Откъс от "Момичето, което четеше в метрото" на Кристин Фере-Фльори
В рубриката " Четиво " " Дневник " разгласява фрагмент от " Момичето, което четеше в метрото ", с създател Кристин Фере-Фльори, възложен от Издателство " Сиела ".
Топла история за обич и книги на страниците на " Момичето, което четеше в метрото "!
Трогателната история на французойката Жюлиет, която се изгубва измежду книгите, с цел да промени генерално живота си, е разказана ловко от французойката Кристин Фере-Фльори на страниците на романа " Момичето, което четеше в метрото ".
Запиляна в монотонното си всекидневие из парижките улици и страниците на книгите, които чете всеки ден в метрото, Жюлиет прекарва дните си без изключително мощни страсти. Всеки ден, увита уютно в огромния избледняло наследник шал, изплетен от баба й, Жюлиет се крие зад слънчевите си очила във формата на пеперуда и понякога хвърля взор на заобикалящите я в метрото – съвсем едни и същи лица, множеството четящи като нея, и даже й се коства, че стартира да ги опознава по заглавията, които вижда в ръцете им.
Един ден героинята на Фере-Фльори взема решение да слезе няколко спирки по-рано, с цел да се разноски из града. Това внезапно решение я води до прага на странна къща, чиято врата е подпряна с книга, а на табелка има мистериозен надпис: " Книги без ограничавания ". Така Жюлиет се озовава измежду обществото от хора, които пускат книгите свободни. Те не оставят нищо на случайността – опознават близките и откриват от коя книга имат потребност, с цел да бъдат щастливи. Жюлиет скоро схваща, че би трябвало да се научи още веднъж да чете – и книгите, и хората, с цел да промени напълно живота си. А дали ще открие щастието?
" Момичето, което четеше в метрото " от Кристин Фере-Фльори е топла история за книги и обич, която се стреми да покаже, че нищо на този свят не е инцидентно.
Кристин Фере-Фльори (1961) е френска писателка, създател на тийнейджърски романи, както и истории за пораснали читатели. Първата й книга в YA жанра излиза на френски през 1996 година – " Le Petit Tamour ", последвана от романа за възрастни " Les vagues sont douces comme des tigre " (1999), за който печели премията Antigone всред 60 други заглавия. От 2001 година е основен редактор във френското издателство Les 400 Coups France.
Превод Паулина Стойчева Мичева
Корицата на българското издание е на художника Дамян Дамянов
" Винаги съм си представял, че Раят е библиотека. "
Хорхе Луис Борхес, " Слепотата "
Читателите на " Дневник могат " да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безвъзмездна доставка тук
Откъс от " Момичето, което четеше в метрото ", Кристин Фере-Фльори
Жюлиет откри улицата, ръждивата врата с избелялата синя линия багра, небето, затворено сред високите стени, и се смая. Щеше да й се стори съвсем изцяло естествено, в случай че улицата бе изчезнала, в случай че една стена се издигаше пред нея на това място или в случай че вместо търсения, явно на вятъра, склад с книги, откриеше аптека или магазин с витрини, облепени с разгласи във флуоресцентножълто и зелено с промоциите за седмицата. Не.
Тя постави лявата си ръка на студения метал. Табелата също бе към момента там. И книгата. Тя стоеше все по този начин сред крилата на портата, пропускайки ухаещ на пушек въздух. Жюлиет се обърна и огледа фасадите на близките къщи. Защо се притесняваше някой да не я следи тъкмо в този миг? Страхуваше се да не я видят по какъв начин влиза вътре – да не я съдят? В този задремал квартал хората несъмнено гледаха с съмнение кой влиза и излиза от съседите им. А това място наложително будеше любознание, а вероятно и освен това.
Жю лиет не знаеше от какво се опасява. Но усещаше, че вътре в нея се надига смътна паника. Да раздава книги на непознати хора – непознати, само че определени " шпиони "... кой може да прекарва по този начин времето си? Всъщност да посвети цялото си време на това? От какво живееше бащата на дребната Заиде? Дали излизаше от време на време, с цел да отиде на работа – думата не провокира никакъв облик в съзнанието на Жюлиет, която не съумя да си показа Сюлейман зад гише в банка или в архитектурно бюро, да не приказваме за класна стая или супермаркет – или стоеше затворен, през деня и нощем, в тази облицована с книги стая, в която лампите светеха непрекъснато?
Той в действителност можеше да работи и оттова, да проектира уеб уеб сайтове, да превежда на свободна процедура или да написа текстове за каталози да вземем за пример. Но не го виждаше и в нито една от тези функции. В реалност не го възприемаше като същинско, нормално създание с материални потребности и обществен живот; не го възприемаше и като татко. Нито даже като мъж.
Станали сме толкоз подозрителни, намерения си тя, бутайки тежкото крило, което се отвори постепенно, като че ли със страдание. Винаги си мислим най-лошото. Да даваш книги на хората, с цел да станат по-добри – това е задачата му, в случай че съм схванала вярно... Сигурна съм, че в локалната бакалия считат Сюлейман за терорист или дилър. И полицията към този момент е идвала тук. Ако беше ортодонт, на никого не би му хрумнала сходна мисъл. Започвам да дублирам баналности, всеки знае това. Може би не чета задоволително, мозъкът ми е пресъхнал. По-добре да... Всъщност какво?
Дворът беше празен, парче хартия летеше под първите стъпала на металното стълбище, вратата на офиса бе затворена. Отвътре не се виждаше никаква светлина. Разочарована, Жюлиет се поколеба за няколко секунди дали да не си тръгне, само че по-късно, тласкана от любознание, се приближи до тъмните прозорци. Дворът на звяра без звяра – възбудата на заплахата без заплахата. Защо използваше тези съмнителни съпоставения? Прииска й се да изръкопляска няколко пъти – беше точното време и точното място, никой нямаше да я види. Но жестът бе някак хлапашки. Не можеше да го направи, не и в този миг.
Защо, апропо?
Приближи се, малко по малко. Тишината бе странна. Невъзможно й бе, или съвсем невероятно, да повярва, че на няколко метра от нея градът поглъщаше времето, плътта, фантазиите на хората, градът, който в никакъв случай не се засищаше, който в никакъв случай не спеше. Плясък на криле й подсказа, че над главата й прелита гълъб и каца на парапета на галерията; разнесе се звън на напукана камбана, осем пъти един след различен. Сутринта. Можеше да бъде което и да е време, където и да е, на всички места, в един от тези провинциални квартали, които Балзак обича толкоз да разказва.
– Не стойте тук. Влезте.
Гласът пристигна от горната страна, разнесе се над нея и тя подскочи, стресната от изненада. Не бе залепила носа си до стъклото на прозорците, само че все пак имаше чувството, че са я хванали в крачка да прави нещо неправилно.
– Ей в този момент пристигам. Днес не съм доста във форма. И той към този момент беше там – все едно бе прелетял над земята. Жюлиет даже не бе чула стъпките му по стълбището. Още преди да го види, усети миризмата, пропила облеклата му, миризма на канела и портокал.
– Току-що направих торта за Заиде – сподели той. – Тя нещо не е в въодушевление.
Погледна ръцете си, покрити с брашно, усмихна се извинително и ги изтри в черните си панталони. В края на краищата той бе татко. Но торта? За болно малко момиче?
– Ако я боли стомахът... – стартира с укорителен звук Жюлиет, само че ненадейно й се стори, че чува по какъв начин майка й и бабите й са проговорили по едно и също време през нейната уста.
Защо се бъркаше?
Сюлейман се облегна на вратата, която се съпротивляваше на ръждясалите си панти. Натисна с рамо и я принуди да се открехне повече.
– Всичко тук се е пораздрънкало – сподели той. – Стените и жителите им. Заприличали сме едни на други.
Жюлиет се канеше да стачкува – от вежливост – само че той бе прав, несъмнено. Тя се усмихна.
Всичко, което би трябвало да знаете за: Четиво (878)
Топла история за обич и книги на страниците на " Момичето, което четеше в метрото "!
Трогателната история на французойката Жюлиет, която се изгубва измежду книгите, с цел да промени генерално живота си, е разказана ловко от французойката Кристин Фере-Фльори на страниците на романа " Момичето, което четеше в метрото ".
Запиляна в монотонното си всекидневие из парижките улици и страниците на книгите, които чете всеки ден в метрото, Жюлиет прекарва дните си без изключително мощни страсти. Всеки ден, увита уютно в огромния избледняло наследник шал, изплетен от баба й, Жюлиет се крие зад слънчевите си очила във формата на пеперуда и понякога хвърля взор на заобикалящите я в метрото – съвсем едни и същи лица, множеството четящи като нея, и даже й се коства, че стартира да ги опознава по заглавията, които вижда в ръцете им.
Един ден героинята на Фере-Фльори взема решение да слезе няколко спирки по-рано, с цел да се разноски из града. Това внезапно решение я води до прага на странна къща, чиято врата е подпряна с книга, а на табелка има мистериозен надпис: " Книги без ограничавания ". Така Жюлиет се озовава измежду обществото от хора, които пускат книгите свободни. Те не оставят нищо на случайността – опознават близките и откриват от коя книга имат потребност, с цел да бъдат щастливи. Жюлиет скоро схваща, че би трябвало да се научи още веднъж да чете – и книгите, и хората, с цел да промени напълно живота си. А дали ще открие щастието?
" Момичето, което четеше в метрото " от Кристин Фере-Фльори е топла история за книги и обич, която се стреми да покаже, че нищо на този свят не е инцидентно.
Кристин Фере-Фльори (1961) е френска писателка, създател на тийнейджърски романи, както и истории за пораснали читатели. Първата й книга в YA жанра излиза на френски през 1996 година – " Le Petit Tamour ", последвана от романа за възрастни " Les vagues sont douces comme des tigre " (1999), за който печели премията Antigone всред 60 други заглавия. От 2001 година е основен редактор във френското издателство Les 400 Coups France.
Превод Паулина Стойчева Мичева
Корицата на българското издание е на художника Дамян Дамянов
" Винаги съм си представял, че Раят е библиотека. "
Хорхе Луис Борхес, " Слепотата "
Читателите на " Дневник могат " да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безвъзмездна доставка тук
Откъс от " Момичето, което четеше в метрото ", Кристин Фере-Фльори
Жюлиет откри улицата, ръждивата врата с избелялата синя линия багра, небето, затворено сред високите стени, и се смая. Щеше да й се стори съвсем изцяло естествено, в случай че улицата бе изчезнала, в случай че една стена се издигаше пред нея на това място или в случай че вместо търсения, явно на вятъра, склад с книги, откриеше аптека или магазин с витрини, облепени с разгласи във флуоресцентножълто и зелено с промоциите за седмицата. Не.
Тя постави лявата си ръка на студения метал. Табелата също бе към момента там. И книгата. Тя стоеше все по този начин сред крилата на портата, пропускайки ухаещ на пушек въздух. Жюлиет се обърна и огледа фасадите на близките къщи. Защо се притесняваше някой да не я следи тъкмо в този миг? Страхуваше се да не я видят по какъв начин влиза вътре – да не я съдят? В този задремал квартал хората несъмнено гледаха с съмнение кой влиза и излиза от съседите им. А това място наложително будеше любознание, а вероятно и освен това.
Жю лиет не знаеше от какво се опасява. Но усещаше, че вътре в нея се надига смътна паника. Да раздава книги на непознати хора – непознати, само че определени " шпиони "... кой може да прекарва по този начин времето си? Всъщност да посвети цялото си време на това? От какво живееше бащата на дребната Заиде? Дали излизаше от време на време, с цел да отиде на работа – думата не провокира никакъв облик в съзнанието на Жюлиет, която не съумя да си показа Сюлейман зад гише в банка или в архитектурно бюро, да не приказваме за класна стая или супермаркет – или стоеше затворен, през деня и нощем, в тази облицована с книги стая, в която лампите светеха непрекъснато?
Той в действителност можеше да работи и оттова, да проектира уеб уеб сайтове, да превежда на свободна процедура или да написа текстове за каталози да вземем за пример. Но не го виждаше и в нито една от тези функции. В реалност не го възприемаше като същинско, нормално създание с материални потребности и обществен живот; не го възприемаше и като татко. Нито даже като мъж.
Станали сме толкоз подозрителни, намерения си тя, бутайки тежкото крило, което се отвори постепенно, като че ли със страдание. Винаги си мислим най-лошото. Да даваш книги на хората, с цел да станат по-добри – това е задачата му, в случай че съм схванала вярно... Сигурна съм, че в локалната бакалия считат Сюлейман за терорист или дилър. И полицията към този момент е идвала тук. Ако беше ортодонт, на никого не би му хрумнала сходна мисъл. Започвам да дублирам баналности, всеки знае това. Може би не чета задоволително, мозъкът ми е пресъхнал. По-добре да... Всъщност какво?
Дворът беше празен, парче хартия летеше под първите стъпала на металното стълбище, вратата на офиса бе затворена. Отвътре не се виждаше никаква светлина. Разочарована, Жюлиет се поколеба за няколко секунди дали да не си тръгне, само че по-късно, тласкана от любознание, се приближи до тъмните прозорци. Дворът на звяра без звяра – възбудата на заплахата без заплахата. Защо използваше тези съмнителни съпоставения? Прииска й се да изръкопляска няколко пъти – беше точното време и точното място, никой нямаше да я види. Но жестът бе някак хлапашки. Не можеше да го направи, не и в този миг.
Защо, апропо?
Приближи се, малко по малко. Тишината бе странна. Невъзможно й бе, или съвсем невероятно, да повярва, че на няколко метра от нея градът поглъщаше времето, плътта, фантазиите на хората, градът, който в никакъв случай не се засищаше, който в никакъв случай не спеше. Плясък на криле й подсказа, че над главата й прелита гълъб и каца на парапета на галерията; разнесе се звън на напукана камбана, осем пъти един след различен. Сутринта. Можеше да бъде което и да е време, където и да е, на всички места, в един от тези провинциални квартали, които Балзак обича толкоз да разказва.
– Не стойте тук. Влезте.
Гласът пристигна от горната страна, разнесе се над нея и тя подскочи, стресната от изненада. Не бе залепила носа си до стъклото на прозорците, само че все пак имаше чувството, че са я хванали в крачка да прави нещо неправилно.
– Ей в този момент пристигам. Днес не съм доста във форма. И той към този момент беше там – все едно бе прелетял над земята. Жюлиет даже не бе чула стъпките му по стълбището. Още преди да го види, усети миризмата, пропила облеклата му, миризма на канела и портокал.
– Току-що направих торта за Заиде – сподели той. – Тя нещо не е в въодушевление.
Погледна ръцете си, покрити с брашно, усмихна се извинително и ги изтри в черните си панталони. В края на краищата той бе татко. Но торта? За болно малко момиче?
– Ако я боли стомахът... – стартира с укорителен звук Жюлиет, само че ненадейно й се стори, че чува по какъв начин майка й и бабите й са проговорили по едно и също време през нейната уста.
Защо се бъркаше?
Сюлейман се облегна на вратата, която се съпротивляваше на ръждясалите си панти. Натисна с рамо и я принуди да се открехне повече.
– Всичко тук се е пораздрънкало – сподели той. – Стените и жителите им. Заприличали сме едни на други.
Жюлиет се канеше да стачкува – от вежливост – само че той бе прав, несъмнено. Тя се усмихна.
Всичко, което би трябвало да знаете за: Четиво (878)
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ