Откъс от "Милениум. Мъжът, който търсеше сянката си" на Давид Лагеркранс
В рубриката " Четиво " " Дневник " разгласява фрагмент от " Милениум. Мъжът, който търсеше сянката си ", с създател Давид Лагеркранс, възложен от Издателство " Колибри "
Бестселърът " Мъжът, който търсеше сянката си " на Давид Лагеркранс е второ продължение на паметната трилогия " Милениум ", подписана от шведския публицист и публицист Стиг Ларшон!
В " Милениум. Мъжът, който търсеше сянката си " Лисбет Саландер още веднъж е в центъра на събитията и се сблъсква със смъртни врагове, а Микаел Блумквист е по следите на незаконна група. Организацията, наречена Регистър на проучванията на генетиката и околната среда, публично учи връзката сред наследствеността и въздействието на средата, а на процедура опитва с близнаци, поверени на разнообразни по обществен статус фамилии.
Точно там Лисбет ще се изправи против истината за своето детство, а ние ще разберем за какво си е татуирала змей. Пак там ще срещнем Даниел и Лео, двама надарени музиканти, всеки от които има възприятието, че живее половин живот, и всеки от които бива унижаван поради своя генезис. Някои от персонажите в романа изгубват живота си, други биват подложени на жестоки изтезания, а Блумквист ги поддържа самоотвержено и абсолютно.
Давид Лагеркранс закупи интернационална популярност с биографичната си книга за шведския футболист от босненско-хърватски генезис Златан Ибрахимович. Романът " Онова, което не ме убива " е продължение на трилогията " Милениум " на Стиг Ларшон, без да почива на записките на починалия публицист. Месец и половина след премиерата на " Милениум " 5 общият размер на продажбите надвиши 1 милион екземпляра.
До момента от пенталогията в света са осъществени над 90 милиона копия. Междувременно филмовата компания " Сони " продуцира екранизацията на " Милениум " 4, " Онова, което не ме убива ", чиято премиера се чака през октомври 2018 година Режисьор на лентата ще бъде Феде Алварес, а в ролята на Лисбет Саландер ще забележим Клер Фой, която нашумя с ролята си в поредицата The Crown.
превод Любомир Гиздов
Читателите на " Дневник могат " да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безвъзмездна доставка тук
Откъс от " Милениум. Мъжът, който търсеше сянката си "
Лисбет Саландер си беше взела душ във фитнеса и отиваше назад в килията си, когато основният надзорник Алвар Олсен я спря в коридора. Той плещеше нещо, може би даже беше малко разчувствуван. Жестикулираше бурно и размахваше някакви документи. Но Лисбет не чуваше и дума от казаното. Часът беше 19,30.
19,30 беше най-лошото време във " Флудберя ".
Тогава около пандиза с гръм и тропот минаваше разхлопан товарен трен, стените се клатеха, дрънчаха ключове, а въздухът миришеше на пот и парфюм. В никой различен час от денонощието мястото не бе толкоз рисково, колкото в 19,30. Именно тогава, под прикритието на шума от железницата и всеобщата блъсканица, която наставаше тъкмо преди вратите на килиите да се затворят, се случваха най-страшните набези. По това време Лисбет Саландер постоянно оглеждаше отделението от горе до долу и сигурно не беше инцидентно, че тъкмо в този момент видя Фария Кази.
Фария Кази беше от Бангладеш, млада и красива, и сега седеше в стаята си вляво от тях. Макар от този ъгъл Лисбет да виждаше единствено лицето ѝ, нямаше подозрение, че някой я удряше. Главата ѝ потръпваше още веднъж и още веднъж и макар че ударите не бяха прекомерно мощни, в тях имаше нещо отработено, съвсем ритуално. Каквото и да се случваше, то бе почнало от дълго време. Личеше си по самите удари и по реакцията на жертвата. Отдалеч ставаше ясно, че тормозът е пуснал дълбоки корени и е прекършил всяка воля за опозиция у нея.
Жената не вдигаше ръце, с цел да се защищити, а в погледа ѝ нямаше изненада, само спокоен и притъпен смут. Терорът беше част от живота на Фария Кази. Лисбет осъзна това просто до момента в който учеше лицето ѝ, а заключението ѝ съвпадаше с нещата, които бе видяла през седмиците, прекарани в пандиза.
– Там – сподели тя и уточни към килията на Фария.
Но когато Алвар Олсен се обърна, всичко към този момент беше завършило. Лисбет побърза да се махне оттова, отиде в личната си килия и затвори вратата. Отвън се чуваха гласове и приглушен смях, както и товарният трен, който като че ли в никакъв случай нямаше да спре да бучи и да се тресе. Пред себе си виждаше лъскавата мивка и тясното легло, лавицата за книги и бюрото, където бяха изчисленията ѝ по квантова механика. Трябваше ли да продължава с опитите си да потвърди примковата квантова гравитация? Погледна надолу към ръката си. В нея имаше нещо.
Държеше листовете, които Алвар бе размахвал допреди малко, и любознанието ѝ въпреки всичко се поразбуди. Но се оказа нелепост – тест за просветеност с две петна от кафе върху празната страница първоначално. Лисбет изсумтя.
Мразеше да я претеглят и мерят, тъй че остави листовете да се изплъзнат от ръцете ѝ, разпръсквайки се като ветрило върху бетонния под.
Само след момент пробата се изпари от мозъка ѝ и тя още веднъж се замисли за Фария Кази. Така и не видя кой я удря. Но все пак доста добре знаеше отговора. Първоначално не се бе интересувала от настроенията в отделението, само че след това се оказа срещу волята си въвлечена в затворническия живот и последователно разгада забележимите и невидимите знаци, разкриващи кой в действителност държи властта тук.
Отделението се наричаше просто " Б ", само че му викаха също и " охраняемия павилион ". Считаше се за най-сигурното място в пандиза и на тези, които идваха на посещаване или правеха бърз оглед, несъмнено в действителност им се струваше по този начин. Никъде другаде нямаше толкоз пазачи, инспекции и стратегии за реабилитация. Но в случай че някой се вгледаше по-отблизо, можеше да долови, че тук има нещо гнило.
Пазачите се правеха на корави и властни, а от време на време пък на милосърдни. В реалност обаче бяха страхливи мекотели, които бяха изтървали ситуацията от надзор, предавайки властта в ръцете на врага – мафиотката Бенито Андершон и нейната тайфа.
През деня Бенито не се набиваше на очи и се държеше съвсем като за образец. Но следобяд, когато затворничките можеха да упражняват или да се срещат с околните си, тя завземаше отделението и терорът ѝ се усещаше най-вече точно преди затварянето на вратите вечер. Жените обикаляха килиите, а по коридорите се носеха закани и обещания, като сподвижничките и жертвите на Бенито се групираха в два обособени лагера.
* * *
Разбира се, беше скандално, че Лисбет Саландер се намира тук и че въобще е затворена. Но събитията не бяха на нейна страна, а и почтено казано, тя не се бе съпротивлявала изключително безапелационно. Всичко това ѝ се струваше на първо място като идиотско спиране на всекидневието ѝ и смяташе, че няма огромно значение дали ще седи в пандиза, или някъде другаде.
Бяха я осъдили на два месеца затвор за незаконна немарливост и заграбване на непозната благосъстоятелност поради присъединяване ѝ в драмата, разиграла се след убийството на Франс Балдер. Тогава тя без да пита скри едно осемгодишно момче с аутизъм и отхвърли да сътрудничи на полицията, тъй като с право смяташе, че отнякъде изтича информация. Никой не оспорваше, че е направила огромен героизъм и е избавила живота на момчето.
Въпреки това основният прокурор Рикард Екстрьом вложи същински възторг по време на процеса и най-после съдът се съгласи с него, макар че един от правосъдните заседатели имаше изключително мнение, а адвокатката Аника Джанини свърши блестяща работа. Но защото самата Лисбет не оказа помощ изключително на Аника, в последна сметка нямаха късмет.
Лисбет от самото начало си мълчеше кисело и отхвърли да апелира. Искаше просто цялото зрелище да завърши и най-после, тъкмо както се очакваше, се озова в " Бьорниерда Горд ", затвор от открит вид, където имаше огромна независимост. После обаче се появи информация, че съществува опасност за живота ѝ, което не беше напълно ненадейно, като се има поради против кого се беше опълчила, по тази причина я реалокираха в отделението с нараснало равнище на сигурност тук във " Флудберя ".
Не беше толкоз необичайно, колкото звучеше. Вярно, щяха да я затворят с най-опасните дами в страната, само че нямаше причина да възрази. Около нея постоянно щеше да има пазачи, а и беше правилно, че в отделението от години не бе имало сигнали за нередности или набези. Персоналът можеше даже да се похвали с много впечатляваща статистика на броя оправдани затворнички, въпреки и тази статистика чисто и просто да датираше от времето преди идването на Бенито Андершон.
* * *
От самото начало Лисбет се натъкна на много провокации, само че и това не беше изключително учудващо. Името ѝ се загатваше както в медиите, по този начин и в осведомителните канали на подземния свят, тъй че привличаше много внимание. Само преди няколко дни самата Бенито ѝ беше подала записка с думите: Приятел или зложелател? Но Лисбет изхвърли бележката минута по-късно единствено тъй като ѝ бяха нужни към петдесет и осем секунди, с цел да я разчете.
Не я интересуваха битките за власт и другарските кръгове. Съсредоточаваше се върху това да следи и да се учи, а доскоро бе научила повече от задоволително. Сега се взираше с празен взор в лавицата с есетата по квантова доктрина на полето, които особено си бе поръчала, преди да я тикнат зад решетките. В дрешника вляво имаше два комплекта затворнически облекла с буквите KV на гърдите, долни дрехи и два чифта маратонки. По стените нямаше нищо, нито даже фотоси или някакви дреболии, които да припомнят за живота на открито.
Обзавеждането тук я интересуваше също толкоз малко, колкото и обзавеждането в дома ѝ на Фискаргатан.
В коридора стартира затварянето на вратите, което за нея нормално беше като избавление. Когато шумовете заглъхнеха и в отделението настанеше успокоение, Лисбет се потапяше в математиката си, в опитите да сплоти квантовата механика и теорията на относителността – и да не помни за външния свят. Но довечера беше друго. Чувстваше се раздразнена и това не се дължеше единствено на издевателството над Фария Кази или на цялата корупция тук вътре.
Причината бе визитата на Холгер Палмгрен преди шест дни. Той бе остарелият ѝ настойник от времето, когато правовото общество не смяташе, че тя е способна да се грижи за себе си. Посещението си беше задоволително трагично събитие, откъдето и да го погледнеш. По принцип Холгер в никакъв случай не напускаше дома си и беше напълно подвластен от сестрите и помощниците, които се грижеха за него в жилището му в Лилехолмен. Въпреки това обаче бе настоял да я посети.
Дойде тук с кола на Транспортната организация за хора със затруднено напредване и се появи запъхтян в стаята за визити, с инвалидна количка и кислородна маска. Но въпреки всичко беше хубаво. Двамата си поговориха за предишното, а Холгер се разчувства. Само едно нещо обезпокои Лисбет. Холгер ѝ сподели, че го е посетила жена на име Май-Брит Турел, която била секретарка в психиатричната клиника, където Лисбет бе лежала като дете.
Жената прочела за Лисбет във вестниците и връчила на Холгер всякакви документи, които считала за забавни. Според него обаче в тях просто било разказано по какъв начин са връзвали Лисбет с колани и какъв брой извънредно са я третирали като цяло. " Нищо, което ти би трябвало да гледаш ", сподели той. И въпреки всичко в документите очевидно бе имало нещо ново, тъй като, когато Холгер я пита за драконовата татуировка, Лисбет му описа за дамата с родилния белег, а той вметна:
– Тя не беше ли от Регистъра?
– А?
– Регистърът за проучвания на генетиката и обществената среда в Упсала? Струва ми се, че съм го чел някъде.
– Трябва да е било в новите документи – сподели тя.
– Мислиш ли? – отвърна той. – Или просто нещо греша.
Може би бъркаше. Холгер към този момент беше остарял. И все пак информацията не даваше мира на Лисбет. Глождеше я, до момента в който тренираше с бързата круша във фитнеса следобяд или работеше в грънчарската работилница заран. Глождеше я и в този момент, до момента в който стоеше в килията си и примигваше, загледана в пода.
Тестът за просветеност, разпилян там долу, сякаш се бе трансформирал. Сега не ѝ беше толкоз апатичен като доскоро, а ѝ се струваше като някакъв тип продължение на диалога с Холгер. В първия момент Лисбет не можа да разбере за какво, само че след това си напомни, че дамата с родилния белег също ѝ даваше всякакви проби. Тези опити постоянно завършваха със блъсканица и кавги, до момента в който най-после шестгодишната Лисбет не избяга сама в нощта.
Само че не тестванията или бягството бяха значимото. У нея се бе зародило съмнението, че по време на детството ѝ се е случвало нещо фундаментално, което не е разбирала. Осъзна, че би трябвало да научи повече.
Вярно, скоро щеше още веднъж да е на открито, свободна да прави каквото си изиска. Но знаеше също, че може да употребява основния надзорник, Алвар Олсен. Той не за пръв път си затваряше очите за физическото принуждение в пандиза. Отделението, за което отговаряше и с което Службата за отнемане от независимост към момента се гордееше, в реалност бе изпаднало в честен крах и Лисбет за зачуди дали Алвар Олсен не би ѝ оказал помощ да получи това, на което никой тук нямаше право – достъп до интернет.
Нададе ухо към коридора. Там се редуваха хули и другарски думи, блъскаха се порти, дрънчаха ключове и тракаха отдалечаващи се подметки. Накрая настана тишина. Чуваше се само вентилационната система, която макар бръмченето не работеше изключително добре. Въздухът беше отвратително задушен.
Лисбет Саландер гледаше теста на пода и мислеше за Фария Кази, Бенито и Алвар Олсен, както и за дамата с белязания врат. Наведе се и подвигна листовете, седна на бюрото и попълни небрежно отговорите. След това се обади по сребристия интерком до стоманената врата. Гласът на Алвар Олсен прозвуча нерешително и неспокойно. Лисбет му сподели, че би трябвало незабавно да приказва с него.
– Важно е – означи тя
Всичко, което би трябвало да знаете за: Четиво (841)
Бестселърът " Мъжът, който търсеше сянката си " на Давид Лагеркранс е второ продължение на паметната трилогия " Милениум ", подписана от шведския публицист и публицист Стиг Ларшон!
В " Милениум. Мъжът, който търсеше сянката си " Лисбет Саландер още веднъж е в центъра на събитията и се сблъсква със смъртни врагове, а Микаел Блумквист е по следите на незаконна група. Организацията, наречена Регистър на проучванията на генетиката и околната среда, публично учи връзката сред наследствеността и въздействието на средата, а на процедура опитва с близнаци, поверени на разнообразни по обществен статус фамилии.
Точно там Лисбет ще се изправи против истината за своето детство, а ние ще разберем за какво си е татуирала змей. Пак там ще срещнем Даниел и Лео, двама надарени музиканти, всеки от които има възприятието, че живее половин живот, и всеки от които бива унижаван поради своя генезис. Някои от персонажите в романа изгубват живота си, други биват подложени на жестоки изтезания, а Блумквист ги поддържа самоотвержено и абсолютно.
Давид Лагеркранс закупи интернационална популярност с биографичната си книга за шведския футболист от босненско-хърватски генезис Златан Ибрахимович. Романът " Онова, което не ме убива " е продължение на трилогията " Милениум " на Стиг Ларшон, без да почива на записките на починалия публицист. Месец и половина след премиерата на " Милениум " 5 общият размер на продажбите надвиши 1 милион екземпляра.
До момента от пенталогията в света са осъществени над 90 милиона копия. Междувременно филмовата компания " Сони " продуцира екранизацията на " Милениум " 4, " Онова, което не ме убива ", чиято премиера се чака през октомври 2018 година Режисьор на лентата ще бъде Феде Алварес, а в ролята на Лисбет Саландер ще забележим Клер Фой, която нашумя с ролята си в поредицата The Crown.
превод Любомир Гиздов
Читателите на " Дневник могат " да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безвъзмездна доставка тук
Откъс от " Милениум. Мъжът, който търсеше сянката си "
Лисбет Саландер си беше взела душ във фитнеса и отиваше назад в килията си, когато основният надзорник Алвар Олсен я спря в коридора. Той плещеше нещо, може би даже беше малко разчувствуван. Жестикулираше бурно и размахваше някакви документи. Но Лисбет не чуваше и дума от казаното. Часът беше 19,30.
19,30 беше най-лошото време във " Флудберя ".
Тогава около пандиза с гръм и тропот минаваше разхлопан товарен трен, стените се клатеха, дрънчаха ключове, а въздухът миришеше на пот и парфюм. В никой различен час от денонощието мястото не бе толкоз рисково, колкото в 19,30. Именно тогава, под прикритието на шума от железницата и всеобщата блъсканица, която наставаше тъкмо преди вратите на килиите да се затворят, се случваха най-страшните набези. По това време Лисбет Саландер постоянно оглеждаше отделението от горе до долу и сигурно не беше инцидентно, че тъкмо в този момент видя Фария Кази.
Фария Кази беше от Бангладеш, млада и красива, и сега седеше в стаята си вляво от тях. Макар от този ъгъл Лисбет да виждаше единствено лицето ѝ, нямаше подозрение, че някой я удряше. Главата ѝ потръпваше още веднъж и още веднъж и макар че ударите не бяха прекомерно мощни, в тях имаше нещо отработено, съвсем ритуално. Каквото и да се случваше, то бе почнало от дълго време. Личеше си по самите удари и по реакцията на жертвата. Отдалеч ставаше ясно, че тормозът е пуснал дълбоки корени и е прекършил всяка воля за опозиция у нея.
Жената не вдигаше ръце, с цел да се защищити, а в погледа ѝ нямаше изненада, само спокоен и притъпен смут. Терорът беше част от живота на Фария Кази. Лисбет осъзна това просто до момента в който учеше лицето ѝ, а заключението ѝ съвпадаше с нещата, които бе видяла през седмиците, прекарани в пандиза.
– Там – сподели тя и уточни към килията на Фария.
Но когато Алвар Олсен се обърна, всичко към този момент беше завършило. Лисбет побърза да се махне оттова, отиде в личната си килия и затвори вратата. Отвън се чуваха гласове и приглушен смях, както и товарният трен, който като че ли в никакъв случай нямаше да спре да бучи и да се тресе. Пред себе си виждаше лъскавата мивка и тясното легло, лавицата за книги и бюрото, където бяха изчисленията ѝ по квантова механика. Трябваше ли да продължава с опитите си да потвърди примковата квантова гравитация? Погледна надолу към ръката си. В нея имаше нещо.
Държеше листовете, които Алвар бе размахвал допреди малко, и любознанието ѝ въпреки всичко се поразбуди. Но се оказа нелепост – тест за просветеност с две петна от кафе върху празната страница първоначално. Лисбет изсумтя.
Мразеше да я претеглят и мерят, тъй че остави листовете да се изплъзнат от ръцете ѝ, разпръсквайки се като ветрило върху бетонния под.
Само след момент пробата се изпари от мозъка ѝ и тя още веднъж се замисли за Фария Кази. Така и не видя кой я удря. Но все пак доста добре знаеше отговора. Първоначално не се бе интересувала от настроенията в отделението, само че след това се оказа срещу волята си въвлечена в затворническия живот и последователно разгада забележимите и невидимите знаци, разкриващи кой в действителност държи властта тук.
Отделението се наричаше просто " Б ", само че му викаха също и " охраняемия павилион ". Считаше се за най-сигурното място в пандиза и на тези, които идваха на посещаване или правеха бърз оглед, несъмнено в действителност им се струваше по този начин. Никъде другаде нямаше толкоз пазачи, инспекции и стратегии за реабилитация. Но в случай че някой се вгледаше по-отблизо, можеше да долови, че тук има нещо гнило.
Пазачите се правеха на корави и властни, а от време на време пък на милосърдни. В реалност обаче бяха страхливи мекотели, които бяха изтървали ситуацията от надзор, предавайки властта в ръцете на врага – мафиотката Бенито Андершон и нейната тайфа.
През деня Бенито не се набиваше на очи и се държеше съвсем като за образец. Но следобяд, когато затворничките можеха да упражняват или да се срещат с околните си, тя завземаше отделението и терорът ѝ се усещаше най-вече точно преди затварянето на вратите вечер. Жените обикаляха килиите, а по коридорите се носеха закани и обещания, като сподвижничките и жертвите на Бенито се групираха в два обособени лагера.
* * *
Разбира се, беше скандално, че Лисбет Саландер се намира тук и че въобще е затворена. Но събитията не бяха на нейна страна, а и почтено казано, тя не се бе съпротивлявала изключително безапелационно. Всичко това ѝ се струваше на първо място като идиотско спиране на всекидневието ѝ и смяташе, че няма огромно значение дали ще седи в пандиза, или някъде другаде.
Бяха я осъдили на два месеца затвор за незаконна немарливост и заграбване на непозната благосъстоятелност поради присъединяване ѝ в драмата, разиграла се след убийството на Франс Балдер. Тогава тя без да пита скри едно осемгодишно момче с аутизъм и отхвърли да сътрудничи на полицията, тъй като с право смяташе, че отнякъде изтича информация. Никой не оспорваше, че е направила огромен героизъм и е избавила живота на момчето.
Въпреки това основният прокурор Рикард Екстрьом вложи същински възторг по време на процеса и най-после съдът се съгласи с него, макар че един от правосъдните заседатели имаше изключително мнение, а адвокатката Аника Джанини свърши блестяща работа. Но защото самата Лисбет не оказа помощ изключително на Аника, в последна сметка нямаха късмет.
Лисбет от самото начало си мълчеше кисело и отхвърли да апелира. Искаше просто цялото зрелище да завърши и най-после, тъкмо както се очакваше, се озова в " Бьорниерда Горд ", затвор от открит вид, където имаше огромна независимост. После обаче се появи информация, че съществува опасност за живота ѝ, което не беше напълно ненадейно, като се има поради против кого се беше опълчила, по тази причина я реалокираха в отделението с нараснало равнище на сигурност тук във " Флудберя ".
Не беше толкоз необичайно, колкото звучеше. Вярно, щяха да я затворят с най-опасните дами в страната, само че нямаше причина да възрази. Около нея постоянно щеше да има пазачи, а и беше правилно, че в отделението от години не бе имало сигнали за нередности или набези. Персоналът можеше даже да се похвали с много впечатляваща статистика на броя оправдани затворнички, въпреки и тази статистика чисто и просто да датираше от времето преди идването на Бенито Андершон.
* * *
От самото начало Лисбет се натъкна на много провокации, само че и това не беше изключително учудващо. Името ѝ се загатваше както в медиите, по този начин и в осведомителните канали на подземния свят, тъй че привличаше много внимание. Само преди няколко дни самата Бенито ѝ беше подала записка с думите: Приятел или зложелател? Но Лисбет изхвърли бележката минута по-късно единствено тъй като ѝ бяха нужни към петдесет и осем секунди, с цел да я разчете.
Не я интересуваха битките за власт и другарските кръгове. Съсредоточаваше се върху това да следи и да се учи, а доскоро бе научила повече от задоволително. Сега се взираше с празен взор в лавицата с есетата по квантова доктрина на полето, които особено си бе поръчала, преди да я тикнат зад решетките. В дрешника вляво имаше два комплекта затворнически облекла с буквите KV на гърдите, долни дрехи и два чифта маратонки. По стените нямаше нищо, нито даже фотоси или някакви дреболии, които да припомнят за живота на открито.
Обзавеждането тук я интересуваше също толкоз малко, колкото и обзавеждането в дома ѝ на Фискаргатан.
В коридора стартира затварянето на вратите, което за нея нормално беше като избавление. Когато шумовете заглъхнеха и в отделението настанеше успокоение, Лисбет се потапяше в математиката си, в опитите да сплоти квантовата механика и теорията на относителността – и да не помни за външния свят. Но довечера беше друго. Чувстваше се раздразнена и това не се дължеше единствено на издевателството над Фария Кази или на цялата корупция тук вътре.
Причината бе визитата на Холгер Палмгрен преди шест дни. Той бе остарелият ѝ настойник от времето, когато правовото общество не смяташе, че тя е способна да се грижи за себе си. Посещението си беше задоволително трагично събитие, откъдето и да го погледнеш. По принцип Холгер в никакъв случай не напускаше дома си и беше напълно подвластен от сестрите и помощниците, които се грижеха за него в жилището му в Лилехолмен. Въпреки това обаче бе настоял да я посети.
Дойде тук с кола на Транспортната организация за хора със затруднено напредване и се появи запъхтян в стаята за визити, с инвалидна количка и кислородна маска. Но въпреки всичко беше хубаво. Двамата си поговориха за предишното, а Холгер се разчувства. Само едно нещо обезпокои Лисбет. Холгер ѝ сподели, че го е посетила жена на име Май-Брит Турел, която била секретарка в психиатричната клиника, където Лисбет бе лежала като дете.
Жената прочела за Лисбет във вестниците и връчила на Холгер всякакви документи, които считала за забавни. Според него обаче в тях просто било разказано по какъв начин са връзвали Лисбет с колани и какъв брой извънредно са я третирали като цяло. " Нищо, което ти би трябвало да гледаш ", сподели той. И въпреки всичко в документите очевидно бе имало нещо ново, тъй като, когато Холгер я пита за драконовата татуировка, Лисбет му описа за дамата с родилния белег, а той вметна:
– Тя не беше ли от Регистъра?
– А?
– Регистърът за проучвания на генетиката и обществената среда в Упсала? Струва ми се, че съм го чел някъде.
– Трябва да е било в новите документи – сподели тя.
– Мислиш ли? – отвърна той. – Или просто нещо греша.
Може би бъркаше. Холгер към този момент беше остарял. И все пак информацията не даваше мира на Лисбет. Глождеше я, до момента в който тренираше с бързата круша във фитнеса следобяд или работеше в грънчарската работилница заран. Глождеше я и в този момент, до момента в който стоеше в килията си и примигваше, загледана в пода.
Тестът за просветеност, разпилян там долу, сякаш се бе трансформирал. Сега не ѝ беше толкоз апатичен като доскоро, а ѝ се струваше като някакъв тип продължение на диалога с Холгер. В първия момент Лисбет не можа да разбере за какво, само че след това си напомни, че дамата с родилния белег също ѝ даваше всякакви проби. Тези опити постоянно завършваха със блъсканица и кавги, до момента в който най-после шестгодишната Лисбет не избяга сама в нощта.
Само че не тестванията или бягството бяха значимото. У нея се бе зародило съмнението, че по време на детството ѝ се е случвало нещо фундаментално, което не е разбирала. Осъзна, че би трябвало да научи повече.
Вярно, скоро щеше още веднъж да е на открито, свободна да прави каквото си изиска. Но знаеше също, че може да употребява основния надзорник, Алвар Олсен. Той не за пръв път си затваряше очите за физическото принуждение в пандиза. Отделението, за което отговаряше и с което Службата за отнемане от независимост към момента се гордееше, в реалност бе изпаднало в честен крах и Лисбет за зачуди дали Алвар Олсен не би ѝ оказал помощ да получи това, на което никой тук нямаше право – достъп до интернет.
Нададе ухо към коридора. Там се редуваха хули и другарски думи, блъскаха се порти, дрънчаха ключове и тракаха отдалечаващи се подметки. Накрая настана тишина. Чуваше се само вентилационната система, която макар бръмченето не работеше изключително добре. Въздухът беше отвратително задушен.
Лисбет Саландер гледаше теста на пода и мислеше за Фария Кази, Бенито и Алвар Олсен, както и за дамата с белязания врат. Наведе се и подвигна листовете, седна на бюрото и попълни небрежно отговорите. След това се обади по сребристия интерком до стоманената врата. Гласът на Алвар Олсен прозвуча нерешително и неспокойно. Лисбет му сподели, че би трябвало незабавно да приказва с него.
– Важно е – означи тя
Всичко, което би трябвало да знаете за: Четиво (841)
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ