В рубриката Четиво Дневник публикува откъс от Христос отново разпнат

В рубриката " Четиво " " Дневник " разгласява фрагмент от " Христос още веднъж разпнат " с създател Никос Казандзакис, възложен от Издателство " Ентусиаст "

" Христос още веднъж разпнат " – новата Библия на Казандзакис
Възкресение ще получи единствено оня, който бъде разпнат

Точно месец преди отбелязването на 60-годишнината от гибелта на един от най-големите гръцки и международни класици Никос Казандзакис издателство " Ентусиаст " разгласява още един от емблематичните му романи – " Христос още веднъж разпнат ". Книгата е част от поредицата Enthusiast Vintage и се подрежда до останалите шедьоври на създателя " Рапорт пред Ел Греко ", " Алексис Зорбас ", " Капитан Михалис " и " Последното прелъщение ".

" Христос още веднъж разпнат " е определяна като " най-ясната " книга на Казандзакис, тъй като това е творбата, която отразява най-категорично позициите на създателя и поради която даже е упрекнат в комунистическа агитация. Романът наблюдава историята на малко гръцко село, намиращо се под владението на Османската империя.

Година преди да отбележат следващия Великден, жителите на Ликовриси вземат решение да възродят остарял бит – да разиграят пиеса, която да пресъздаде събитията от Страстната седмица. Малко откакто функциите са раздадени, група бежанци, бягащи от руините на разграбените си домове, идва с молба за протекция. И ненадейно драмата на Страстта се трансформира в действителност.

В романа блестящо личи колизията сред два противоположни, взаимноотхвърлящи се свята, които, въпреки и парадоксално, са свързани в неразривна целокупност. Единият е безчестният и неправдив свят, в който " най-хубавите гладуват и биват онеправдани, най-лошите ядат и пият, и ръководят, без религия, без позор, без обич ". В този свят господстват благоразумието и конформистката философия, а всяко отклоняване от стандартното мислене се санкционира от Множеството и предстои на глоба от изкуствено наложените престижи.

Другият свят е светът на неподредеността, лудостта, несигурността, страховете, подозренията, вината; свят, в който духовното оцеляване надвива над физиологическото. Там няма авансово обрисувани граници и правила – всеки самичък би трябвало да открие пътя към спасяването на човешкото, а верният път постоянно се оказва стръмният.

Според преводача на романа Георги Куфов Христос на Казандзакис не е непогрешимо, безстрастно провидение, а по-скоро е буйно и прочувствено човешко създание, " чистият човек в нашата по този начин комплицирана ера, честният, всеотдайният, готовият на всеотдайност за богатството на себеподобните си ".

" Христос още веднъж разпнат " е освен реминисценция към евангелските текстове, а нова Библия – книга за безконечното търсене на Пътя, Истината и Живота, за познанието, което неизбежно натрупа тъга, за нестихващата битка за спасяването на вярата, само че не в Бога, а в Човека.

По книгата са основани десетки театрални постановки. Има и опера, която се извършва в театри по целия свят, в това число в " Метрополитан опера " в Ню Йорк. " Христос още веднъж разпнат " е екранизиран за първи път през 1957 година от френския режисьор Жюл Дасен. Филмът излиза с името " Той, който би трябвало да почине " и е номиниран за най-хубав филм от Британската кино академия.

През 2016 година стартира подготовката за втората кино акомодация. За идния план гръцките издатели на Казандзакис обяснявят: " Поверяваме на надарения режисьор Тодорис Пападулакис едно от най-големите и значими творби на международната литература – " Христос още веднъж разпнат ", което е настоящо и през днешния ден по отношение на филантропичното измерение на бежанската рецесия. Надяваме се филмът да доближи до сърцата на хората и да съобщи тревожния въпрос на Никос Казандзакис за това дали Христос е наказан да бъде разпъван постоянно и по какъв начин може обичта да разцъфне в човешките сърца в този свят? "

Читателите на " Дневник могат " да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безвъзмездна доставка тук

" Христос още веднъж разпнат " на Никос Казандзакис

Седи агата на Ликовриси на балкона си над селския площад, пуши си чибука и пие ракия. Ръми безшумно, прелестно и по засуканите му дебели мустаци, прясно боядисани с черна багра, са кацнали и блестят няколко капчици; и ага-та, развълнуван от ракията, ги облизва, с цел да се поразхла-ди. От дясната му страна стои прав сеизинът с тръбата си, колосален див анадолец, кривоглед и с грозна мутра; от лявата му страна седи с кръстосани крайници върху кади-фена възглавница едно красиво закръглено турче, което току му пали чибука и му цялостни непрестанно чашата с ракия.

Притваря махмурлиите си очи агата и се радва на гор-ния свят; добре е натъкмил всичко Господ, мисли си той, скопосано нещо е този свят, нищо не му липсва: в случай че ог-ладнееш, има самун и пържено месо, и пилаф с канела; в случай че ожаднееш, има от живата вода – ракията; в случай че ти се доспи, Бог е направил съня единствено поради сънливостта; в случай че се ядосаш, направил е камшика и задника на раите; в случай че те заловен мераците, направил е маането. И в случай че пък искаш да забравиш дертовете и теглата на този свят, направил
е Юсуфчо.

– Голям занаятчия е Аллах – мърмори трогнат той, – огромен занаятчия, мераклия; сече му акълът; по какъв начин му е хрумнало, да речем, да направи ракията и Юсуфчо!

Овлажняват очите на агата от религиозно трогване и от многото ракия. Навежда се от балкона и се любува на раите си, които се разхождат по площада прясно обръснати, празнично облечени, с необятни червени пояси, с изпра-ни потури и сини тузлуци. Едни носят фес, други – чалма, трети – калпак от агнешка кожа. Най-наперените са затъ-кнали над ухото си клонче босилек или цигара.

Третият ден на Великден е, литургията преди малко е свършила. Приятен, мек ден, слънце, роси, миришат лимоновите цветчета, напъпват дърветата, съживяват се тревите, възнася се Христос от всяка бучица пръст. Разхождат се християните по площада, срещат се при-ятелите, поздравяват се един различен, споделят: " Христос во-скрЂсе ", и по-късно сядат в кафенето на Костандис или под огромния платан измежду площада, поръчват наргилета и кафета и подхващат като ситния дъжд сладките приказки.

– Такъв ще да е и раят – споделя Хараламбос клисарят, – меко слънце, спокоен дъждец, цъфнали лимони, наргилета и тънки приказки во веки веков.

На другия завършек на площада, зад платана, се издига, прясно варосана, с прелестната си камбанария, селската черква " Разпятие Христово ". Вратата є през днешния ден е окичена с върбови и лаврови клончета. Околовръст – селските дю-кянчета и работилници: сарачницата на дивия Панайо-тарос, дето му викат и Гипсоядеца; тъй като един път до-несоха в селото гипсова статуетка на Наполеон, а той я изяде; по-късно донесоха друга, на Кемал паша, изяде и нея; сетне донесоха на Венизелос, и нея изяде.

До него е бръснарницата на Андонис " Еротокритос ", над врата-та є виси табела с огромни кървавочервени букви: " Вадят се и зъби! " По-нататък е касапницата на кир Димитрос куция: " Пресни главички, Иродиада ". Всяка събота той коли едно теле и преди да го заколи, му позлатява рога-та, боядисва му челото, връзва му червени панделки на врата, разкарва го из селото, куцукайки, и разгласява ка-чествата му.

И най-после – фамозното кафене на Костандис, тясно и дълго, ветровито, дето ухае на кафе и тютюн, и на култивиран чай през зимата. На стената му, отдясно, ви-сят, горделивост за селото, три огромни лъскави литографии: от едната страна – Геновева, полугола измежду тропически лес; от другата – кралица Виктория, дебела, синеока, с големи гърди на дойка; и по средата – недопечен, със сиви ядосани очи, с висок астраганен калпак, Кемал паша.

Всички са благодушни хора, работливи, положителни стопа-ни, богато е селото, а и агата му е добър човек, мераклия, доста обича ракията, тежките благоухания, мускус и па-чули, и пухкавото турче, дето седи от лявата му страна върху кадифена възглавница. Гледа агата християните, както овчарят гледа угоените си овце, и се радва.

" Добри хора – мисли си той, – изпълниха и тази годи-на килера ми с великденски блага – сирена, краваи със сусам, козунаци, червени яйца... А един, да е жив и здрав, ми донесе едно гърненце с хиоска дъвка за моя Юсуфчо, да дъвче, та да му мирише на хубаво устичката... "

И като си сподели това, хвърли гальовен взор към дребния ага, който дъвчеше дъвка, топчест и захласнат.

И както си мислеше за цялостния си с богатства килер, и безшумно ръмеше, и камъните блестяха, и петлите бяха почнали да пеят, а до него, сгънат в краката му, Юсуфчо дъвчеше дъвка и мляскаше предостатъчно с език – агата почувства из-веднъж, че сърцето му прелива, изпъна шия, понечи да подхване маане, само че го домързя. Извърна се към сеизина си и му направи знак да надуе тръбата, да млъкне наро-дът; а по-късно се извърна наляво:

– Изпей ми, Юсуфчо, жив да си, изпей ми: " Дуня та-бир, руя табир, аман, аман! ". Изпей ми го, че ще пукна!

Пълничкото момченце извади, без да бърза, дъвката от устата си, залепи я на голото си коляно, опря дясна длан на бузата си и подхвана обичаното маане на агата: " Светът е сън, аман, аман! "

Чувствен, изпълнен с нега, гласът се извисяваше, снишаваше се, гугукаше като гълъбица. И агата затвори очи, и от самото начало, до момента в който продължи маането, беше толкоз замечтан, че беше не запомнил да пие.

– На кеф е агата – измърмори Костандис, като подна-сяше кафетата. – Да е жива и здрава ракията.

– Да е жив и здрав Юсуфчо – сподели, като се усмихна горчиво, Янакос – праматаринът* и писмоносецът на се-лото – с къса и заоблена бяла брада и хищни птичи очи.

– Да е жива и здрава тая сляпа орис, дето го е напра-вила него ага, а нас – раи – измърмори братът на попа, Хаджи Николис, селският преподавател, дръглив, с очилца и огромна остра адамова ябълка, която подскачаше, когато той говореше.

Разпали се, спомни си за прадедите, въздъхна:

– Едно време – продължи той – тези земи са ги владе-ли нашите, гърците, завъртяло се колелото и пристигнали ви-зантийците, гърци и те, и християни, завъртяло се още веднъж колелото, и пристигнали агаряните... Ала Възкръсна Христос, момчета, ще възкръсне и родината! Костандис, ела по-черпи юнаците!

В това време маането свърши, турчето постави още веднъж дъвката в устата си и стартира отново да претърпя с жалко из-ражение. Изсвири още веднъж тръбата, можеха към този момент раите да се смеят и да викат свободно.

Капитан Фортунас, един от петимата селски старей-шини, се появи на вратата на кафенето. Висок, широкоплещест, остарял моряк, който години наред беше кръстосвал Черно море, като пренасяше съветско жито и вършеше контрабан-да. Косъм нямаше по лицето му; беше кьосе и жълто-чер, изпечен, с дълбоки бръчки, а очите му, дребни, съв-сем черни, искряха. Остаря, остаря и корабът му, разруши се една нощ край Трапезунд, и капитан Фортунас, като корабокрушенец, бактисал, се завърна в селото си да си сръбне колкото може повече ракия и като му пристигна ча-сът, да извърне лице към стената и да почине. Много бяха видели очите му, дотегнало му бе; не му беше дотегнало, уморил се бе, само че се срамуваше да си го признае.

Днес носеше високите си капитански ботуши, жълта-та си мушама и чорбаджийския си калпак от същински астраган. Държеше и дългата си сопа на старейшина. Двама-трима селяни се понадигнаха и го поканиха да пие една ракия.

– Нямам време, момчета, даже за ракия – сподели той. – Христос воскрЂсе! Отивам в къщата на попа, където пър-венците се събираме. След час да заповядат и тези от вас, които са поканени; прекръстете се и елате, добре знаете, днеска имаме работа. А някой да отиде да повика Панайо-тарос самарджията, с дяволската брада; доста ни би трябвало.

Замълча за момент, очите му лукаво заиграха:

– Ако не си е у дома, ще е у вдовицата – сподели той и всички избухнаха в смях.

Но остарелият Христофис, каруцарят, който на млади години беше схванал, па въпреки и да бе платил скъпо за това, как-во ще рече севда, скочи:

– Какво се смеете бре, серсеми? – извика той. – До-бре прави; огън бий бре, Панайотарос, не ги слушай тия! Малко е животът, доста е гибелта, карай!

Дебелият Димитрос, касапинът, поклати прясно об-ръснатата си глава:

– Господ да поживи нашата Катерина вдовицата – сподели той. – Дявол знае от какви рога ни избавя!

Капитан Фортунас се засмя.

– Абре, момчета – сподели той, – не се карайте. Във всяко село би трябвало да има по една такава мома, та да не си нами-рат белята честните. Тя е, санким, като чешма край пътя; жадните минават и пият; другояче щяха да тропат наред по вратите ни. А пък дамите, като им поискаш вода...

Извърна се, видя учителя.

– Хаджи Николис – извика му той, – още ли си тук? Старейшина си и твоя благосклонност, имаме съвет. И кафенето го направи на учебно заведение, сколасвай и идвай!

– Да дойда ли и аз? – сподели остарелият Христофис и намиг-на на компанията. – Ставам за Юда.

Но капитан Фортунас беше към този момент поел по нагорнище-то, като се опираше тежко на тоягата си по калдъръма. Не беше добре днес; присвиваше го отново ревматизмът, цяла нощ не беше мигнал. Изпи рано-рано две-три водни чаши ракия, за лек, но напразно, болките не минаваха. Дори ракията не можеше да ги надвие.

– Мљре, в случай че не ме беше позор – измърмори той, – и почнех да крещя, може би болките щяха да понамалеят; но нЎ, че не ми дава пустото му самолюбие! И би трябвало да ходя изпъчен и да се върша, че се дръзвам. И в случай че пък тоягата ми падне на земята, да не оставя някой кератия да ми помогне, ами самичък да се наведа да си я взема. Хапи бре, капитан Фортунас, устни, издуй платната, карай с главата напред против вълните, варда, да не се посрамиш! Буря е, санким, и животът, ще премине!

Ръмжеше и тихичко проклинаше, като се клатушкаше. Спря се за момент, озърна се, никой не го гледаше; въздъхна

и малко му олекна. Погледна нагоре, видя точно на селото да се белее измежду дърветата къщата на попа с боядисаните си в синьо прозорци.

– Взе, че си построи къща точно на селото, дяволският му поп! – измърмори той. – Да се не види въпреки!
И пое още веднъж по нагорнището.

В къщата на попа бяха към този момент пристигнали двама от пър-венците, седяха по турски на миндера, мълчаха и чакаха черпнята. Попът беше отишъл в кухнята да даде нарежда-нията си и единствената му щерка, Марьорє, приготвяше подноса с кафето, студената вода и лъжичката със сладко.

До прозореца се беше разположил първият старейши-на на Ликовриси, от огромен сой, господар, угоен, с чохени шалвари, с извезано със сърма менте и с един пълен златен пръстен на показалеца – печатът му с две основни, крепко преплетени букви: Г. П. – Георгиос Па-триархеас. Ръцете му бяха цялостни и меки като на влади-ка. Никога не беше работил, имаше цяла сюрия ратаи и изполичари, които работеха и го хранеха.

И червото му дебелееше, все по-широк ставаше задникът му като на кобила, увиснали му бяха шкембетата, а гушата му се спускаше на три ката и лежеше кат връз кат на косма-тите му пухкави гърди. Два-три предни зъба му липсваха, различен недостатък нямаше, и когато говореше, фъфлеше и се объркваше; само че и този му недостатък усилваше тежестта му, тъй като те принуждаваше, когато говореше, да се на-ведеш, с цел да схванеш какво споделя.

Вдясно от него, в ъгъла, недъгав, изцапан, с тясна глава, с гуреливи очи, с дебeли ръчища, покрити с мазоли, се-деше сгънат и преклонен вторият старейшина, най-големият притежател в селото, остарелият Ладас. Седемдесет години наведен над земята, прекопава я, засява я, жъне я, сади маслини и лозя, изстисква я и є пие кръвта. Никога, още от малко хлапе, не се бе откъсвал от земята. Ненаситен, лаком, нахвърляше се върху нея, даваше є едно, а искаше от нея хиляда, и в никакъв случай не споделяше: " Слава богу! ", ами все мърмореше неблагодарн И на старини земята все не му стигаше; колкото повече наближаваше гибелта и чувства-ше, че малко самун му остава да яде, толкоз повече бърза-ше да свари и да съсипе хората. И захвана да дава заеми с тежка рента на съселяните си; залагаха, горките, лозята и нивите си, идваше време за заплащане, не можеха да платят, изкарваха нещата им на търг и остарелият Ладас ги лапваше.

И все се оплакваше, и все гладуваше, а жена му хо-деше боса, и остави единствената щерка, която бе съумял да направи, да почине, тъй като не повика доктор, когато беше болна, да я прегледа.

" Много разходи – сподели, – огромните градове са надалеч, от кое място да доведеш доктор! И след това, какво знаят и те? Вя-тър знаят! Имаме си тук нашия поп, той знае остарели це-рове. Ще му платя да направи и миросване, и хем тя ще оздравее, хем ще коства по-евтино. "

Ала мехлемите на попа отидоха на вятъра, миросването не хвана, девойката умря на седемнадесет години и се отър-ва от татко си; отърва се и той от огромните разходи по сватбата. Веднъж, няколко месеца след гибелта є, седна и направи сметка: зестра – почти толкоз, облекла, маси, столове – толкоз, трябваше да предложения на сватбата родни-ните, а те кой знай какъв брой ще изплюскат, тури месо, самун, вино – толкоз... Събра всичко, доста огромни разходи, щеше да го отупа щерка му, тъй че няма нищо, всички ще умрем... Отърва се и тя от грижите на тоя свят – мъже, деца, заболявания, пранета. Късметлийка излезе, Бог да я елементарни!

Влезе Марьорє с подноса, поздрави със сведени очи първенците, застана пред чорбаджията. Бледа, с огромни очи, с вити вежди, с две дебели кестеняви плитки, омота-ни на венец към главата є. Напълни остарелият господар догоре лъжичката си със сладко от вишни, погледна де-войката, подвигна чашата си.

– И на сватбата ти, Марьорє! – пожела є той. – Синът ми бърза.

Поповата дъщеря беше сгодена за единствения му наследник Михелис и попът се гордееше, че ще има подобен сват и че скоро ще има внуци.

– Не мога да схвана за какво бърза толкоз хубостникът му неден! Не можел, вика, повече... – добави със смях чорбаджията и намигна на девойката.

А тя се изчерви до уши, смути се, не можа да отвърне нищо.

– Сватба да имаме! – сподели поп Григорис, като влезе с шише мискетово вино. – С благословията на Христос и Богородицата!

Суров, крепък, със снежнобяла чаталеста брада, угоен, миришеше на тамян и масло. Видя, че щерка му се из-черви, и с цел да промени диалога, сподели:

– Кога, в случай че е рекъл Господ, ще омъжиш и осиновената си щерка Леньљ?

Леньљ беше едно от копелетата, които чорбаджията беше измайсторил със слугините си. Беше я сгодил за смирения си лоялен пастир Манольљс и по чорбаджийски беше дал зестра едно стадо овце, което Манольљс пасе-ше на отсрещната планина Панагия.

– Ако е рекъл Господ – отвърна той, – тези дни; Леньљ вика, бърза. Бърза късметлийката; напращели са є, сан-ким, ненките и желаят да кърмят наследник. " Май иде – сподели ми оня ден, – май иде, чорбаджи, и би трябвало да побързаме. "
Отново се засмя сърдечно, гушите му се затресоха.

– През май – сподели той – се женят магаретата, има пра-во Леньљ; би трябвало да побързаме. Хора са и те, па въпреки и да са ратаи.

– Добър е Манольљс – обади се попът, – добре ще си живеят.

– Обичам го и него като свое дете – сподели чорбаджията. – Видях го тогава, когато минах през манастира " Свети Пан-телеймон " ; ще да е бил петнайсетгодишен, пристигна с подноса в стаята на игумена да ме почерпи. Беше истински ангел, единствено крила му липсваха. Сърцето ме заболя за него. Жал-ко, си споделих, подобен юнак да увехне в манастир като евнух. Отидох в килията на стареца му, отец Манасис. От години лежеше неподвижен.

" Отче – му крещя, – ще те помоля за една услуга; и в случай че ми я сториш, ще подаря едно сребърно кандило на манастира. " – " Само да не ми поискаш Мано-льљс " – сподели Манасис. – " Тъкмо него желая, отче, да го взема на работа при мен. " Въздъхна старецът. " Имам го като свое дете – сподели, – не мога да се оплача за нищо от него. Безпомощен съм и уединен, никого различен си нямам; всяка вечер му приказвам за отшелниците и светците; учи се

и той, минава ми и на мен времето. " – " Пусни го, отче, да влезе сред хората, да има деца, да поживее; и в случай че му се втръсне животът, да се покалугери. " С огромен напън съумях да го взема; и в този момент му давам Леньљ; на добър час да е!

– Ще ти направи и внуци... – сподели остарелият Ладас, като хихикаше злобно, взе си с върха на лъжицата една виш-на, сдъвка я, сръбна глътка мискет и изрече благопоже-ланията си:

– Добри облаги в работите ни, да даде Господ да не умрем от апетит. Лозята и посевите тази година не са до-бре, изгубени сме.

– Добър е Господ – отвърна с гръмкото си гласище попът, – добър е Господ, дядо Ладас, кураж! Затегни си колана, не го удряй на масраф, многото ястие е нездравословно. И зарежи необятните пръсти, не пръскай по този начин имането си за бедните.

Избухна в смях чорбаджията, къщата се разтресе.

– Дайте лепта, християни, остарелият Ладас умира от апетит! – захленчи той, като протегна просешки цялостното си ръчище.

Чуха се тежки стъпки, стълбата заскърца.

– Пристигна и капитан Фортунас, остарелият морски вълк – обади се попът и стана да му отвори вратата. – Ча-кай, Марьорє, не си отивай, да го почерпим. Отивам да му донеса една водна чаша и ракия; той презира виното.

Поспря се капитанът пред вратата, да си поеме дъх; влезе усмихнат, само че пот се стичаше по челото му. Зад него се появи задъхан и учителят, който беше тичал, с цел да го настигне; държеше в ръка шапката си и си вееше с нея. Тъкмо в този момент се появи и попът с ракията.

– Христос воскресе, юнаци! – сподели капитанът на три-мата старци.

Стисна устни и седна колкото се може по-пъргаво на миндера. Обърна се към девойката:

– Не ща аз сладка и кафета, Марьорє, те са за кокони-те и старците; тази чашка, дето вие є викате водна чаша, ми стига; и на сватбата ти! – сподели той и я гаврътна навед-нъж.

– Голям ден е през днешния ден – сподели учителят, като сърбаше ка-фето си; – по-късно ще пристигна народът, би трябвало да по-бързаме да вземем решение.

Марьор излезе на открито с подноса, мандалоса попът вратата. Широкото му, изпечено от слънцето лице из-веднъж закупи пророческо величие; отдолу под гъстите му вежди очите му блестяха. Добре се хранеше този поп, пиеше, изтърсваше просташки смешки, когато беше на кеф, биеше, когато се ядосваше; и в този момент даже, на старини, заг-леждаше дамите и кръвта му кипеше; главата му, гърди-те му, бъбреците му бяха цялостни с човешки пристрастености. Но когато извършваше литургия или когато вдигнеше ръка, с цел да благослови или да прокълне, някакъв недопечен пусти-нен вятър го обвиваше и поп Григорис, ядачът, пиячът, масалджията, се превръщаше в оракул.

– Братя първенци – изрече той с тежък глас, – тър-жествен е днешният ден, Бог ни вижда и чува; каквото ще кажем в тази стая, ще го запише в бележниците си, опи-чайте си акъла! Възкръсна Христос, само че вътре в нас към момента е разпнат върху плътта ни, дано го възкресим и в нас, братя старейшини! Забрави, чорбаджи, за момент зем-ните неща, добре се настройки на тази земя и ти, и твоят род; яде, пи и целува повече, в сравнение с би трябвало, издигни за момент мозъка си над всички тези благи неща и помогни ни да вземем решение.

И ти, дядо Ладас, не помни в подобен церемониален ден зехтините и виновността си, и златните турски лири, дето си натрупал в сандъците си. На теб, даскале, брате мой, нямам какво да кажа; твоят разум стои над яде-нета и златни лири и дами, и поддържа връзка с Бога и Гърция; но ти, остарели капитане, грешнико, извърши Черно море с хайдуклуците си; намерения през днешния ден към този момент за Бога и помогни и ти да вземем вярно решение.

Капитанът кипна.

– Зарежи предишното, отче – извика той, – Господ ще отсъди! Ако можехме и ние да приказваме свободно, щяхме, санким, да кажем много работи и за реликва ти.

– Говори, отче, но си опичай акъла, на първенци го-вориш! – сподели чорбаджията, като смръщи вежди.

– На червеи приказвам! – извика ядосано попът. – И аз съм червей, не ме прекъсвайте; народът всеки момент ще пристигна, а до тогава би трябвало да сме взели решение. И по този начин, слушайте: по остарял бит, от предци и прародители, в селото ни всеки седем години избираме всред всички селя-ни пет-шест души, които да съживят със личните си тела през Страстната седмица страданията Христови.

Шест години минаха, навлязохме в седмата; днеска тряб-ва ние, главите на селото, да изберем кои от всичките ни съселяни са почтени да въплътят тримата огромни апос-толи: Петър, Яков и Йоан; и кои – Юда Искариотски, и оя – Магдалена блудницата. И най-много кой – Боже, елементарни ме! – ще може, като резервира през цялата година сърцето си чисто, да показа разпнатия Христос.

Спря за момент попът да си поеме дъх; откри благоприятност учи-телят и адамовата му ябълка заигра нагоре-надолу:

– Мистерии са ги наричали тогавашните хора – сподели той; – започвали от Връбница в нартика на църквата и завършвали на Велика събота в среднощ, в градината, с възкресението на Христа. Идолопоклонниците са имали театрите и цирковете, християните – мистериите...
Ала поп Григорис прекъсна плама му.

– Добре, добре – сподели той, – знаем ги тези неща, даска-ле, остави ме да довърша. Думите стават плът, виждаме към този момент с очите си, усещаме пристрастеностите Христови. От всич-ки близки села се събират поклонници и подвигат шатрите си към черквата, и плачат, и се бият по гърдите през цялата Страстна седмица, и най-после стартират гуляите и хорЎта с възкресението на Христа. Много чудеса стават през тези дни, помните, братя старейшини, доста греш-ници почват да плачат и да се разкайват, а много стопани си напомнят какви грехове са сторили, с цел да забогатеят, и подаряват една равнища или някое лозе на църквата, с цел да спасят душата си. Чуваш ли, дядо Ладас?

– Говори, приказва, отче, и зарежи подмятанията – от-върна дядо Ладас раздразнено; – на мен такива не ми ми-нават, да си го знаеш.

– Събрахме се, значи, през днешния ден, с цел да изберем, с божие прояснение, селяните, на които да поверим тази свеще-на тайнственост. Говорете свободно; дано всеки каже мне-нието си. Чорбаджи, ти си първият старейшина, приказва първи, слушаме.

– Юда си имаме! – избърза да се обади капитанът. – По-добър от Панайотарос Гипсоядеца няма да намерим. Дивак, недодялан, сипаничав, с яки ръчища, истински орангу-тан; видях един подобен в Одеса; и най-важното: има брада

и коса таман каквито трябват – напълно червени като на демон.

– Не е твой ред, капитане – сподели строго попът, – не бързай, други имат предимство; и така, чорбаджи?

– Какво да ти кажа, отче – отвърна чорбаджията; – аз желая единствено едно нещо: да сложите сина ми Михелис да показа Христа.

– Не става – отсече внезапно попът; – синът ти е чорба-джийче и доста цялостен, угоен, добре гледан; а Христос
е бил безпаричен и слаб. Не е подобаващ, да прощаваш. И след това, Михелис може ли да свърши такава тежка работа? Ще го бият с камшик, ще му сложат трънен венец, ще го ка-чат на кръста – Михелис няма да издържи, искаш да се разболее ли?

– И най-важното – обади се отново капитанът, – Христос е бил рус, а Михелис има черни като катран коси и мустаци.

– Магдалена си имаме – намеси се и Ладас, хихикай-ки, – вдовицата Катерина. Всичко си има, грешницата недна! И продажница е, и хубава, и има напълно руса дъл-га коса – стига є до коленете. Видях я един път да се реши на двора си, пфу, да се не види, но и епископ може да вкара в грях!

Капитанът отвори уста да изтърси отново някоя дебе-лашка смешка, само че попът го погледна ужасно и кьосето си глътна думите.

– Лошите ги намираме елементарно – сподели попът, – Юда, Магдалена; но положителните? Тук да ви видя! Трябва, стру-ва ми се, да се върнем обратно. Къде да намерим – Боже, елементарни ме! – човек, който да наподобява на Христос? Ама да му наподобява почти и малко външно. По цели дни и седмици трансферирам това в мозъка си и доста нощи не съм мигнал. Ала, коства ми се, Господ се смили, открих.

– Кой? – обади се сопнато остарелият господар. – Я да чуем.

– С твое разрешение, чорбаджи, един твой човек, ко-гото и твоя благосклонност обичаш – чобанинът ти Манольљс! Кротък е, богатство приказва, знае четмо и писмо – някога-шен послушник, божем! – има и сини очи, и руса като мед брадичка. Така рисуват и Христос. А пък е и набожен; всяка неделя слиза от планината, с цел да чуе литургията. И колкото пъти се е причестявал и съм го изповядвал, не съм му намирал никакъв грях.

– Малко е разсеян – изписка остарелият Ладас, – вижда призраци.

– Това е хубаво – увери попът, – от мен да го знаете. Душата да е чиста!

– И устоя да яде пердах, да го бодат тръните и да носи кръста. А пък е и пастир, и това е хубаво; пастир е бил и Христос, на човешките стада – сподели и учителят.

– Разрешавам му – сподели чорбаджията, откакто раз-мисли известно време; – ами синът ми?

– Той става за Йоан – сподели възторжено попът. – Има всичко, каквото би трябвало за това: цялостен, бухнал, черни коси, бадемовидни очи, от положително семейство, подобен е бил
и обичаният възпитаник.

– За Яков – сподели учителят, като гледаше страхливо брат си, попа, – добър ми се коства, не можах да намеря по-до-бър, Костандис кафеджията: има яростен тип, дръглив е, неразговорчив и инатчия; по този начин показват деятел Яков.

– А има си и жена, която го държи под чехъл – обади се още веднъж капитанът. – Бил ли е женен и апостолът, как-во ще кажеш, премъдри?

– Не се подигравай със светините, безбожнико! – из-вика ядосано попът. – Не се намираш на кораба си, та да ги плещиш пред юнгите; това е тайнственост.

Учителят се поокуражи.

– Хубавичък Петър – сподели той – ми се коства ще бъде праматаринът Янакос: ниско чело, къдрави сиви коси, късо чене, елементарно се ядосва и бързо му минава, пламва и угасва като прахан; само че има положително сърце. По-добър Пе-тър не намирам в нашето село.

– Малко граблив пада – сподели чорбаджията, като покла-ти тежката си глава. – Ама нали е търговец, какво друго очакваш? Няма значение.

– Разправят – изсъска отново остарелият Ладас, – че бил умъртвил жена си. Пукнал я.

– Лъжа, неистина! – извика попът. – Мен питайте! Изяла починалата един път от алчност цяло кюпче със недопечен на-хут и по-късно я хванало жадност. Пила, пила вода, цяла дамаджана, жадна била горката, надула се и пукнала. Не си слагай грях на душата, дядо Ладас!

– Така є се пада! – сподели капитанът. – Ето какво прави водата, да е пила ракия!

– Трябват ни още един Пилат и един Каяфа – сподели учи-телят. – Трудно, коства ми се, ще ги намерим.

– По-добър Пилат от твоя благосклонност, чорбаджи, няма да намерим – обади се попът с вежлив глас. – Не мръ-щи вежди, Пилат е бил също огромен господар и е при-личал на теб: аристократ, угоен, чист, с гуша. И добър човек; сторил, каквото могъл, да избави Христос и най-после споделил: " Измивам си ръцете ", и по този начин се из-бавил от грях. Приеми, чорбаджи, по този начин ще придадем великолепие на мистерията. Представи си каква възхвала за селото ни и какъв брой народ ще се домъкне, когато се разбере, че огромният господар Патриархеас ще бъде Пилат!

Чорбаджията се усмихна гордо, възпламени чибука си и не сподели нищо.

– Чудесен Каяфа става от дядо Ладас! – подметна от-ново капитанът. – По-добър Каяфа къде ще намерим? Твоя благосклонност, отче, дето изографисваш, я ми кажи какъв го изкарват Каяфа по иконите?

– Ами... – рече попът, като преглътна на изсъхнало – почти като дядо Ладас. Кожа и кости, с мазни облекла, с хлътнали бузи, с жълт нос...

– А мустаците му проскубани ли са били? – попита още веднъж драката капитан. – И цепил ли е косъма на две? Носил ли си е обущата под мишница, с цел да не им се из-търкат подметките?

– Ще си отида! – извика Ладас и скочи от миндера. –

Твоя благосклонност да станеш някой, капитан кьосе! Не ни ли би трябвало и някое кьосе?

– Аз ще остана запаса – сподели със смях капитанът и се престори, че засуква мустак. – Може, санким, до една година, хора сме, остарели сме, един от двама ви, твоя ми-лост, мустакати Ладас, или негово благородие Пилат, да хвърлите петалата; и тогава аз ще заема мястото му, с цел да не се скапе мистерията.

– Намерете различен Каяфа, това ви споделям! – извика ста-рият циция. – Трябва да обливам, отивам си!

И потегли към вратата. Но попът с една крачка застана пред вратата и разпери ръце.

– Къде отиваш? – сподели той. – Народът идва, няма да си отидеш; няма да ставаме за срам!

И след това добави по-меко:

– Трябва да направиш и ти една жертва, кир старей-шино! Помисли и за пъкъла. Много от греховете ти ще бъ-дат опростени, в случай че ни окажеш помощ в това наше богоугодно дело. По-добър Каяфа няма да намерим, не се опъвай. Господ ще го запише в бележниците си.

– Каяфа аз не ставам! – извика напълно уплашен ста-рият Ладас. – Намерете различен! А за бележниците, дето ви-каш...

Но не свари да довърши думата си; селяните към този момент се из-качваха по стълбата и попът дръпна мандалото на вратата.
– Христос воскрЂсе! – поздравиха десетина селяни, като сложиха длан на гърдите, след това на устните, сетне на челото и се подредиха прави край стената.

– Воистина воскресе! – отвърнаха старейшините и се нагласиха на миндера с кръстосани крайници.

Извади табакерата си чорбаджията и им я подаде да си свият по цигара.

– Взехме решение, чада мои – сподели попът, – таман на-време дойдохте, добре пристигнали!

Плесна с ръце, пристигна Марьорє.

– Марьорє – сподели той, – почерпи момчетата; и донеси и по едно алено яйце на всеки за Христос воскрЂсе! Пиха, стисна всеки в шепата си аленото яйце; зачакаха.

– Чада мои – стартира попът, като гладеше чаталестата си брада, – обясних ви през вчерашния ден, след литургията, защо ви викаме. Голяма тайнственост ще се извърши идния Ве-ликден в нашето село, и би трябвало всички, мало и огромно, да помогнем за това. Всички помните преди шест години каква Страстна седмица единствено беше. Какви ридания из-бухнаха в нартика, какви покъртителни жалби; а след това,

в неделя, на Великден, каква наслада беше, какви огромни свещи бяха запалени, какви разтворени прегръдки, по какъв начин се хванахме всички на хорото и пеехме " Христос воскрЂсе из мертвих " и всички бяхме станали братя! Такива и още по-хубави би трябвало да станат през идната година пристрастеностите и възкресението Христово. Съгласни ли сте, братя?

– Съгласни сме, отче! – отвърнаха всички в един глас. – С твоята благословия!

– С божията благословия! – рече попът и стана. – Ние, старейшините, избрахме кои от селяните тази година ще превъплътят пристрастеностите Христови – кои ще бъдат апос-толи, кои – Пилат и Каяфа, и кой – Христос. В името божие; приближи се, Костандис!

Кафеджията сгъна престилката си, втъкна края є в необятния си червен пояс, пристъпи.

– Теб, Костандис, ние, старейшините, избрахме да бъдеш Яков, строгият брат на Исус. Тежко обвързване, божествено, би трябвало да го носиш с чест, да не посрамиш апостола. Трябва да станеш, от през днешния ден нататък, Костандис, нов човек; добър си, само че да станеш още по-добър. По-честен, по-благ на думи, по-редовен в църква. Да слагаш по-малко ечемик в кафето, да не изливаш останалото по чашите вино във виното, което продаваш, да не режеш локумите на половина и да ги продаваш за цели. И си опичай акъла, да не биеш към този момент жена си, тъй като от през днешния ден нататък не си единствено Костандис, ами и Яков, разбра ли? Разбрах, да кажеш.

– Разбрах – отвърна Костандис, потопен от позор, и се отдръпна до стената.

Понечи да каже: " Не аз удрям жена си, тя ме бие мен ", само че го досрамя.

– Къде е Михелис? – попита попът. – Трябва ни.

– Отби се в кухнята и приказва с щерка ти – отгово-ри Янакос.

– Нека някой отиде да го повика; приближи се в този момент твоя благосклонност, кир Янакос!

Праматаринът пристъпи крачка, целуна ръка на попа.

– На теб, Янакос, се падна тежкият чоп да бъдеш деятел Петър. Опичай си акъла! Забрави предходния човек, кръщение е това, скрито, кръщава се раб божий Янакос и става деятел Петър! Вземи евангелието, зна-еш малко четмо и писмо, там ще видиш какъв е бил Пе-тър, какво е споделил, какво е направил, ще те направлявам и аз. Криво дърво си и твоя благосклонност, Янакос, само че имаш положително сърце; не помни предишното, прекръсти се, тръгни по нов път, влез в пътя господен: не удряй към този момент в кантара, не продавай кукувицата за славей, не отваряй към този момент пис-мата, с цел да четеш хорските секрети. Чуваш ли? Чувам и се покорявам, да речеш.

– Чувам и се покорявам, отче – отговори Янакос и бързо-бързо се отдръпна до стената.

Уплаши се да не би дяволският му поп да почне да му вади всички кирливи ризи нескрито. Но попът го съжали, млъкна; тогава Янакос доби кураж:

– Отче – сподели той, – ще те помоля за нещо. Мисля, че в евангелието се споделя и за едно магаренце. Когато влезнал, мисля, в Ерусалим на Връбница, Христос го яздел. Трябва ни, значи, и едно магаренце; дано това магаренце бъде моето.

– Нека бъде волята ти, Петре, ще вземем и магарен-цето ти – отвърна попът и всички прихнаха да се смеят.

В този момент влезе Михелис; цялостен, бухнал, светлочервен, със клонче щир над ухото, със златен пръстен на ръката. Беше потопен в чоха и атлаз, а бузите му горяха; беше докоснал преди малко ръката на Марьорє и още усещаше топлината є.

– Добре пристигнал, галенико наш, Михелис – сподели попът, като се любуваше на бъдещия си шурей. – Теб единомислещо избрахме да въплътиш любимия