Откъс от "Хаштаг" на Ремигиуш Мруз
В рубриката " Четиво " " Дневник " разгласява фрагмент от " Хаштаг ", с създател Ремигиуш Мруз, възложен от Издателство " Ера "
Теса е студентка, която се бори със личните си страхове и напуща къщата си единствено в краен случай. Тя не чака никаква пратка, все пак на колета ясно е изписано нейното име. Водена от любознание, взема решение да ревизира загадъчния пакет. Това се оказва най-голямата неточност, която е правила в миналото.
В него Теса намира фотография на от дълго време изчезнало момиче и надпис с хаштаг. Точно когато сенките от предишното й излизат, в обществените мрежи консуматори стартират да разгласяват фотоси на здания, места или цитати със същия хаштаг. Шокиращото е, че тези хора са безследно изчезнали от години...
Заедно със брачна половинка си, тя се впуска в търсене на връзката сред изчезналите хора и получената пратка. Теса се заплита сред загадъчното минало и безредното настояще. Оказва се, че не може да има вяра на никого, още по-малко на себе си.
Ремигиуш Мруз е новото огромно име в трилър жанра. Адвокат по обучение, полякът е създател на 30 престъпни романа, продадени в милиони екземпляри и приспособени за телевизионния екран.
превод от полски Васил Велчев
художествено оформление на корицата Мира Минкова
Читателите на " Дневник " могат да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безвъзмездна доставка тук
Откъс от " Хаштаг " на Ремигиуш Мруз
Всеки ден потребителите на Туитър изпращат към петстотин милиона туита. Дори и няколко от тях да идваха от изчезнали хора, в никакъв случай не бихме забелязали това.
ПЪРВА ЧАСТ
Теса
Годишно човек създава по време на сън към деветдесет и осем литра пот. Това основава подобаващите условия за развъждане на шестнайсет типа гъби върху самата възглавница.
Тази нощ на моята сигурно имаше условия за още повече, тъй като през последните няколко часа водех неравна битка със себе си, потейки се щедро. Всъщност това не беше огромно отклоняване от нормата. Наскоро тежестта ми надвиши 100 и седемнайсет кг, а аз съм висока метър седемдесет и един, което означаваше BMI1 в долната канара на трета степен на затлъстяване.
И това беше един от мотивите да премислям самоубийство тази нощ.
Не беше за пръв, нито за финален път. Имаше интервали, когато сходни мисли ме навестяваха два-три пъти седмично. Бях привикнала с тях, бяха нормални за мен, станаха нещо естествено, норма. Може би точно с помощта на това в никакъв случай не бях предприемала стъпката, след която не би имало връщане обратно.
Веднъж се нагълтах с лекарства, само че скоро по-късно повръщах като котка. Друг път се пробвах да прережа вените си, само че резултатът беше незабележим – единствено се издрасках и се наложи да нося блузи с дълги ръкави през лятото. Няколко пъти се пробвах да свърша със себе си на гари, само че едвам пресичах линията на перона и се отказвах. Дори хлапетата, отправящи си взаимни провокации, стигаха по-далеч.
Накрая трябваше да призная очевидното – не можех даже да се самоубия.
Това беше една от многото натрапливи мисли, които не ми даваха успокоение години наред. От известно време обаче успявах да се оправя с тях по някакъв метод. Главно с помощта на брачна половинка ми.
Игор умееше да ме убеждава както никой различен, макар че нормално даже не се постановяваше да приказва. Достатъчно беше, че го има. Тази нощ отсъстваше и аз бях оставена само на себе си.
Резултатът? Завивки и пижама за пране, стая за проветряване и душeвност за промяна.
По последния пункт не можех да направя доста, само че с първите два се заех още сутринта. Тъкмо бях извадила калъфката на юргана, когато се разнесе металическо бибикане от мобилния ми телефон. Посегнах към него уверена, че Игор ми е изпратил есемес.
Той трябваше да се върне от тиймбилдинг командировката си едвам вечерта, само че може би шефовете му бяха решили, че няма смисъл да не престават фарса, наименуван за залъгване " образование ". Или му се е удало да се измъкне от някоя конференция, с цел да се прибере по-рано у дома. Не обичаше да напуща дома ни съвсем толкоз, колкото и аз.
Подателят на известието обаче беше автоматът на една от куриерските компании.
" Пратката ти към този момент те чака! " – гласеше късото известие. Веднага след него беше обещано местоположението на автомата, от който трябваше да взема сякаш поръчаната от мен пратка.
Повдигнах вежди, вперила взор в екрана. Напоследък не бях пазарувала онлайн, нито пък Игор. Не чакахме никаква пратка, а даже да бях направила някаква поръчка, сигурно бих избрала опцията за доставка у дома.
Защо би трябвало да излизам, в случай че куриерът може да ми достави покупката до вратата? Наистина, това също не беше идеалното решение – изискваше да застана лице в лице с различен човек и да заменяем с него няколко думи. Обаче в пиковите часове на делничните дни куриерите нормално бързаха и даже не ме поглеждаха. Подписвах, затварях вратата и можех да си отдъхна. Пътуването до автомата за колета би било доста по-неприятно.
Игор знаеше за моите компликации в междуличностните връзки, тъй че и той не би избрал този вид. Нямаше различен, който би желал да ми направи изненада. На Коледа – може би. Майка ми или татко ми, в случай че не са отпътували на някоя от обичайните си ски екскурзии.
Присъдата можеше да бъде единствено една: неточност. Чувах това много постоянно, освен по отношение на колета, който някой ми е изпратил по случайност.
Само че " по случайност " беше просто обезсърчителен опит за пояснение на незнайната още причина за това събитие.
На тази мисъл ме наведе фактът, че автоматът за колета се намираше на няколкостотин метра от моето жилище в Левандув. Едва ли беше съвпадане.
Облякох нова блуза, вързах косата си, а след известно време – и връзките на обувките си. За хората с обикновено тегло това е нормална активност, тъй че малко хора осъзнават, че на такива като мен им се постанова да задържат дъха си.
Отидох в гаража, тъй като макар че се намирах на 10 минути вървене от карикатурно дребния търговски център на улица " Беренсона ", даже за миг не обмислих опцията да отида пешком.
Малко по-късно паркирах колата си на празния в този миг площад и отидох при жълтия автомат. На омазнения и потъмнял екран имаше фотография на някакво момиче и малко известие: " Здравей, усмихни се! ". Явно това не беше задоволително, тъй като беше прибавен и мигащ емотикон. С носле.
Намръщих се и бързо се заех да вкарвам кода, след което се отвори една от кутиите. Извадих пакет, съдържащ две или най-вече три книги. И то при изискване, че никоя от тях не е гигантска като " Малък живот " на Янагихара, " Сблъсък " на Кинг или " Пътят на кралете " на Сандерсън.
На пакета нямаше етикет с данни за получателя, което изначало ми се стори невероятно. Бях уверена, че с цел да можеш въобще да изпратиш пратка, би трябвало да предоставиш данни освен за себе си, само че и за получатела.
Отне ми известно време, с цел да се досетя, че това може да се направи с уред за колета. Достатъчно е човек да вкара мобилния си номер и адреса на получателя, след което да избере подобаващия автомат, на който да бъде изпратена пратката.
Хвърлих взор към пазара " Нето " от другата страна на улицата и се поколебах. Тъй като по този начин и по този начин бях излязла, планирах първо да напазарувам и едвам по-късно да ревизира пратката.
Любопитството ми обаче нарастваше. Кой ми е изпратил този пакет? Защо го е направил? И какво има в него?
В края на краищата по-късно се върнах с пакета в колата. Скъсах опаковката и видях относително дребна картонена кутия. Въпреки неголемите си размери, тя беше много тежка. Отне ми известно време да се оправя с лепенката и да стигна до наличието.
Вътре открих лист с величина А4, на който някой беше написал с пълен черен флумастер ТЕСА. Не можеше да става въпрос за неточност. Само хората, които ме познаваха, знаеха, че се назовавам по този начин.
Това беше освен това от прякор. Родителите ми са ми дали името Тереза, към което, наподобява, през цялото време съм показала неодобрение, тъй като съм го сменила незабавно, щом съм се научила да приказвам. И до през днешния ден те упорстваха, че " Теса " е първата дума, която съм споделила. В прочут смисъл тя ме е дефинирала още от този момент – дотолкоз, че желаех да е и на надгробния ми камък.
Погледнах листа, на който някой я беше изписал.
Под думата ТЕСА имаше втора, по-малка, която в действителност не ми говореше нищо. Само характерният знак пред нея подсказваше какво би могла да значи. Този знак през днешния ден еднопосочно се асоциира с хаштаг, а в миналото се е употребявал за означаване на номер, на каналите на IRC2 или на мощ на голям брой в математиката.
Погледнах към етикета " #апсида " и се намръщих. Думата звучеше непознато, само че в това време бях сигурна, че към този момент съм я чувала. Първата асоциация в главата ми беше обвързвана с архитектурата.
Сложих листа настрани и надникнах вътре. Някой беше увил във фолио предмет с размера на длан – в кутията нямаше нищо друго.
Бързо започнах да разпростирам опаковката, а сърцето ми форсира туптенето си. Пластовете бяха толкоз доста, че не знаех какво в действителност разопаковам.
След малко пред очите ми се появи предмет и усетих, че съм намерила прикрито богатство. Пратката беше тъмна декоративна дрънкулка от бляскав камък. Тежка, може би от аметист. Представляваше череп, сходен на тези, които в миналото са слагали на носовете на пиратските кораби.
Естетическата ѝ стойност беше незначителна и нямах визия за какво някой ми изпраща такова нещо. Сложих черепа в кутията и извадих телефона. Реших, че в случай че ревизира какво значи хаштагът, може да открия някакъв отговор.
Първата архитектурна асоциация беше вярна. Бързо прегледах резултатите в Google и открих, че апсидите са тип уголемение на църкви, нормално многоъгълни или полукръгли.
Значи череп и църкви.
Не изключително радостна композиция, и което беше по-лошо, неозначаваща нищо. Абсолютно нищо не ми говореше и даже не ми подсказваше кой би ми изпратил подобен подарък и за какво.
Напазарувах бързо в " Нето " и се прибрах у дома. Както постоянно, се изкачих по стъпалата, затаила мирис, страхувайки се да не се натъкна на някой комшия. По това време обаче множеството бяха на работа и съумях да стигна до жилището, без да ми се постанова да обменям нито дума с никого.
Затворих вратата след себе си и едвам тогава издишах. Мразех да излизам. Всеки път, когато се връщах, се усещах по този начин, като че ли съм изпълнила извънредно сложна, само че изцяло непотребна задача. Заключих вратата с облекчение и седнах пред компютъра.
Реших, че няма време за губене – моето частно следствие беше наложителен въпрос. Въведох хаштага във Facebook, надявайки се, че откакто някой си е направил труда да ми изпрати мистериозна анонимна пратка, би трябвало да ми е оставил някаква диря в интернет.
Намерих обаче единствено фотоси на църкви. Малко модерни, няколко остарели, изобразяващи унищожени храмове. Стигнах до заключението, че Facebook е неправилното място за обзор на тагове и се трансферирах в Инстаграм.
Три резултата. Първата фотография беше, естествено, на черква. Втората – на вътрешния двор на Томарския манастир в Португалия. Третата – на часове по изобразяване в някакво краковско учебно заведение.
Проверих първата, тъй като ми изглеждаше най-конкретна. Храмът се оказа базиликата " Свети Георги " в Прага. Чувала бях доста хубави неща за този град, само че в никакъв случай не бях ходила там. Нито пък в Португалия, а в Краков – преди доста години, и то единствено с цел да видя Вавел.
Почесах се по главата и се насочих към последното място. Бях си направила профил в Туитър преди съвсем 10 години, само че от този момент насам бях разгласила единствено няколко туита. Избягвах отдалеко тази медия, изхождайки от догатката, че концентрацията на политическа тиня там е прекомерно висока.
И въпреки всичко таман Туитър беше родината на хаштаговете. И той ми даде сянка на вяра, че ще схвана какво значи " #апсида ".
Търсенето имаше единствено един резултат. Тагът беше употребен от момиче с прякор деКриста, което бе разгласило своя фотография на фона на голяма поляна. Изглежда той нямаше нищо общо нито с нея, нито с покрайнината – нямаше смисъл да се търсят църкви тук.
На назад във времето видях няколко ниски дървета, може би шубраци, а зад тях – необятно речно корито. Качеството на фотографията не беше най-хубавото. Предположих, че е направена с камерата на телефон, и то някой по-стар модел. Нищо повече не можех да кажа.
Момичето носеше необятна риза, а под нея – елементарна тениска, сходна на тези, които се продават всеобщо в Reserved и в други вериги магазини. Снимката можеше да е направена през последните няколко месеца, температурите бяха подобаващи за такова облекло. Но беше качена едвам тази заран – по времето, когато се бях събудила, обляна в пот.
Сега този миг ми изглеждаше толкоз отдалечен, колкото и неразбираемите мемоари от детството ми. А мислите единствено отпреди към час като че ли не принадлежаха на мен.
Тръснах глава, а след това погледнах деКриста. Започнах машинално да пакост кожичката към ноктите си – табиет, с който не можех да се преборя от години.
Никнеймът на момичето можеше да има нещо общо с църквата в Португалия, само че нямах задоволително информация, с цел да направя несъмнено умозаключение. Други туитове на деКриста сигурно биха били потребни, само че на профила ѝ имаше само тази фотография и хаштага.
Това ме накара да се зачудя, тъй като профилът беше основан почти по същото време, както и моят. Влизане един път на 10 години? Изглеждаше просто неправдоподобно.
Но нямах други следи, тъй че най-сетне затворих преносимия компютър си и се заех с работата, която трябваше да свърша през днешния ден. Почистване, пране, готвене. Игор би трябвало да се върне към шест следобяд и до тогава трябваше да свърша всичко.
Не съумях. Когато влезе в жилището, към момента не се бях захванала даже с бешамела, а планирах да направя гигантска лазаня за вечеря. И всичко това, тъй като апсидата не ме оставяше на мира и трябваше да отстранявам за всяко нещо двойно повече време или да го правя още веднъж.
Игор още не беше съумял да си събуе обувките, а аз към този момент бях почнала да му описвам всичко, което се е случило. Той слушаше с внимание през цялото време и колкото повече говорех, толкоз по-интересно му ставаше.
– И там имаше единствено един туит? – недоверчиво попита той.
– Един-единствен. Самотен като мен на абитуриентската вечер.
Той ме погледна скептично.
– Това не е единственото съпоставяне, което ми идва на разум – прибавих. – Но второто е обвързвано с луната на нощното небе и би прозвучало патетично.
Той се усмихна, подвигна черепа и го трансферира от едната в другата си ръка.
– Вероятно момичето е изтрило останалите туитове – означи.
– Може би да. Но за какво да го прави?
Това беше единствено един от многото въпроси, на които бих желал да знам отговорите. Игор присви очи и бързо се приближи към компютъра, като че ли искаше да ми внуши, че ще ми помогне със загадката, въпреки че самият той евентуално искаше да се заеме с нещо друго.
– Провери ли Wayback Machine? – попита той и подвигна капака на преносимия компютър.
Мълчанието ми беше задоволително красноречиво.
– Интернет архивът – добави той. – Прави копия на страниците от две хиляди и първа година насам. Може би там има скрийншотове от профила на тази деКриста.
Имаше право. Отне ни известно време, преди да намерим работещ линк, само че няколко минути по-късно имахме две спомагателни фотоси. На едната от тях се виждаше момиче на фона на същата река, а на другата – част от ограда и градина.
Гризейки кожичките, се пробвах да разпозная покрайнината. Безрезултатно.
– Това няма смисъл – споделих. – Трябва ни освен това.
Разчитах на това, че Игор ще потърси в други кътчета на интернет, за които нямах никаква визия, само че той беше застинал, като че ли го е блъснал гръм.
Стоях зад него, без да отронвам взор от екрана. Когато сложих длани на раменете му, той ненадейно потрепери.
– Какво става? – попитах.
Игор обърна глава към мен и видях, че е бледен.
– Това – задави се той. – Теса, та това е...
Вдигнах вежди нетърпеливо и той поклати глава.
– " Вибжеже Пуцке " 3 – добави той. – А това момиче... Господи, в действителност ли не го разпознаваш?
– Не – отвърнах. – А би трябвало ли?
Всичко, което би трябвало да знаете за: Четиво (1105)
Теса е студентка, която се бори със личните си страхове и напуща къщата си единствено в краен случай. Тя не чака никаква пратка, все пак на колета ясно е изписано нейното име. Водена от любознание, взема решение да ревизира загадъчния пакет. Това се оказва най-голямата неточност, която е правила в миналото.
В него Теса намира фотография на от дълго време изчезнало момиче и надпис с хаштаг. Точно когато сенките от предишното й излизат, в обществените мрежи консуматори стартират да разгласяват фотоси на здания, места или цитати със същия хаштаг. Шокиращото е, че тези хора са безследно изчезнали от години...
Заедно със брачна половинка си, тя се впуска в търсене на връзката сред изчезналите хора и получената пратка. Теса се заплита сред загадъчното минало и безредното настояще. Оказва се, че не може да има вяра на никого, още по-малко на себе си.
Ремигиуш Мруз е новото огромно име в трилър жанра. Адвокат по обучение, полякът е създател на 30 престъпни романа, продадени в милиони екземпляри и приспособени за телевизионния екран.
превод от полски Васил Велчев
художествено оформление на корицата Мира Минкова
Читателите на " Дневник " могат да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безвъзмездна доставка тук
Откъс от " Хаштаг " на Ремигиуш Мруз
Всеки ден потребителите на Туитър изпращат към петстотин милиона туита. Дори и няколко от тях да идваха от изчезнали хора, в никакъв случай не бихме забелязали това.
ПЪРВА ЧАСТ
Теса
Годишно човек създава по време на сън към деветдесет и осем литра пот. Това основава подобаващите условия за развъждане на шестнайсет типа гъби върху самата възглавница.
Тази нощ на моята сигурно имаше условия за още повече, тъй като през последните няколко часа водех неравна битка със себе си, потейки се щедро. Всъщност това не беше огромно отклоняване от нормата. Наскоро тежестта ми надвиши 100 и седемнайсет кг, а аз съм висока метър седемдесет и един, което означаваше BMI1 в долната канара на трета степен на затлъстяване.
И това беше един от мотивите да премислям самоубийство тази нощ.
Не беше за пръв, нито за финален път. Имаше интервали, когато сходни мисли ме навестяваха два-три пъти седмично. Бях привикнала с тях, бяха нормални за мен, станаха нещо естествено, норма. Може би точно с помощта на това в никакъв случай не бях предприемала стъпката, след която не би имало връщане обратно.
Веднъж се нагълтах с лекарства, само че скоро по-късно повръщах като котка. Друг път се пробвах да прережа вените си, само че резултатът беше незабележим – единствено се издрасках и се наложи да нося блузи с дълги ръкави през лятото. Няколко пъти се пробвах да свърша със себе си на гари, само че едвам пресичах линията на перона и се отказвах. Дори хлапетата, отправящи си взаимни провокации, стигаха по-далеч.
Накрая трябваше да призная очевидното – не можех даже да се самоубия.
Това беше една от многото натрапливи мисли, които не ми даваха успокоение години наред. От известно време обаче успявах да се оправя с тях по някакъв метод. Главно с помощта на брачна половинка ми.
Игор умееше да ме убеждава както никой различен, макар че нормално даже не се постановяваше да приказва. Достатъчно беше, че го има. Тази нощ отсъстваше и аз бях оставена само на себе си.
Резултатът? Завивки и пижама за пране, стая за проветряване и душeвност за промяна.
По последния пункт не можех да направя доста, само че с първите два се заех още сутринта. Тъкмо бях извадила калъфката на юргана, когато се разнесе металическо бибикане от мобилния ми телефон. Посегнах към него уверена, че Игор ми е изпратил есемес.
Той трябваше да се върне от тиймбилдинг командировката си едвам вечерта, само че може би шефовете му бяха решили, че няма смисъл да не престават фарса, наименуван за залъгване " образование ". Или му се е удало да се измъкне от някоя конференция, с цел да се прибере по-рано у дома. Не обичаше да напуща дома ни съвсем толкоз, колкото и аз.
Подателят на известието обаче беше автоматът на една от куриерските компании.
" Пратката ти към този момент те чака! " – гласеше късото известие. Веднага след него беше обещано местоположението на автомата, от който трябваше да взема сякаш поръчаната от мен пратка.
Повдигнах вежди, вперила взор в екрана. Напоследък не бях пазарувала онлайн, нито пък Игор. Не чакахме никаква пратка, а даже да бях направила някаква поръчка, сигурно бих избрала опцията за доставка у дома.
Защо би трябвало да излизам, в случай че куриерът може да ми достави покупката до вратата? Наистина, това също не беше идеалното решение – изискваше да застана лице в лице с различен човек и да заменяем с него няколко думи. Обаче в пиковите часове на делничните дни куриерите нормално бързаха и даже не ме поглеждаха. Подписвах, затварях вратата и можех да си отдъхна. Пътуването до автомата за колета би било доста по-неприятно.
Игор знаеше за моите компликации в междуличностните връзки, тъй че и той не би избрал този вид. Нямаше различен, който би желал да ми направи изненада. На Коледа – може би. Майка ми или татко ми, в случай че не са отпътували на някоя от обичайните си ски екскурзии.
Присъдата можеше да бъде единствено една: неточност. Чувах това много постоянно, освен по отношение на колета, който някой ми е изпратил по случайност.
Само че " по случайност " беше просто обезсърчителен опит за пояснение на незнайната още причина за това събитие.
На тази мисъл ме наведе фактът, че автоматът за колета се намираше на няколкостотин метра от моето жилище в Левандув. Едва ли беше съвпадане.
Облякох нова блуза, вързах косата си, а след известно време – и връзките на обувките си. За хората с обикновено тегло това е нормална активност, тъй че малко хора осъзнават, че на такива като мен им се постанова да задържат дъха си.
Отидох в гаража, тъй като макар че се намирах на 10 минути вървене от карикатурно дребния търговски център на улица " Беренсона ", даже за миг не обмислих опцията да отида пешком.
Малко по-късно паркирах колата си на празния в този миг площад и отидох при жълтия автомат. На омазнения и потъмнял екран имаше фотография на някакво момиче и малко известие: " Здравей, усмихни се! ". Явно това не беше задоволително, тъй като беше прибавен и мигащ емотикон. С носле.
Намръщих се и бързо се заех да вкарвам кода, след което се отвори една от кутиите. Извадих пакет, съдържащ две или най-вече три книги. И то при изискване, че никоя от тях не е гигантска като " Малък живот " на Янагихара, " Сблъсък " на Кинг или " Пътят на кралете " на Сандерсън.
На пакета нямаше етикет с данни за получателя, което изначало ми се стори невероятно. Бях уверена, че с цел да можеш въобще да изпратиш пратка, би трябвало да предоставиш данни освен за себе си, само че и за получатела.
Отне ми известно време, с цел да се досетя, че това може да се направи с уред за колета. Достатъчно е човек да вкара мобилния си номер и адреса на получателя, след което да избере подобаващия автомат, на който да бъде изпратена пратката.
Хвърлих взор към пазара " Нето " от другата страна на улицата и се поколебах. Тъй като по този начин и по този начин бях излязла, планирах първо да напазарувам и едвам по-късно да ревизира пратката.
Любопитството ми обаче нарастваше. Кой ми е изпратил този пакет? Защо го е направил? И какво има в него?
В края на краищата по-късно се върнах с пакета в колата. Скъсах опаковката и видях относително дребна картонена кутия. Въпреки неголемите си размери, тя беше много тежка. Отне ми известно време да се оправя с лепенката и да стигна до наличието.
Вътре открих лист с величина А4, на който някой беше написал с пълен черен флумастер ТЕСА. Не можеше да става въпрос за неточност. Само хората, които ме познаваха, знаеха, че се назовавам по този начин.
Това беше освен това от прякор. Родителите ми са ми дали името Тереза, към което, наподобява, през цялото време съм показала неодобрение, тъй като съм го сменила незабавно, щом съм се научила да приказвам. И до през днешния ден те упорстваха, че " Теса " е първата дума, която съм споделила. В прочут смисъл тя ме е дефинирала още от този момент – дотолкоз, че желаех да е и на надгробния ми камък.
Погледнах листа, на който някой я беше изписал.
Под думата ТЕСА имаше втора, по-малка, която в действителност не ми говореше нищо. Само характерният знак пред нея подсказваше какво би могла да значи. Този знак през днешния ден еднопосочно се асоциира с хаштаг, а в миналото се е употребявал за означаване на номер, на каналите на IRC2 или на мощ на голям брой в математиката.
Погледнах към етикета " #апсида " и се намръщих. Думата звучеше непознато, само че в това време бях сигурна, че към този момент съм я чувала. Първата асоциация в главата ми беше обвързвана с архитектурата.
Сложих листа настрани и надникнах вътре. Някой беше увил във фолио предмет с размера на длан – в кутията нямаше нищо друго.
Бързо започнах да разпростирам опаковката, а сърцето ми форсира туптенето си. Пластовете бяха толкоз доста, че не знаех какво в действителност разопаковам.
След малко пред очите ми се появи предмет и усетих, че съм намерила прикрито богатство. Пратката беше тъмна декоративна дрънкулка от бляскав камък. Тежка, може би от аметист. Представляваше череп, сходен на тези, които в миналото са слагали на носовете на пиратските кораби.
Естетическата ѝ стойност беше незначителна и нямах визия за какво някой ми изпраща такова нещо. Сложих черепа в кутията и извадих телефона. Реших, че в случай че ревизира какво значи хаштагът, може да открия някакъв отговор.
Първата архитектурна асоциация беше вярна. Бързо прегледах резултатите в Google и открих, че апсидите са тип уголемение на църкви, нормално многоъгълни или полукръгли.
Значи череп и църкви.
Не изключително радостна композиция, и което беше по-лошо, неозначаваща нищо. Абсолютно нищо не ми говореше и даже не ми подсказваше кой би ми изпратил подобен подарък и за какво.
Напазарувах бързо в " Нето " и се прибрах у дома. Както постоянно, се изкачих по стъпалата, затаила мирис, страхувайки се да не се натъкна на някой комшия. По това време обаче множеството бяха на работа и съумях да стигна до жилището, без да ми се постанова да обменям нито дума с никого.
Затворих вратата след себе си и едвам тогава издишах. Мразех да излизам. Всеки път, когато се връщах, се усещах по този начин, като че ли съм изпълнила извънредно сложна, само че изцяло непотребна задача. Заключих вратата с облекчение и седнах пред компютъра.
Реших, че няма време за губене – моето частно следствие беше наложителен въпрос. Въведох хаштага във Facebook, надявайки се, че откакто някой си е направил труда да ми изпрати мистериозна анонимна пратка, би трябвало да ми е оставил някаква диря в интернет.
Намерих обаче единствено фотоси на църкви. Малко модерни, няколко остарели, изобразяващи унищожени храмове. Стигнах до заключението, че Facebook е неправилното място за обзор на тагове и се трансферирах в Инстаграм.
Три резултата. Първата фотография беше, естествено, на черква. Втората – на вътрешния двор на Томарския манастир в Португалия. Третата – на часове по изобразяване в някакво краковско учебно заведение.
Проверих първата, тъй като ми изглеждаше най-конкретна. Храмът се оказа базиликата " Свети Георги " в Прага. Чувала бях доста хубави неща за този град, само че в никакъв случай не бях ходила там. Нито пък в Португалия, а в Краков – преди доста години, и то единствено с цел да видя Вавел.
Почесах се по главата и се насочих към последното място. Бях си направила профил в Туитър преди съвсем 10 години, само че от този момент насам бях разгласила единствено няколко туита. Избягвах отдалеко тази медия, изхождайки от догатката, че концентрацията на политическа тиня там е прекомерно висока.
И въпреки всичко таман Туитър беше родината на хаштаговете. И той ми даде сянка на вяра, че ще схвана какво значи " #апсида ".
Търсенето имаше единствено един резултат. Тагът беше употребен от момиче с прякор деКриста, което бе разгласило своя фотография на фона на голяма поляна. Изглежда той нямаше нищо общо нито с нея, нито с покрайнината – нямаше смисъл да се търсят църкви тук.
На назад във времето видях няколко ниски дървета, може би шубраци, а зад тях – необятно речно корито. Качеството на фотографията не беше най-хубавото. Предположих, че е направена с камерата на телефон, и то някой по-стар модел. Нищо повече не можех да кажа.
Момичето носеше необятна риза, а под нея – елементарна тениска, сходна на тези, които се продават всеобщо в Reserved и в други вериги магазини. Снимката можеше да е направена през последните няколко месеца, температурите бяха подобаващи за такова облекло. Но беше качена едвам тази заран – по времето, когато се бях събудила, обляна в пот.
Сега този миг ми изглеждаше толкоз отдалечен, колкото и неразбираемите мемоари от детството ми. А мислите единствено отпреди към час като че ли не принадлежаха на мен.
Тръснах глава, а след това погледнах деКриста. Започнах машинално да пакост кожичката към ноктите си – табиет, с който не можех да се преборя от години.
Никнеймът на момичето можеше да има нещо общо с църквата в Португалия, само че нямах задоволително информация, с цел да направя несъмнено умозаключение. Други туитове на деКриста сигурно биха били потребни, само че на профила ѝ имаше само тази фотография и хаштага.
Това ме накара да се зачудя, тъй като профилът беше основан почти по същото време, както и моят. Влизане един път на 10 години? Изглеждаше просто неправдоподобно.
Но нямах други следи, тъй че най-сетне затворих преносимия компютър си и се заех с работата, която трябваше да свърша през днешния ден. Почистване, пране, готвене. Игор би трябвало да се върне към шест следобяд и до тогава трябваше да свърша всичко.
Не съумях. Когато влезе в жилището, към момента не се бях захванала даже с бешамела, а планирах да направя гигантска лазаня за вечеря. И всичко това, тъй като апсидата не ме оставяше на мира и трябваше да отстранявам за всяко нещо двойно повече време или да го правя още веднъж.
Игор още не беше съумял да си събуе обувките, а аз към този момент бях почнала да му описвам всичко, което се е случило. Той слушаше с внимание през цялото време и колкото повече говорех, толкоз по-интересно му ставаше.
– И там имаше единствено един туит? – недоверчиво попита той.
– Един-единствен. Самотен като мен на абитуриентската вечер.
Той ме погледна скептично.
– Това не е единственото съпоставяне, което ми идва на разум – прибавих. – Но второто е обвързвано с луната на нощното небе и би прозвучало патетично.
Той се усмихна, подвигна черепа и го трансферира от едната в другата си ръка.
– Вероятно момичето е изтрило останалите туитове – означи.
– Може би да. Но за какво да го прави?
Това беше единствено един от многото въпроси, на които бих желал да знам отговорите. Игор присви очи и бързо се приближи към компютъра, като че ли искаше да ми внуши, че ще ми помогне със загадката, въпреки че самият той евентуално искаше да се заеме с нещо друго.
– Провери ли Wayback Machine? – попита той и подвигна капака на преносимия компютър.
Мълчанието ми беше задоволително красноречиво.
– Интернет архивът – добави той. – Прави копия на страниците от две хиляди и първа година насам. Може би там има скрийншотове от профила на тази деКриста.
Имаше право. Отне ни известно време, преди да намерим работещ линк, само че няколко минути по-късно имахме две спомагателни фотоси. На едната от тях се виждаше момиче на фона на същата река, а на другата – част от ограда и градина.
Гризейки кожичките, се пробвах да разпозная покрайнината. Безрезултатно.
– Това няма смисъл – споделих. – Трябва ни освен това.
Разчитах на това, че Игор ще потърси в други кътчета на интернет, за които нямах никаква визия, само че той беше застинал, като че ли го е блъснал гръм.
Стоях зад него, без да отронвам взор от екрана. Когато сложих длани на раменете му, той ненадейно потрепери.
– Какво става? – попитах.
Игор обърна глава към мен и видях, че е бледен.
– Това – задави се той. – Теса, та това е...
Вдигнах вежди нетърпеливо и той поклати глава.
– " Вибжеже Пуцке " 3 – добави той. – А това момиче... Господи, в действителност ли не го разпознаваш?
– Не – отвърнах. – А би трябвало ли?
Всичко, което би трябвало да знаете за: Четиво (1105)
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ