В рубриката Четиво Дневник публикува откъс от Марковалдо, или сезоните

В рубриката " Четиво " " Дневник " разгласява фрагмент от " Марковалдо, или сезоните в града " с създател Итало Калвино, възложен от Издателство " Жанет 45 "

Току-що, за първи път в повсеместен, независим тип, излезе на български сборникът на италианския класик Итало Калвино " Марковалдо, или сезоните в града " в превод на Нева Мичева (в течение на годините обособени текстове от него са се появявали в разнообразни компилации).

Двайсетте описа за чарличаплиновските неудачи и наслади на общия служащ Марковалдо са съпроводени в това издание с илюстрации на художничката Люба Халева и специфичен обширен увод за българските читатели от литературоведа Доменико Скарпа.

Книгата е част от знаковата поредност на " Жанет 45 " " Кратки разкази вечно ", с помощта на която се запознахме с историите на Етгар Керет, Роберто Боланьо, Примо Леви и други. Предлагаме на вашето внимание " Луна и няк ", четиринайсетият роман от " Марковалдо ".

превод от италиански Нева Мичева

Читателите на " Дневник могат " да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безвъзмездна доставка тук

Нощта траеше двайсет секунди, следвани от двайсет секунди НЯК. За двайсет секунди се виждаха синьото небе, нашарено с черни облаци, златистият сърп на растящата луна, обточен с изтънчен ореол, и доста звезди, които при старателно взиране се сгъстяваха, все по-бодливи и ситни, към прашната следа на Млечния път. Само дето всичко това се мярваше напълно небрежно и с всеки подробност, върху който се спираше окото, нещо от цялото се губеше, тъй като двайсетте секунди скоро изтичаха и наставаше НЯК.

НЯК-ът беше част от рекламния надпис СПААК КОНЯК на покрива насреща, който се включваше за двайсет секунди и се изключваше за двайсет, а когато беше включен, в близост не се виждаше нищо друго. Луната внезапно избледняваше, небето ставаше черно и плоско навсякъде, звездите губеха блясъка си, а котките и котараците, които от 10 секунди проточваха любовни мяукания и томително пристъпваха едни към други по улуците и корнизите, при всеки НЯК се снишаваха върху керемидите с настръхнала четина под фосфоресциращата неонова светлина.

На прозореца на мансардата, в която живееше, фамилията на Марковалдо се лашкаше сред напорите на спорни мисли.

Докато беше нощ, Изолина, към този момент огромно момиче, се унасяше в лунната светлина, блян превземаше сърцето ѝ и даже глъхнещият грак на радиото от долните етажи на постройката доближаваше до нея като отзив от серенада; дойдеше ли НЯК обаче, същото радио зазвучаваше с нов темп, някак джазов, и Изолина си мислеше по какъв начин греят салоните за танци, до момента в който тя, горката, кукува там горе.

В нощта Пиетручо и Микелино кокореха очи и в непринуден плен на топъл, мек боязън си представяха, че са в цялостни с разбойници гори, а след това – НЯК! – скачаха един против различен с вирнати палци и ориентирани показалци: " Горе ръцете! Аз съм Супермен! ".

При всяко затъмнение Домитила, майката, си мислеше: " Време е да прибирам децата, този студ ще ги разболее. А и не е редно Изолина да виси на прозореца късно! ". После обаче всичко още веднъж ставаше блестящо, електрическо, както вън, по този начин и вътре, и Домитила се усещаше като на посетители в богаташка къща.

Всеки път, когато НЯК-ът угаснеше, Фиордалиджи, отегчителен юноша, съзираше в обръча на Я-то едно слабоосветено таванско прозорче, а зад стъклото му – лице на госпожица с лунен цвят, с неонов цвят, с цвят на нощно сияние, с към момента детинска уста, която, стига той да ѝ се усмихнеше, трепваше съвсем недоловимо, само че таман да се разтегли в усмивка, от тъмнината още веднъж изскачаше безмилостното Я на НЯК-а и лицето се размиваше, превръщаше се в неразбираемо ярко леке и не се разбираше дали детинската уста е дала отговор на усмивката.

Насред тази стихия от пристрастености Марковалдо се мъчеше да покаже на децата си разположението на небесните тела.
- Онова е Голямата мечка: едно, две, три, четири. Ето ѝ опашката. Там пък е Малката мечка, а Полярната звезда бележи севера.
- А това какво бележи?

- Бележи К. Само че не е звезда, а последната писмен знак от " коняк ". Звездите бележат международните направления: изток, запад, север, юг. Сега Луната се е издула като буквата Р, значи пораства. Когато извивката ѝ е на назад, като на буквата С, старее.
- Тате, значи конякът старее? Извивката на Я е като тази на С!

- Старее, само че не като Луната: този надпис го е сложила компанията Спаак.
- А Луната коя компания я е сложила?
- Не я е поставяла компания. Луната е спътник и си е там непрекъснато.
- Щом е там непрекъснато, за какво се издува в разнообразни направления?
- Просто в другите ѝ етапи се вижда единствено част от нея.
- И от " коняк " се вижда единствено част...
- Защото покривът на двореца Пиербернарди е по-висок.
- И от Луната ли е по-висок?

И по този начин, при всяко включване на НЯК небесните тела на Марковалдо се объркваха със земните каузи, Изолина превръщаше следващата си въздишка в задъхано тананикане на мамбо, девойката от таванското прозорче изчезваше в ослепителното, студено търкало без отговор на целувката, която Фиордалиджи най-накрая се осмеляваше да ѝ прати с върха на пръстите си, а Филипето и Микелино с юмруци пред лицата си играеха на въздушен обстрел: " Та-та-та-та... " – по яркия надпис, който помръкваше след двайсет секунди.

- Та-та-та... Видя ли, баща, угасих го единствено с един откос! – сподели Филипето, само че в идващия момент, към този момент отвън неоновата светлина, войнственият му жар се изпари и очите му примижаха сънливо.
- Де да можеше! – изтърва се бащата. – Де да станеше на части! Щях да ви покажа съзвездията Лъв, Близнаци...
- Лъв! – въодушеви се Микелино. – Чакай!

Хрумна му нещо. Взе прашката си, зареди я със ситния трошляк, от който постоянно държеше ресурс в джоба си, и с всички сили насочи залп от камъчета против НЯК-а.

Чу се по какъв начин градушката изтраква безредно по циглите на отсрещния покрив, по ламарините на улука, след това звънтенето на стъклата на инцидентно уцелен прозорец, гонгът на камъче, чукнало каската на улична лампа, глас от улицата:
- Валят камъни! Ей ти горе! Келеменце!

Точно сега на стрелбата надписът угасна, тъй като двайсетте му секунди бяха изтекли, та всички в мансардата почнаха да броят мислено: едно, две, три... 10, единайсет – до двайсет. Като отброиха деветнайсет, притаиха мирис, след това продължиха с " двайсет ", " двайсет и едно ", " двайсет и две ", обезпокоени да не би да са броили прекомерно бързо. Но не, нищо не последва: НЯК-ът не се включи, остана си единствено невъзможна за разчитане черна плетеница, плъзнала като асма по носещата я структура.

- Аааа! – ахнаха всички и небосводът се ширна над тях безконечен и звезден.
Марковалдо замръзна с ръка, вдигната да шамароса Микелино, и се почувства като изстрелян в Космоса. Мракът, който се възцари на височината на покривите, отдели с тъмна бариера света долу, където не спираха въртележките от жълти, зелени и червени писмени знаци, мигащите очи на светофарите, яркото сноване на празните трамваи, невидимите коли, погнали пред себе си светлинните конуси на фаровете си.

От този свят до горе стигаше единствено разсеяно зарево, безплътно като дим. И когато човек вдигнеше към този момент незаслепени очи, пред тях се разкриваше просторът, съзвездията добиваха дълбочина, небето се завърташе във всички направления – сфера, която съдържа всичко, без лимит, който да държи нея – и единствено едно изтъняване на вътъка небесен, като междина, се отваряше към Вечерницата и я обрамчваше самотна над хоризонта: корава пробойна, застинала в една точка детонация от светлина.

Увиснала в това небе, вместо да одобри нереалната форма на полумесец, новата луна разкриваше природата си на матово кълбо: обрисуваха я кòсите лъчи на слънцето, към този момент невидимо от Земята, само че оставило подире си своя топъл цвят, както се случва единствено в някои нощи на ранното лято. И Марковалдо, като гледаше тесния лунен бряг, изрязан сред мрака и виделината, изпитваше неясен блян нататък, като към среднощен плаж, по знамение окъпан в светлина.

Не помръдваха от прозореца на мансардата: децата бяха стреснати от небивалите последствия от дейностите си, Изолина бе изпаднала в унес, а Фиордалиджи, единствен от всички, виждаше мъжделеещото прозорче и най-сетне – лунната усмивка на момичето. Майката се съвзе първа:
- Хайде, нощ е към този момент, какво зяпате? Ще ви хване нещо под тая луна!
Микелино насочи прашката си към небето.
- Пък аз ще угася луната!

Хванаха го и го сложиха да спи. През остатъка от тази и през цялата последваща нощ от неоновия надпис на отсрещния покрив се четеше единствено СПААК КО, а от мансардата на Марковалдо се виждаше небето. Фиордалиджи и лунното момиче си пращаха въздушни целувки и малко оставаше с този глух диалог и среща да си уговорят.
Ала на сутринта на втория ден сред подпорите на светлинния надпис се запровираха нежните фигурки на двама техници с униформи, заети с инспекцията на тръбите и жиците.

С типа на дъртак, който усеща смяната на времето, Марковалдо подаде нос на открито и рече:
- Довечера ни чака НЯК.
Някой почука на вратата на мансардата. Отвориха. Непознат с очила.
- Прощавайте, може ли да хвърля един взор от вашия прозорец? Благодаря – и се показа: – Годифредо, експерт по светлинна реклама.

" Край! Сега ще желаят да платим вредите! – намерения си Марковалдо и към този момент изпепеляваше момчетата с взор, не запомнил за досегашните си астрономически възторзи. – Ще иде на прозореца и ще разбере, че камъните няма от кое място да са пристигнали с изключение на отсам. " Опита се да предвари събитията:
- Вижте, деца са това, стрелят напосоки... по птичките, ситни камъчета... нямам визия по какъв начин е станало по този начин, че да се повреди надписът на Спаак. Обаче аз ги наказах, да знаете, дадох им да схванат! Бъдете сигурен, че няма да се повтори.

Господин Годифредо се заслуша заинтересован.
- Аз в действителност работя за Коняк Томахок, не за Спаак. Дошъл съм да проуча опциите за светлинна реклама на вашия покрив. Но вие продължавайте, продължавайте, любопитно ми е това, което казвате.
Ето по какъв начин половин час по-късно Марковалдо подписа контракт с Коняк Томахок, главния съперник на Спаак. Децата се задължаваха да стрелят с прашките си против НЯК всякога, когато надписът биваше възобновен.
- Мисля, че това ще е капката, от която чашата ще прелее – съобщи господин Годифредо.

И не сбърка: към този момент на ръба на банкрута поради непостижимите разходи по разгласяването на своята активност, Спаак взе непрекъснатите повреди на най-красивата си светлинна реклама за неприятен знак. Надписът гласеше ту КОЯ, ту ОНЯ, ту КОН и настройваше кредиторите към съмнения в несъстоятелност; по някое време рекламната организация отхвърли да прави повече ремонти, в случай че не ѝ се платят досегашните; угасналата компания ускори паниката у кредиторите и Спаак банкрутира. Кръглата месечина висеше в небето на Марковалдо в своя цялостен искра.

Беше в последна четвърт, когато техниците отново се покатериха върху покрива насреща. Същата нощ с огнени букви, два пъти по-широки и високи отпреди, блестна надпис КОНЯК ТОМАХОК и нямаше към този момент ни луна, ни звезди, ни небе, ни нощ, единствено КОНЯК ТОМАХОК, КОНЯК ТОМАХОК, КОНЯК ТОМАХОК, включ-изключ през две секунди.
Това се отрази най-зле на Фиордалиджи – прозорчето на лунното момиче бе дефинитивно зачеркнато от едно огромно, непроницаемо Х.

Всичко, което би трябвало да знаете за: Четиво (827)