерята " се появява " Вила с басейн " – поразителен сюжет, който осветлява тъмната страна на " естествения " човек, фокусирайки се върху моралните правила, възприети от актуалното общество.

" Уважаеми господин М. ", който също е публикуван у нас, е завладяваща история за един публицист, двама младежи, липсващ преподавател и една книга, свързала орисите им вечно. " Одеса Стар " е следващо доказателство за майсторството на Херман Кох да обрисува човешки същества, чиято свирепост е скрита зад тъничък воал от благовъзпитание.

Читателите на " Дневник могат " да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безвъзмездна доставка тук

Херман Кох - " Одеса Стар "

Макс Х. имаше черен котарак, който единствено да те видеше да си подаваш носа през вратата, и ти се хвърляше от горната страна. Тоя котарак беше огромен и пълен, на тегло превъзхождаше всяка друга котка, която е лежала в скута ми след него. Впрочем той се настани в скута ми един-единствен път; припомням си го по какъв начин постепенно се протегна и опря лапа в коляното ми, а по дланите и челото ми мазета студена пот. Усетих ноктите му през плата на дънките, само че беше късно да тичам.

– Стой умерено – посъветва ме Макс. – Ако стоиш умерено, няма да ти направи нищо.
Тъкмо се бях прибрал от Кюрасао, където бях взел няколко значими решения. Смятах да вземем за пример да си намеря нов другарски кръг. Старият си беше изпял песента. Естествено, решението ми беше повлияно най-много от дистанцията и от елементарния факт, че на Кюрасао нямаше нищичко, но напълно нищичко за правене.

В един от тези горещи, бавни следобеди, в които вентилаторите в бара на Схотехатвех беряха душа, ме осени ненадейно просветление: трябваше да се отърва от остарялото си обграждане. На Кюрасао си бях построил най-обща визия за новия си другарски кръг, едвам загатнат като линия земя на хоризонта, изплувала в мъглата след дълги месеци корабоплаване в намерено море. Новият другарски кръг още беше на чертожната дъска, в случай че мога да се изразя по този начин. Едно обаче беше несъмнено: Макс Х. щеше да е част от него.

Котаракът в скута ми издаваше тежки, злокобни звуци. Коленете ми трепереха; струваше ми се, че вибрацията идва отдалеко, от казан за отопление в мазето на някоя жилищна постройка.
– Нищо неприятно няма да ти направи – увери ме Макс.
– Само споко. Добро коте!

Ръмженето се усили; треперенето обзе и пръстите на краката ми. Оттам запълзя назад нагоре.
Не знаех дали чака да го погаля, или с това ще си навлека беда; въображаемо си представях по какъв начин котаракът забива ноктите на четирите си лапи в лицето ми: два нокътя в най-нежната част на долната ми джука, един – в клепача, един – в кожата под окото, а останалите – в скалпа и бузите ми. Ако подемех обезверена контраофанзива и го отметнех внезапно от лицето си – съскаща, пареща черна топка жестокост, – по лапите му щяха да останат части кожа, джука, клепач; един нокът щеше да раздере очната ми ябълка. Котаракът щеше да се удари глухо в тапета и да се свлече на пода, а по-късно, без да прекъсва фученето и ръмженето, да се спусне наново към лицето ми, с цел да довърши започнатото.

Макс се беше изправил. Всичко по него като се изключи белите кецове беше черно: косата, ризата, панталонът; черни бяха и тапетите по стените, дюшемето в стаята, котаракът...
– Добро коте, положително коте, положително коте! – нареждаше той.

Игричката, която Макс обичаше да играе с котарака, се състоеше в следното: животното зачакваше на пода, а Макс излизаше в коридора и подаваше глава през вратата. Лицето на Макс беше плячката, която се местеше постепенно напред-назад, тъй че в единия миг беше в стаята, а в идващия – отвън полезрението на животното. Междувременно котаракът кротуваше и следеше деликатно придвижванията на Макс, като накривяваше глава ту наляво, ту надясно. Външно не даваше тип да се вълнува, само че тупкащата по пода опашка показваше ясно, че няма какво да го отклони от желанията му. Впил бе очи в лицето на Макс сходно на дете на въртележка, което се кани да сграбчи танцуващия пискюл, закачен от чичкото на скелето на въртележката, и по този начин да си завоюва едно гратис возене.

За котарака всичко се свеждаше до това, да избере точния момент; тъй като в непрекъснатото изгубване и изплуване на главата не можеше да няма скрита логичност. Същата тактичност котаракът прилагаше и когато дебнеше птица. И нея той опитваше да заблуди, че просто си лежи на припек, че не се интересува изключително от пернатото и се снишава единствено с цел да подуши подалите се от тревата маргаритки.

Финалното напъване на мускулите продължаваше не повече от една десета от секундата и оставаше незабележимо за невъоръженото око. В единия момент котката седеше на пода, а в идващия от нея оставаше единствено празно място. Сякаш като с магическа пръчица котаракът се озоваваше върху лицето или на няколко сантиметра от лицето на Макс.

Насред скока прозвучаваше отсечено вилнеене, само че друго предизвестие липсваше. Целта на Макс беше да се отдръпне колкото се може по-скоро, а котаракът да го пропусне и да се забие в отсрещната стена. Най-често му се получаваше. Но не всеки път. Той не без горделивост ми сподели внезапните засъхнала кръв по ръката и пръстите си, резултат от опитите му да защищити лицето си от извадените нокти.

Една съботна вечер окъснях и останах да преспивам у Макс. Той ми застла матрака във всекидневната. Не помня какво ме беше прихванало, само че когато Макс си легна, ми хрумна да тествам играта с главата и вратата. Котаракът беше посвикнал с мен поради честите ми визити.

Първия път мина добре. Котаракът се взря в лицето ми тъкмо както се взираше и в лицето на Макс. С ъгълчето на окото си зърнах свистящата черна котешка плът. Не мога да отрека, че с приближаването на острите нокти и озъбената уста до най-уязвимите сектори от лицето ми като очите, бузите и устните в тялото ми се вля адреналин. Усетих и друго: някакво невидимо изместване на въздуха около лявата ми буза, като че ли за парченце от секундата атмосферата се бе изпълнила с електричество, а след това се бе разтворила във вакуум. Докато котаракът се свличаше по стената на коридора, косъмчетата по бузата ми настръхнаха и изпращяха безшумно.

И също като с първата чаша алкохол и първата жена закопнях да изпитам и това ново прекарване повторно. Реших да надхитря котарака, като си подам главата през рамката на вратата малко по-рано, в сравнение с подсказваше логиката. Но животното явно беше разгадало скритата причинност на придвижванията ми. Усетих нокът над лявата си вежда. Острието му се закачи в кожата ми, а след това я свада.

Втренчих се в кръвта по връхчетата на пръстите си, след това обърнах очи към котарака, който се беше върнал на мястото си в хола. Дебелата черна опашка се удряше звучно в дървения под, а святкащите очи ме гледаха в очакване.

Да спра в този момент, щеше да е демонстрация на слабост; не знаех на какво беше кадърен котаракът, в случай че му дадях подобен знак. Стаята на Макс се намираше в далечния завършек на коридора. Представих си по какъв начин се строполясвам до леглото му с котарака на шия. Или не – не имах вяра даже че ще съумея да се добера до спалнята.

Така че взех решение да се държа допустимо най-естествено. С ръце в джобовете, като че ли в обстановката нямаше нищо извънредно, аз още веднъж заех позиция до вратата. Спомням си, че даже си засвируках безшумно. С котарака просто си играем, няма място за терзания. Ако и той мисли като мен, значи всичко е наред. След пет скока, през които отгоре-отгоре съумях да се опазя от ноктите му, аз пристъпих прага на всекидневната с ръце в джобовете и с мелодийка на уста.

– Е – разгласих аз бодро, – задоволително за през днешния ден!

Ала не подозирах, че съм си направил сметката без кръчмаря. Без да спирам да си свирукам, аз понаместих възглавниците. Издърпах матрака към средата на стаята, след това го изтиках с крайник назад до стената.
Котаракът не ме изпускаше от очи. След малко се надигна от мястото си до вратата, подцени спонтанното ми легло и скочи на стола, на който имах намерение да си преметна облеклата.

Продължаваше да маха с опашка, само че към този момент не толкоз отривисто, както в разгара на играта ни. Въобразявах си, че се е укротил.

Докато си събличах пуловера, котаракът се завъртя няколко пъти, с цел да се намести в най-удобната поза, и легна. Беше сгънал предните си лапи под руното на гърдите си, а опашката висеше добродушно около крайници на стола; присвитите в тънки цепки очи му придаваха надали не усмихнато изражение.

– Добре си поиграхме, а? – подметнах аз. – И двамата се изморихме.
Щом чу гласа ми, животното наостри уши и потупа крайници на стола с опашка. После се върна към дрямката си. Очите му се затвориха компактно.

Взех от библиотеката една книга и се мушнах под завивките. Не помня към този момент коя книга беше – не прочетох и дума от нея. Единственото, което помня, са заглавната страница и светлината от нощната лампа, която Макс беше сложил до матрака. Лампата проектираше върху стената сянката на човек, който си дава тип, че се е отпуснал в леглото и чете.

Не чух по кое време котаракът слезе от стола. Видях го чак когато приближи края на матрака. Сигурно тупуркането на опашката по пода ме беше предиздвикало да подвигна очи от страницата.

Минаха няколко секунди, преди да се досетя за какво животното ме гледа по този начин – накривило глава, ококорило зелените си очи. В същия миг проумях какво гледа. По гръбначния ми дирек мина ледена тръпка, която близна косъмчетата на врата ми и спря в косата.

Онова, върху което беше приковал маслинените си очи котаракът, беше главата ми – единствената част от тялото, която се подаваше отдолу под завивките; останалото беше прикрито изпод. Твърде късно беше за каквото и да било. Твърде късно за изправяне, прекомерно късно за отбранителни жестове или за увещания на понятен за котарака език. Твърде късно беше да изяснявам, че играта е свършила и не е започвала повторно, че главата над одеялото не е като главата през пролуката на вратата.
– Добро коте, положително коте, положително коте! – разнежи се Макс за следващ път.

Той протегна ръка към котарака в скута ми, само че я дръпна назад. Мисля, че това беше моментът, в който взех решение.
Щом кацнах от Кюрасао, се насочих непосредствено към дома на Макс. Не се прибрах даже да се наспя. Бях си наумил, че би трябвало да свърша всичко час по-скоро, че не мога да отсрочвам и ден. Нещо ми подсказваше, че първият човек, който срещна, не трябва да е някой от остарелия другарски кръг.

Макс се появи на прага със сънено изражение, въпреки да беше към този момент късен следобяд. Не изглеждаше сюрпризиран, нито ми сподели по някакъв метод, че се радва да ме види. Всичко в държанието му издаваше, че до момента в който ме е нямало, се беше сещал за мен надалеч по-рядко, в сравнение с аз за него. Навярно нямаше и визия къде се бях дянал.

– Кюрасао – повтори той постепенно, до момента в който разтъркваше сънените си очи.
Прокара името по езика си, като че ли опитваше гъст ликьор, който в никакъв случай не би си налял самичък или най-малко не в този час от деня.

Говори се, че малко преди да се размажеш на платното или да ти пуснат патрон в мозъка, целият ти живот минава пред очите ти като на кино лента. Докато подвигах ръка от облегалката на стола и я поднасях към ръмжащата в скута си котка, съзнанието ми прожектира всички предходни обстановки, в които се бях разминавал на косъм със гибелта.

После си припомних онази съботна вечер и летящия към матрака котарак, който в спомените ми замязя на застинала във въздуха статуя; момент по-късно усетих ноктите, които пробиха чаршафа и одеялото и се вдълбаха в кожата на лицето ми, острата и в същото време упойваща болежка, зъбите, впити в ръката ми, а по-късно и ухапването по пръстите...

Малко преди да се добере до главата ми, котаракът се обърна на една страна, разтвори уста и създаде тон, който подсещаше изумително на забиваща се в влъхва зъболекарска машинка. Съгледах розовите венци, по които имаше слюнчени капки, светлочервения език, а още по-навътре – и кухината на гърлото, тъмна и неприветлива като ров, който в никакъв случай няма да отрази безоблачен лъч или ехтене.

В момента, в който Макс пристъпи напред, аз отпуснах ръка върху темето на котарака. Ръмженето се усили; животното извъртя внезапно глава, като че ли с цел да се отърси от непознатата ръка. И тогава, до момента в който постепенно плъзгах длан от главата през врата към долния завършек на гръбнака, котаракът се отпусна. Ръмженето отслабна и още преди пръстите ми да доближат края на гърба при точката, от която започваше лудешки мятащата се опашка, котаракът се протегна предостатъчно.

Вдигнах ръка и повторих придвижването. Животното притвори очи и се усмихна. Ръмженето мина в мъркане.
Надникнах към Макс, само че изражението му не издаваше наслада. Той ме гледаше по този начин, като че ли му бях лишил окончателно грижливо кътана полезност.

– Усеща, че си добър човек – заключи той. – Май ще станете другари.

Всичко, което би трябвало да знаете за:Четиво (755)