Откъс от "Искам да знаеш" на Кристоф ван Херевей
В рубриката " Четиво " " Дневник " разгласява фрагмент от " Искам да знаеш ", с създател Кристоф ван Херевей, възложен от Издателство " Колибри ".
Излиза от щемпел романът " Искам да знаеш ", за който Кристоф ван Херевей беше почетен с Наградата за литература на Европейския съюз за 2016-а година.
" Искам да знаеш " изследва драмата на една невъзможна обич. Безименният повествовател се пробва да оцелее, пишейки на дамата, с която се е разделил, с цел да й изясни положението си. Само че писмото му " не е напълно писмо, а книга ", " кръстоска сред разказ и писмо ", изпълняваща ролята на катарзисен протест против ориста, който обаче не носи разтуха. Всичко наподобява по този начин, като че ли няма никакъв късмет гледните точки на двамата протагонисти в миналото да се припокрият. А и кой на кого в действителност написа? Защо в един миг функциите се разменят? Има и една котка – може би третият основен воин? В този собствен първи разказ Кристоф ван Херевей навлиза надълбоко в претекстовете и логиката на психиката на персонажите си, разнищва ги с майсторството на умел публицист.
Кристоф ван Херевей (1982) приключва архитектура в Гент и литература в Льовен. Отрано се потвърждава в белгийската преса с истинския си и разнолик жанр. Отличаван е с премията на Filosofie Magazine за есе и с Наградата за млада художествена рецензия. През 2012 година Ван Херевей дебютира с романа " Искам да знаеш ", проницателен текст за разминаването на две несъвместими душевности, за неспособността на индивида да се оправи със загубата, за безсилието му да одобри тъгата. Творбата неотложно притегля вниманието на публиката, печели наградата за дебют на Boek.be, а през 2016 година е удостоена и с Европейската премия за литература.
превод Мария Енчева
Читателите на " Дневник могат " да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безвъзмездна доставка тук
Кристоф ван Херевей, " Искам да знаеш "
Би трябвало да те натъпча в първото изречение, както смешник натъпква носна забрадка в юмрука си, с цел да извади след това парче надиплен плат вместо букет. Нали по този начин прилича на едно писмо: да стартира с най-важното качество, побрано в едно-единствено прилагателно (евентуално последвано от притежателно местоимение), след него – името на получателя, не безусловно известно на останалите, име, което постоянно свидетелства за връзката сред подателя и получателя. Ала такова начало е немислимо по ред аргументи. Това не е писмо, ето за какво не съм задължен да се обръщам някак към теб и да те синтезирам в това послание – да синтезирам двама ни и случилото се сред нас. Това е текст, в който работят други правила.
Намирам се в къща, която познаваш добре, в невероятната компания на някого, с който ти живя известно време на приятелски начала. Вярно, не прекомерно дълго, само че задоволително дълго. Колко добре можеш да опознаеш една котка? Колко време, какъв брой случки би трябвало да се изнижат, до момента в който се сдружиш с едно животно, и каква част от дружбата ви отнасяш със себе си, когато си тръгнеш? През идващия месец ще пребивавам в упоменатата къща. Тя не е моя – на другари е, които са на отмора за четири седмици.
Понеже не могат да вземат Миша, тъй като в дома им има растения, които би трябвало да се поливат, тъй като рибките в кръглия аквариум няма да оцелеят без прясна вода и люспи изкуствена храна, тъй като писмата ще се натрупат и пощенската кутия ще се задръсти, а пощальонът ще стартира да връща пратките на подателите им, тъй като нямам нищо срещу да прекарам малко време на друго място, та било то и в краен квартал на Гент, в периферията на града, чийто център населявам – заради всички тези аргументи както предишния, по този начин и този август ще пребивавам тук дружно с Миша и с теб, в този дом, в тези стаи. Сигурно още пазиш загатна за тях.
От прозореца на първия етаж се вижда продълговатата тухлена сграда, в която опира задното дворче. Наляво и надясно тя се е опнала оттатък полезрението ми; препречва освен моя небосвод, само че и хоризонта на тревата, храстите и самотното дърво. Отгоре ѝ е кацнала върволяк от наклонени, асиметрични покриви, които се редят като зъбците на трион – великански трион, с който да си отрежеш парче от Земята. Зад постройката компактно една до друга се нижат високи ели, съвсем гора, а в далечината зад редицата от дървета се подава върхът на бял жилищен блок.
Това е краят на Гент, след него стартират сателитните селца и регионът добива друго име. " Чудесно е, че мога да остана тук с теб и Миша, пък и къщата е прелестна, ще поработя на мира. Жалко единствено, че е в покрайнините – въздъхна ти. Разсъжденията ти не спираха да ме изненадват. – Макар че Гент като цяло е град от околности, който даже не заслужава да носи названието " град ". В Гент не се случва нищо или в случай че изобщо има да се случва нещо, то ще е единствено едно.
Ако някоя вечер попаднеш тук и се зачудиш какво да правиш, изборът ти ще е един. С малко повече шанс ще са два. Качеството им изобщо не желая да разясня. Затова за мен Гент е ненаселен – град, който си мисли, че на жителите му им е все тая, и по тази причина си разрешава да избира вместо тях. Гент е град на приливи и отливи и даже при прилив всичко е толкоз предвидимо, че на човек му се дощява да си стегне багажа и да избяга. В тъкмо избрани дни по улиците плъзват разнообразни групи от хора съвсем като примамени от слънцето инсекти: студенти, туристи, алкохолици, велолюбители, екоактивисти, псевдогастрономи, маратонци, пешеходци – всички идват току преди стартовия сигнал на своето мероприятие.
Понеже в този град няма място за мероприятия без стартов сигнал. Ето по тази причина за мен Гент е ненаселен, покрайнините му пък – напълно. Тук в никакъв случай нищо не се случва. А жителите му се заблуждават, че живеят в град. Какво вършат тук всички тези хора?! В предградията, изключително в предградията на Гент, животът е лишен от смисъл. Удивително е и е възмутително, че жителите му не го виждат. И освен това – фантазират си, че са се сплели в някаква мрежа от непринудени и топли взаимоотношения. Радвам се, че ще останем няколко седмици, само че повече от това не бих понесла. "
Миналата година престоят ни в къщата не продължи дълго. Само първия път, в който отседнахме дружно някъде, дните се изнизаха, без нещо да прекъсне хода им. Срещнахме се няколко години преди този момент на рождения ден на общи другари, само че едвам след време – когато придума същите тези общи другари да заминем дружно на отмора, въпреки че тогава нашето " дружно " още не съществуваше – стана ясно, че искаш да прекарваш повече време с мен.
Тъкмо по тази причина възнамерява това пътешестване: с цел да дадеш живот на едно ново " ние ", с цел да се погрижиш от в този момент нататък всяка секунда от деня да става дума за " нас ", да беседваме без отмалялост, нескрито или в мислите си, да се съветваме, да търсим утвърждение от другия, да обменяме отзиви, да уеднаквяваме копнежите си. Когато общите ни другари ме поканиха, се запитах дали зад предлагането им не стои прикрит повод и макар че с присъщата си невзискателност гледах на тази хипотеза по-скоро като на благопожелание, тя не ми даваше мира и най-после ме накара да приема заинтересован поканата.
Във всеки случай по-късно думите ти потвърдиха догатките ми: била си си навила на пръста да ме завоюваш и си показала колкото възхитителна, толкоз и необяснима увереност. Планът ти се развил напълно съгласно упованията, с дребни изключения тук и там. Считаше този собствен помисъл за едно от най-големите достижения в живота си – или най-малко до мига, в който ми описа за него.
Почивката мина на яхта, която стоеше закотвена в залив на остров Крит и беше благосъстоятелност на родственици на общите ни другари. Малко откакто групичката ни – една двойка и двама познати, които ваканцията щеше да трансформира в освен това – напусна самолета, открих, че багажът ми не е дошъл с нас. Чаках до лентата. Черните гумени плоскости не спираха да се въртят, само че все оставаха празни, не се зададе друга чанта. Въпреки това отказвах да приема, че багажът ми е загубен, до момента в който ти не се приближи усмихната и не ми предложи в идващите дни да употребявам твоите облекла. През цялата почивка яхтата не подвигна котва.
Един-единствен път навлязохме в намерено море без съответна цел, просто с цел да припалим мотора. През останалото време плавателният съд резервира условен покой; полюляваше се и не оставаше имобилен за секунда, само че не се и преместваше с повече от няколко сантиметра наляво, надясно, напред или обратно. Ден и нощ се поклащаше добродушно като люлката на бебе, което не може да заспи без този темп.
Малко по малко ми стана ясно, че твоите стремежи съществуват и оттатък фантазиите ми, и им разреших да заживеят собствен живот. Един късен следобяд лежах самичък на дюшека върху повърхността на водата, когато на първо време те чух, а след това и те видях да се задаваш иззад яхтата, гребейки с ръце върху втори транспарантен дюшек. Двата надуваеми предмета се изравниха, а с тях – и телата ни. Погледнах те, след това още веднъж се концентрирах върху отражението си във водата.
От време на време го почуквах леко с пръст, с цел да се разнесе в концентрични тръпки, както маранята в нажежената от слънцето пустиня размазва облиците. Не съумя да уловиш погледа ми, по тази причина се пресегна през канала сред дюшеците ни и ме хвана за ръка. В продължение на минути пръстите ни се надлъгваха едни други: ту твоите се пъхаха в моите, ту моите – в твоите, като че ли изследвахме миди или мекотели и се мъчехме да отмием пясъка. Не се поглеждахме. Дюшеците се доближиха; слънцето бе поело на назад. Ясно беше какво ще се случи, оставаше да разберем по какъв начин ще се случи.
Някой ни повика от яхтата. Имената ни прозвучаха скосено едно след друго, а при втория позив сред тях се намести съюзът " и ". Спогледахме се, на първо време в огледалото на водата, а след това и в очите си. Багажът ми бил дошъл на летището.
Сцената с двата дюшека се повтаряше всеки ден като ехтене, само че в нова поза и при нови условия: в двуетажното легло в трюма, където спяхме, под маслиново дърво, останало без листа и свидливо откъм сянка, на масата в трапезарията, пред люка, който беше на равнището на водната повърхнина, до момента в който най-после, малко преди да кацне в Белгия, самолетът ни не се гмурна в тъмния облак към една въздушна яма и ние не се целунахме.
Всичко, което би трябвало да знаете за: Четиво (914)
Излиза от щемпел романът " Искам да знаеш ", за който Кристоф ван Херевей беше почетен с Наградата за литература на Европейския съюз за 2016-а година.
" Искам да знаеш " изследва драмата на една невъзможна обич. Безименният повествовател се пробва да оцелее, пишейки на дамата, с която се е разделил, с цел да й изясни положението си. Само че писмото му " не е напълно писмо, а книга ", " кръстоска сред разказ и писмо ", изпълняваща ролята на катарзисен протест против ориста, който обаче не носи разтуха. Всичко наподобява по този начин, като че ли няма никакъв късмет гледните точки на двамата протагонисти в миналото да се припокрият. А и кой на кого в действителност написа? Защо в един миг функциите се разменят? Има и една котка – може би третият основен воин? В този собствен първи разказ Кристоф ван Херевей навлиза надълбоко в претекстовете и логиката на психиката на персонажите си, разнищва ги с майсторството на умел публицист.
Кристоф ван Херевей (1982) приключва архитектура в Гент и литература в Льовен. Отрано се потвърждава в белгийската преса с истинския си и разнолик жанр. Отличаван е с премията на Filosofie Magazine за есе и с Наградата за млада художествена рецензия. През 2012 година Ван Херевей дебютира с романа " Искам да знаеш ", проницателен текст за разминаването на две несъвместими душевности, за неспособността на индивида да се оправи със загубата, за безсилието му да одобри тъгата. Творбата неотложно притегля вниманието на публиката, печели наградата за дебют на Boek.be, а през 2016 година е удостоена и с Европейската премия за литература.
превод Мария Енчева
Читателите на " Дневник могат " да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безвъзмездна доставка тук
Кристоф ван Херевей, " Искам да знаеш "
Би трябвало да те натъпча в първото изречение, както смешник натъпква носна забрадка в юмрука си, с цел да извади след това парче надиплен плат вместо букет. Нали по този начин прилича на едно писмо: да стартира с най-важното качество, побрано в едно-единствено прилагателно (евентуално последвано от притежателно местоимение), след него – името на получателя, не безусловно известно на останалите, име, което постоянно свидетелства за връзката сред подателя и получателя. Ала такова начало е немислимо по ред аргументи. Това не е писмо, ето за какво не съм задължен да се обръщам някак към теб и да те синтезирам в това послание – да синтезирам двама ни и случилото се сред нас. Това е текст, в който работят други правила.
Намирам се в къща, която познаваш добре, в невероятната компания на някого, с който ти живя известно време на приятелски начала. Вярно, не прекомерно дълго, само че задоволително дълго. Колко добре можеш да опознаеш една котка? Колко време, какъв брой случки би трябвало да се изнижат, до момента в който се сдружиш с едно животно, и каква част от дружбата ви отнасяш със себе си, когато си тръгнеш? През идващия месец ще пребивавам в упоменатата къща. Тя не е моя – на другари е, които са на отмора за четири седмици.
Понеже не могат да вземат Миша, тъй като в дома им има растения, които би трябвало да се поливат, тъй като рибките в кръглия аквариум няма да оцелеят без прясна вода и люспи изкуствена храна, тъй като писмата ще се натрупат и пощенската кутия ще се задръсти, а пощальонът ще стартира да връща пратките на подателите им, тъй като нямам нищо срещу да прекарам малко време на друго място, та било то и в краен квартал на Гент, в периферията на града, чийто център населявам – заради всички тези аргументи както предишния, по този начин и този август ще пребивавам тук дружно с Миша и с теб, в този дом, в тези стаи. Сигурно още пазиш загатна за тях.
От прозореца на първия етаж се вижда продълговатата тухлена сграда, в която опира задното дворче. Наляво и надясно тя се е опнала оттатък полезрението ми; препречва освен моя небосвод, само че и хоризонта на тревата, храстите и самотното дърво. Отгоре ѝ е кацнала върволяк от наклонени, асиметрични покриви, които се редят като зъбците на трион – великански трион, с който да си отрежеш парче от Земята. Зад постройката компактно една до друга се нижат високи ели, съвсем гора, а в далечината зад редицата от дървета се подава върхът на бял жилищен блок.
Това е краят на Гент, след него стартират сателитните селца и регионът добива друго име. " Чудесно е, че мога да остана тук с теб и Миша, пък и къщата е прелестна, ще поработя на мира. Жалко единствено, че е в покрайнините – въздъхна ти. Разсъжденията ти не спираха да ме изненадват. – Макар че Гент като цяло е град от околности, който даже не заслужава да носи названието " град ". В Гент не се случва нищо или в случай че изобщо има да се случва нещо, то ще е единствено едно.
Ако някоя вечер попаднеш тук и се зачудиш какво да правиш, изборът ти ще е един. С малко повече шанс ще са два. Качеството им изобщо не желая да разясня. Затова за мен Гент е ненаселен – град, който си мисли, че на жителите му им е все тая, и по тази причина си разрешава да избира вместо тях. Гент е град на приливи и отливи и даже при прилив всичко е толкоз предвидимо, че на човек му се дощява да си стегне багажа и да избяга. В тъкмо избрани дни по улиците плъзват разнообразни групи от хора съвсем като примамени от слънцето инсекти: студенти, туристи, алкохолици, велолюбители, екоактивисти, псевдогастрономи, маратонци, пешеходци – всички идват току преди стартовия сигнал на своето мероприятие.
Понеже в този град няма място за мероприятия без стартов сигнал. Ето по тази причина за мен Гент е ненаселен, покрайнините му пък – напълно. Тук в никакъв случай нищо не се случва. А жителите му се заблуждават, че живеят в град. Какво вършат тук всички тези хора?! В предградията, изключително в предградията на Гент, животът е лишен от смисъл. Удивително е и е възмутително, че жителите му не го виждат. И освен това – фантазират си, че са се сплели в някаква мрежа от непринудени и топли взаимоотношения. Радвам се, че ще останем няколко седмици, само че повече от това не бих понесла. "
Миналата година престоят ни в къщата не продължи дълго. Само първия път, в който отседнахме дружно някъде, дните се изнизаха, без нещо да прекъсне хода им. Срещнахме се няколко години преди този момент на рождения ден на общи другари, само че едвам след време – когато придума същите тези общи другари да заминем дружно на отмора, въпреки че тогава нашето " дружно " още не съществуваше – стана ясно, че искаш да прекарваш повече време с мен.
Тъкмо по тази причина възнамерява това пътешестване: с цел да дадеш живот на едно ново " ние ", с цел да се погрижиш от в този момент нататък всяка секунда от деня да става дума за " нас ", да беседваме без отмалялост, нескрито или в мислите си, да се съветваме, да търсим утвърждение от другия, да обменяме отзиви, да уеднаквяваме копнежите си. Когато общите ни другари ме поканиха, се запитах дали зад предлагането им не стои прикрит повод и макар че с присъщата си невзискателност гледах на тази хипотеза по-скоро като на благопожелание, тя не ми даваше мира и най-после ме накара да приема заинтересован поканата.
Във всеки случай по-късно думите ти потвърдиха догатките ми: била си си навила на пръста да ме завоюваш и си показала колкото възхитителна, толкоз и необяснима увереност. Планът ти се развил напълно съгласно упованията, с дребни изключения тук и там. Считаше този собствен помисъл за едно от най-големите достижения в живота си – или най-малко до мига, в който ми описа за него.
Почивката мина на яхта, която стоеше закотвена в залив на остров Крит и беше благосъстоятелност на родственици на общите ни другари. Малко откакто групичката ни – една двойка и двама познати, които ваканцията щеше да трансформира в освен това – напусна самолета, открих, че багажът ми не е дошъл с нас. Чаках до лентата. Черните гумени плоскости не спираха да се въртят, само че все оставаха празни, не се зададе друга чанта. Въпреки това отказвах да приема, че багажът ми е загубен, до момента в който ти не се приближи усмихната и не ми предложи в идващите дни да употребявам твоите облекла. През цялата почивка яхтата не подвигна котва.
Един-единствен път навлязохме в намерено море без съответна цел, просто с цел да припалим мотора. През останалото време плавателният съд резервира условен покой; полюляваше се и не оставаше имобилен за секунда, само че не се и преместваше с повече от няколко сантиметра наляво, надясно, напред или обратно. Ден и нощ се поклащаше добродушно като люлката на бебе, което не може да заспи без този темп.
Малко по малко ми стана ясно, че твоите стремежи съществуват и оттатък фантазиите ми, и им разреших да заживеят собствен живот. Един късен следобяд лежах самичък на дюшека върху повърхността на водата, когато на първо време те чух, а след това и те видях да се задаваш иззад яхтата, гребейки с ръце върху втори транспарантен дюшек. Двата надуваеми предмета се изравниха, а с тях – и телата ни. Погледнах те, след това още веднъж се концентрирах върху отражението си във водата.
От време на време го почуквах леко с пръст, с цел да се разнесе в концентрични тръпки, както маранята в нажежената от слънцето пустиня размазва облиците. Не съумя да уловиш погледа ми, по тази причина се пресегна през канала сред дюшеците ни и ме хвана за ръка. В продължение на минути пръстите ни се надлъгваха едни други: ту твоите се пъхаха в моите, ту моите – в твоите, като че ли изследвахме миди или мекотели и се мъчехме да отмием пясъка. Не се поглеждахме. Дюшеците се доближиха; слънцето бе поело на назад. Ясно беше какво ще се случи, оставаше да разберем по какъв начин ще се случи.
Някой ни повика от яхтата. Имената ни прозвучаха скосено едно след друго, а при втория позив сред тях се намести съюзът " и ". Спогледахме се, на първо време в огледалото на водата, а след това и в очите си. Багажът ми бил дошъл на летището.
Сцената с двата дюшека се повтаряше всеки ден като ехтене, само че в нова поза и при нови условия: в двуетажното легло в трюма, където спяхме, под маслиново дърво, останало без листа и свидливо откъм сянка, на масата в трапезарията, пред люка, който беше на равнището на водната повърхнина, до момента в който най-после, малко преди да кацне в Белгия, самолетът ни не се гмурна в тъмния облак към една въздушна яма и ние не се целунахме.
Всичко, което би трябвало да знаете за: Четиво (914)
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ