Откъс от "Мостът на Клей" на Маркъс Зюсак
В рубриката " Четиво " " Дневник " разгласява фрагмент от " Мостът на Клей ", с създател Маркъс Зюсак, възложен от Издателство " Пергамент прес "
Една изгубена пишеща машина... Мъртво куче... Костите на змия, която го е умъртвила.
Матю Дънбар, най-големият от петима братя, потегля да открие всички тези неща. Едва тогава той ще може да сглоби удивителната история на своето семейство, разтърсено от покруса и една от дълго време заровена загадка.
Той ще опише за една майка, която прекосява континенти, пътувайки към новия си дом; за един татко, който търси любовта в клавишите на остаряло пиано, и за един брат на име Клей, който ще се впусне в най-трудното пътешестване от всички тях, с цел да промени живота им вечно А най-сетне и за едно муле, наречено Ахил, което ще стори знамение и ще спои отломките на опустошеното семейство.
Това е една история, разказана от вътрешната страна на открито и в обратна посока, епично и омагьосващо премеждие в търсене на изкуплението и величието. " Мостът на Клей " ще ви води на доста места и ще зададе два безконечни въпроса: къде отивате и кой ще бъдете, когато стигнете там?
" Единайсет години след своя мултимилионен бестселър " Крадецът на книги " Зюсак се завръща с тази задъхана неустоима фамилна сага... Отдайте й времето си и ще бъдете възнаградени с едно вълнуващо епично четиво. " – " Stylist "
" Завладяваща история с могъщо храбро сърце, " Мостът на Клей " е цялостна с герои, в които вярваш, и на които държиш... мъчително вълнуваща, възхитително увлекателна и същински въздигаща. " – М. Л. Стедман, създател на " Светлина сред два океана "
Читателите на " Дневник " могат да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безвъзмездна доставка тук
Откъс от " Мостът на Клей " на Маркъс Зюсак
ПОРТРЕТ НА ЕДИН УБЕЦ НА СРЕДНА ВЪЗРАСТ
Ако преди началото (поне както е изложено на белия лист) имаше една пишеща машина, едно куче и една змия, то самото начало – преди единайсет години – стартира с един палач, едно муле и Клей. Дори и първоначално обаче все някой би трябвало да бъде пръв, а в оня ден това можеше да е единствено Убиеца. В последна сметка таман той бе тласнал хода на събитията напред и стана причина ние самите да извърнем взор обратно. Стори всичко това посредством появяването си. Пристигна в шест часа.
Което си е право, идването му беше напълно уместно, следващата знойна февруарска вечер – денят беше изпекъл бетона, а слънцето към момента жареше отвисоко. Жега, която можеш да уловиш в ръце и на която можеш да се осланяш, или по-точно, която бе уловила него в хватката си. В цялата всемирна история на убийците този тук сигурно беше най-жалкият.
Със своите 178 сантиметра той беше междинен на растеж.
Тежеше седемдесет и пет кг – напълно обикновено тегло.
Ала дано това не ви заблуждава – Убиеца бе пустота, предрешена в костюм; стойката му бе превита, имаше тип на прекършен. Облегна се на въздуха, като че ли чакаше той да го довърши, само че това не се случи, не и в този ден, тъй като внезапно се оказа, че не е време за отзивчивост – на убийците не им се полагаше благосклонност.
Не, през днешния ден той го долавяше.
Подушваше го.
Беше вечен.
И това, общо взето, обобщава нещата.
На Убиеца можеше да се разчита да е невредим в оня единствен миг, когато беше по-добре да е мъртъв.
* * *
После, в течение на цяла безкрайност, минимум 10 минути, той заставам при устието на " Арчър Стрийт ", изпълнен с облекчение, че най-накрая е дошъл, и с смут, че е тук. Улицата като че нехаеше; ветрецът ѝ бе душен, само че нехаен, опушеният ѝ аромат можеше да се пипне.
Колите бяха не паркирани, а като че ли угасени като фасове, жиците на електропроводите пък провисваха под тежестта на безгласните, прегрели и обезпокоени гълъби. Градът се катереше по стръмнината и му подвикваше:
Привет още веднъж, Убиецо.
Глас така топъл, досами него.
Някакъв вътрешен спор водиш, коства ми се... Всъщност спор е меко казано – хубавичко си я загазил.
И той самият също го знаеше.
Скоро зноят го приближи.
Сега " Арчър Стрийт " одобри предизвикването, съвсем потриваше ръце, а Убиеца бе напът да се подпали. Чувстваше по какъв начин огънят се разгаря някъде в подплатата на сакото му, а с това пристигнаха и въпросите:
Беше ли в положение да продължи напред и да довърши началото?
Можеше ли в действителност да го докара до край?
За един финален момент той си разреши лукса – тръпката от спокойствието, – след това преглътна, поразтри короната от трънливи коси и с мрачна увереност се насочи към номер осемнайсет.
Човек с пламнал костюм.
Разбира се, в оня ден той отиваше при пет момчета.
При нас, братята Дънбар.
Ето ни, подредени по възраст от най-големия към най-малкия:
Моя благосклонност, Рори, Хенри, Клейтън, Томас.
Оттук насетне нямаше да сме същите.
Нито пък Убиеца, в случай че би трябвало да сме почтени – а с цел да ви дам най-малко бегла визия в какво беше напът да се забърка той, би трябвало да ви опиша какви бяхме ние.
Мнозина ни смятаха за цялостни хулигани.
Диваци.
И като цяло не бяха надалеч от истината.
Майка ни беше мъртва.
Баща ни ни бе напуснал.
Псувахме като изтървани, млатехме се като кечисти и непрестанно се биехме един различен на билярд и тенис на маса (маси непроменяемо трета-четвърта ръка, постоянно ситуирани на осеяната с буци трева в задния двор), на " Монополи ", стрелички, футбол, карти и всяка друга игра, до която успеехме да се докопаме.
Имахме пиано, на което никой не свиреше.
Телевизорът ни излежаваше доживотна присъда.
Диванът – двайсетгодишна.
Понякога телефонът звънваше и тогава един от нас изтичваше по верандата до прилежащата къща – беше просто остарялата госпожа Чилман – купила си беше бутилка доматен сос и не можеше да отвори проклетото знамение. Който и да отидеше да ѝ помогне, щом се върнеше назад, затръшваше вратата зад тила си и животът си продължаваше постарому.
Да, за нас петимата животът постоянно продължаваше.
Животът бе нещо, което набъхтвахме един в различен или избъхтвахме един от различен, изключително когато нещата вървяха отлично или назад – изцяло се оплескваха. В такива случаи хващахме в късния следобяд по " Арчър Стрийт ". Скитосвахме из града. Високите като кули здания, улиците.
Дърветата с угрижени физиономии. Попивахме гръмогласните, изпъстрени с хули диалози, долитащи от кръчми, къщи и жилищни блокове, безпределно уверени, че това е нашият свят. Очаквахме надали не да го съберем всичкия и да го понесем вкъщи, мушнат под мишница.
Нямаше никакво значение, че когато се събудехме на другия ден, щяхме да открием, че си е тръгнал, че е избягал от нас, целия здания и ослепителна светлина.
А, и още нещо.
Може би най-важното.
Не ни беше известно някой различен с изключение на нас да е имал в дребната си менажерия от нескопосни домашни любимци не какво да е, а муле.
И какво муле бе единствено.
Въпросното добиче се споделяше Ахил и попадането му в задния двор на дома ни, в едно от предградията, известни с хиподрумите си, си имаше лична километрична предистория. От една страна, тя беше обвързвана с изоставените конюшни и подготвителната писта зад къщата, с една забравена наредба на градския съвет и един печален остарял дебеланко с проблеми с правописа. От друга страна, всичко това имаше доста общо с починалата ни майка, дезертиралия ни татко и изтърсака на фамилията, Томи Дънбар.
Вземането на мулето под наша настойчивост даже не беше разисквано с всички – и идването му не мина без пререкания. След минимум един развълнуван спор с Рори
(– Ей, Томи, какво става тук, по дяволите?
– Какво?
– Ще видиш ти " какво "... нещо май се бъзикаш, а? В задния двор има магаре!
– Не е магаре, а муле.
– Че каква е разликата?
– Магарето си е магаре, а мулето е кръстоска сред...
– Не ми пука, в случай че ще да е кръстоска сред куортър и жалко шетландско пони! Какво прави под сушилника?
– Пасе си.
– Това го виждам!)
... някак си намерихме метод да го задържим при нас.
Или по-точно мулето реши да остане.
На всичкото от горната страна, както се случваше с множеството домашни любимци на Томи, и Ахил не беше безпроблемен. Преди всичко мулето беше животно с упоритости: тъй като комарникът на задната врата беше отишъл по дяволите, то си беше основало навика да се намъква вътре, когато я забравехме открехната, а какво остава пък, когато зееше необятно отворена. Това се случваше най-малко един път седмично и надлежно най-малко един път седмично на мен пък ми избиваха чивиите.
Това звучеше почти по този начин:
– И-сусе Христе! – По това време бях несдържан в богохулстването и фамозен с маниера си да раздробявам " И-сусе " и да натъртвам на " Христе ". – Неведнъж, а 100 пъти съм ви казвал, копеленца такива! Затваряйте проклетата задна врата!
И по този начин нататък, все в този дух.
Всичко, което би трябвало да знаете за: Четиво (1133)
Една изгубена пишеща машина... Мъртво куче... Костите на змия, която го е умъртвила.
Матю Дънбар, най-големият от петима братя, потегля да открие всички тези неща. Едва тогава той ще може да сглоби удивителната история на своето семейство, разтърсено от покруса и една от дълго време заровена загадка.
Той ще опише за една майка, която прекосява континенти, пътувайки към новия си дом; за един татко, който търси любовта в клавишите на остаряло пиано, и за един брат на име Клей, който ще се впусне в най-трудното пътешестване от всички тях, с цел да промени живота им вечно А най-сетне и за едно муле, наречено Ахил, което ще стори знамение и ще спои отломките на опустошеното семейство.
Това е една история, разказана от вътрешната страна на открито и в обратна посока, епично и омагьосващо премеждие в търсене на изкуплението и величието. " Мостът на Клей " ще ви води на доста места и ще зададе два безконечни въпроса: къде отивате и кой ще бъдете, когато стигнете там?
" Единайсет години след своя мултимилионен бестселър " Крадецът на книги " Зюсак се завръща с тази задъхана неустоима фамилна сага... Отдайте й времето си и ще бъдете възнаградени с едно вълнуващо епично четиво. " – " Stylist "
" Завладяваща история с могъщо храбро сърце, " Мостът на Клей " е цялостна с герои, в които вярваш, и на които държиш... мъчително вълнуваща, възхитително увлекателна и същински въздигаща. " – М. Л. Стедман, създател на " Светлина сред два океана "
Читателите на " Дневник " могат да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безвъзмездна доставка тук
Откъс от " Мостът на Клей " на Маркъс Зюсак
ПОРТРЕТ НА ЕДИН УБЕЦ НА СРЕДНА ВЪЗРАСТ
Ако преди началото (поне както е изложено на белия лист) имаше една пишеща машина, едно куче и една змия, то самото начало – преди единайсет години – стартира с един палач, едно муле и Клей. Дори и първоначално обаче все някой би трябвало да бъде пръв, а в оня ден това можеше да е единствено Убиеца. В последна сметка таман той бе тласнал хода на събитията напред и стана причина ние самите да извърнем взор обратно. Стори всичко това посредством появяването си. Пристигна в шест часа.
Което си е право, идването му беше напълно уместно, следващата знойна февруарска вечер – денят беше изпекъл бетона, а слънцето към момента жареше отвисоко. Жега, която можеш да уловиш в ръце и на която можеш да се осланяш, или по-точно, която бе уловила него в хватката си. В цялата всемирна история на убийците този тук сигурно беше най-жалкият.
Със своите 178 сантиметра той беше междинен на растеж.
Тежеше седемдесет и пет кг – напълно обикновено тегло.
Ала дано това не ви заблуждава – Убиеца бе пустота, предрешена в костюм; стойката му бе превита, имаше тип на прекършен. Облегна се на въздуха, като че ли чакаше той да го довърши, само че това не се случи, не и в този ден, тъй като внезапно се оказа, че не е време за отзивчивост – на убийците не им се полагаше благосклонност.
Не, през днешния ден той го долавяше.
Подушваше го.
Беше вечен.
И това, общо взето, обобщава нещата.
На Убиеца можеше да се разчита да е невредим в оня единствен миг, когато беше по-добре да е мъртъв.
* * *
После, в течение на цяла безкрайност, минимум 10 минути, той заставам при устието на " Арчър Стрийт ", изпълнен с облекчение, че най-накрая е дошъл, и с смут, че е тук. Улицата като че нехаеше; ветрецът ѝ бе душен, само че нехаен, опушеният ѝ аромат можеше да се пипне.
Колите бяха не паркирани, а като че ли угасени като фасове, жиците на електропроводите пък провисваха под тежестта на безгласните, прегрели и обезпокоени гълъби. Градът се катереше по стръмнината и му подвикваше:
Привет още веднъж, Убиецо.
Глас така топъл, досами него.
Някакъв вътрешен спор водиш, коства ми се... Всъщност спор е меко казано – хубавичко си я загазил.
И той самият също го знаеше.
Скоро зноят го приближи.
Сега " Арчър Стрийт " одобри предизвикването, съвсем потриваше ръце, а Убиеца бе напът да се подпали. Чувстваше по какъв начин огънят се разгаря някъде в подплатата на сакото му, а с това пристигнаха и въпросите:
Беше ли в положение да продължи напред и да довърши началото?
Можеше ли в действителност да го докара до край?
За един финален момент той си разреши лукса – тръпката от спокойствието, – след това преглътна, поразтри короната от трънливи коси и с мрачна увереност се насочи към номер осемнайсет.
Човек с пламнал костюм.
Разбира се, в оня ден той отиваше при пет момчета.
При нас, братята Дънбар.
Ето ни, подредени по възраст от най-големия към най-малкия:
Моя благосклонност, Рори, Хенри, Клейтън, Томас.
Оттук насетне нямаше да сме същите.
Нито пък Убиеца, в случай че би трябвало да сме почтени – а с цел да ви дам най-малко бегла визия в какво беше напът да се забърка той, би трябвало да ви опиша какви бяхме ние.
Мнозина ни смятаха за цялостни хулигани.
Диваци.
И като цяло не бяха надалеч от истината.
Майка ни беше мъртва.
Баща ни ни бе напуснал.
Псувахме като изтървани, млатехме се като кечисти и непрестанно се биехме един различен на билярд и тенис на маса (маси непроменяемо трета-четвърта ръка, постоянно ситуирани на осеяната с буци трева в задния двор), на " Монополи ", стрелички, футбол, карти и всяка друга игра, до която успеехме да се докопаме.
Имахме пиано, на което никой не свиреше.
Телевизорът ни излежаваше доживотна присъда.
Диванът – двайсетгодишна.
Понякога телефонът звънваше и тогава един от нас изтичваше по верандата до прилежащата къща – беше просто остарялата госпожа Чилман – купила си беше бутилка доматен сос и не можеше да отвори проклетото знамение. Който и да отидеше да ѝ помогне, щом се върнеше назад, затръшваше вратата зад тила си и животът си продължаваше постарому.
Да, за нас петимата животът постоянно продължаваше.
Животът бе нещо, което набъхтвахме един в различен или избъхтвахме един от различен, изключително когато нещата вървяха отлично или назад – изцяло се оплескваха. В такива случаи хващахме в късния следобяд по " Арчър Стрийт ". Скитосвахме из града. Високите като кули здания, улиците.
Дърветата с угрижени физиономии. Попивахме гръмогласните, изпъстрени с хули диалози, долитащи от кръчми, къщи и жилищни блокове, безпределно уверени, че това е нашият свят. Очаквахме надали не да го съберем всичкия и да го понесем вкъщи, мушнат под мишница.
Нямаше никакво значение, че когато се събудехме на другия ден, щяхме да открием, че си е тръгнал, че е избягал от нас, целия здания и ослепителна светлина.
А, и още нещо.
Може би най-важното.
Не ни беше известно някой различен с изключение на нас да е имал в дребната си менажерия от нескопосни домашни любимци не какво да е, а муле.
И какво муле бе единствено.
Въпросното добиче се споделяше Ахил и попадането му в задния двор на дома ни, в едно от предградията, известни с хиподрумите си, си имаше лична километрична предистория. От една страна, тя беше обвързвана с изоставените конюшни и подготвителната писта зад къщата, с една забравена наредба на градския съвет и един печален остарял дебеланко с проблеми с правописа. От друга страна, всичко това имаше доста общо с починалата ни майка, дезертиралия ни татко и изтърсака на фамилията, Томи Дънбар.
Вземането на мулето под наша настойчивост даже не беше разисквано с всички – и идването му не мина без пререкания. След минимум един развълнуван спор с Рори
(– Ей, Томи, какво става тук, по дяволите?
– Какво?
– Ще видиш ти " какво "... нещо май се бъзикаш, а? В задния двор има магаре!
– Не е магаре, а муле.
– Че каква е разликата?
– Магарето си е магаре, а мулето е кръстоска сред...
– Не ми пука, в случай че ще да е кръстоска сред куортър и жалко шетландско пони! Какво прави под сушилника?
– Пасе си.
– Това го виждам!)
... някак си намерихме метод да го задържим при нас.
Или по-точно мулето реши да остане.
На всичкото от горната страна, както се случваше с множеството домашни любимци на Томи, и Ахил не беше безпроблемен. Преди всичко мулето беше животно с упоритости: тъй като комарникът на задната врата беше отишъл по дяволите, то си беше основало навика да се намъква вътре, когато я забравехме открехната, а какво остава пък, когато зееше необятно отворена. Това се случваше най-малко един път седмично и надлежно най-малко един път седмично на мен пък ми избиваха чивиите.
Това звучеше почти по този начин:
– И-сусе Христе! – По това време бях несдържан в богохулстването и фамозен с маниера си да раздробявам " И-сусе " и да натъртвам на " Христе ". – Неведнъж, а 100 пъти съм ви казвал, копеленца такива! Затваряйте проклетата задна врата!
И по този начин нататък, все в този дух.
Всичко, което би трябвало да знаете за: Четиво (1133)
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ