Откъс от "Дръж здраво венеца си" на Яник Енел
В рубриката " Четиво " " Дневник " разгласява фрагмент от " Дръж крепко венеца си ", с създател Яник Енел, възложен от Издателство " Парадокс "
Отличеният с първия " Гонкур в България " разказ " Дръж крепко венеца си " от Яник Енел е към този момент тук!
Романът на Яник Енел " Дръж крепко венеца си " е първото произведение, отличено с " Гонкур в България " - поради неговото " завладяващо начало ", за " воин, който се интегрира в свят, налагащ правила и полезности " и, не на последно място, поради обстоятелството, че " се чете леко и на драго сърце до последната страница ".
" Гонкур в България " e самодейност на Френския институт в България, подкрепена от Академия Гонкур, и цели да разпространява актуалната френска литература, френските език и просвета и писането на френски. Жури на премията са възпитаници, учещи френски език и студенти по френска лингвистика. Те прочитат четири заглавия, достигигнали до третия кръг на селекция на Академия Гонкур и платформата Culturethèque на Френския институт, дебатират и избират книгата, която получава купата Choix Goncourt de la Bulgarie (изборът на Гонкур в България). През 2018 година Яник Енел завоюва сърцата на българските възпитаници и абсолютно завоюва купата. През 2019 година създателят идва в София, с цел да показа книгата си на българските читатели и да управлява избора за втория " Гонкур в България ".
Написан на ръба на бръснача, в непрекъснато напрежение, дълбокият и халюциниращ разказ на Яник Енел е същински фойерверк от мрачен поетизъм и книжовен жар.
" В този измамлив свят истината е принудена да се крие вдън горите като подплашен бял елен " – това е осъзнал в навечерието на петдесетата си годишнина Жан Дешел, чийто живот оттук насетне е отдаден на търсенето на тази истина посредством книгите и филмите, които го завладяват, посредством имената на създатели и герои, които се смесват и образуват нови взаимовръзки и смисли в " тайнствено порестата сърцевина " на главата му.
Вдъхновен от творчеството на Херман Мелвил, Дешел е изоставил кариерата си на романист, с цел да напише огромен кино сюжет за живота на създателя на " Моби Дик ", който наложително би трябвало да бъде сниман от Майкъл Чимино, " последния огромен американски режисьор ". Твърде сензитивен към обществените несправедливости, героят се затваря в собствен личен свят, изпълнен с водка, видения, поетически бяс и " Апокалипсис в този момент ". Проблясъкът в това всекидневие идва, когато Дешел внезапно се снабдява с номера на Чимино, който му дефинира среща.
В преследването на своя бял елен, Жан Дешел завихря ненадейно премеждие, което стартира от Париж, минава през Ню Йорк и Елис Айлънд, с цел да доближи до езерото Неми в Италия. Не по-малко необикновени са и спътниците му в другите стадии на тази случка, измежду които се открояват далматинецът Сабат, един пъклен комшия, един леко шантав продуцент, самият Майкъл Чимино, насочващ револвер към Статуята на свободата, богинята Диана, двама мустакати биячи, красивата Лена, един свадлив оберкелнер – двойник на Еманюел Макрон и актрисата Изабел Юпер.
Яник Енел е роден през 1967 година в семейство на военни. Прекарва детството си в Африка, а след завръщането на фамилията във Франция постъпва във Военното учебно заведение в Сарт и по-късно приключва лицея " Шатобриан " в Рен. Трудният интервал от живота му във военното учебно заведение е съществена тематика на първия му разказ Малките войничета, публикуван през 1996 година Година по-късно, дружно с Франсоа Мейронис, е измежду създателите на литературното списание Лин дьо риск, като издава и два сборника взаимно с Филип Солерс. През годините сътрудничи още на списанието за литература и кино Трансфюж, както и на Шарли Ебдо.
Сред издадените от Яник Енел романи са " Кръг " (2007), спечелил премиите Декември и Роже-Нимие, оповестеният през 2009 година исторически разказ " Ян Карски ", донесъл на създателя премиите Фнак и Интерали, и " Бледите лисици " (2013).
Сред главните тематики в творчеството на Яник Енел, изпълнено с остра обществена рецензия, са свободата, личността, търсенето на еднаквост и вътрешният протест в душата на създателя, борещ се против наложените от обществото правила и полезности.
Превод Тома Георгиев
Художник Петя Давидкова
Читателите на " Дневник " могат да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безвъзмездна доставка тук
Откъс от " Дръж крепко венеца си " на Яник Енел
В петнайсет часа на седемнайсети април, както беше планувано, стоях пред Полският ездач на Рембранд. Не беше елементарно да се съсредоточа върху картината, тъй като дебнех идването на Чимино. Повтарях си думите, които той сподели по телефона, с цел да уговори срещата ни:
– Искате ли да се забележим във " Фрик кълекшън "? Това е един музей тъкмо пред " Сентрал парк ".
И вдъхновен от съвпадението, тъй като в този музей беше изложена картината Полският ездач на Рембранд, която свързвам, както знаете, с подплашения елен на истината съгласно Мелвил, аз изказах пред Чимино освен единодушието, само че и вълнението си и прецизирах, че тогава бихме могли да се срещнем пред тази картина, която толкоз обичам. Той сподели единствено Wonderful, а в този момент, когато стоях пред Полският ездач на Рембранд, се питах дали е чул добре, дали му беше ясно, че имаме среща пред тази картина, тъкмо пред тази.
Може би беше схванал друго, може би си мислеше, че ще се срещнем инцидентно някъде в музея, а аз бях посочил Полският ездач на Рембранд, единствено с цел да му покажа, че познавам музея.
Какво да върша? Чаках към този момент половин час и в случай че в този момент се отдалечах от картината, с цел да диря Майкъл Чимино в другите зали на музея, той можеше в това време да се появи в залата с Полският ездач и като не ме види, имаше вероятност да си тръгне. Най-добре беше да не шавам – даже да не беше схванал, че би трябвало да се забележим пред Полският ездач на Рембранд, даже да си мислеше, че ще се срещнем " инцидентно " в музея, в един или различен миг наложително щеше да влезе в залата с Полският ездач на Рембранд и да се срещнем.
Тъй като стоях прав пред картината, тъй че да се виждам отдалече, непрекъснато се оглеждах в близост и всякога когато се обръщах към входа на залата в очакване на пристигането на Чимино, разпоредителка срещаше погледа ми. Всеки път тя се вглеждаше в мен и последователно погледът ѝ се втвърди – стана не чак укорителен (това би било преувеличено), само че ненапълно въпросително неприязнен – какво търсех там, прав, повече от четиресет минути пред една картина, която даже не гледах (бях прекомерно ангажиран с идното идване на Чимино), а непрекъснато се оглеждах в близост, ето какво показваше погледът на разпоредителката (и не можех да я виня).
За да ме познае незабавно Майкъл Чимино, аз стоях с книгата на Жан-Франсоа Лиотар в ръка, държах я изправена пред гърдите си, като че я популяризирах, което, както виждах, единствено затвърждаваше шантавото ми държание и подхранваше подозренията на все по-изнервената разпоредителка.
Тогава си дадох сметка (чаках към този момент съвсем час), че не знам по какъв начин наподобява Майкъл Чимино през днешния ден – помнех лицето му, само че то евентуално беше от времето на Вратите на парадайса, от славните му времена, което беше преди повече от трийсет години – всякога когато поглеждах към входа, чаках появяването на оня Майкъл Чимино с кръглите бузи отпреди трийсетина години, с каубойска шапка и очила " Рей Бан ", които виждах на всички места по това време.
Но бях доста убеден – убеден по отношение на кого, по отношение на Чимино? Спрямо себе си? Усмихвах се, до момента в който гледах лицето на Полският ездач, той също, наподобява, беше изпълнен с убеденост и макар апокалиптичното небе, което беше надвиснало заплашително над него, макар мрачните сенки, които като че ли гълтаха топлите червени и кафяви цветове, с които беше обхванат, в жеста на ездача, в неговата замисленост, която му придаваше известно достойнство, се усещаше някакво очакване, което беше по-силно от разрухата, предусещаше се, че здрачът, в който бе застинал неподвижно с коня си, е единствено въведения към нещо, което за момента оставаше смълчано, само че което щеше да промени всичко – Полският ездач на Рембранд чакаше нова ера, ново безмълвие.
Идва миг, когато глупостта на обстановката ви наподобява като успех, като някакъв шедьовър – тя си е самодостатъчна; а в същото време вярата, която ме окриляваше, беше толкоз мощна (а бях и изтощен от пътя), че бях стигнал до такава степен, застанал пред Полският ездач на Рембранд, да не помни самата причина за наличието си, да не помни, че очаквам Майкъл Чимино.
Прибрах книгата на Лиотар за Малро в джоба си и седнах на тапицираната с кадифе скамейка против картината. Чувствах се добре тук, самичък, в Ню Йорк. Нежната следобедна светлина проникваше през един от прозорците, пролетните ѝ лъчи смекчаваха и разведряваха мрачните цветове на Полският ездач, а аз, като внимавах разпоредителката да не ме види (но откогато седях на пейката, към този момент бях отвън подозрение), извадих от джоба си шишенцето с водка, купено от безмитния на " Роаси Шарл дьо Гол " за по-лесно понасяне на полета, и на дребни глътки, потопен в прелестно вцепенение, изпих бутилката.
Всичко, което би трябвало да знаете за: Четиво (1069)
Отличеният с първия " Гонкур в България " разказ " Дръж крепко венеца си " от Яник Енел е към този момент тук!
Романът на Яник Енел " Дръж крепко венеца си " е първото произведение, отличено с " Гонкур в България " - поради неговото " завладяващо начало ", за " воин, който се интегрира в свят, налагащ правила и полезности " и, не на последно място, поради обстоятелството, че " се чете леко и на драго сърце до последната страница ".
" Гонкур в България " e самодейност на Френския институт в България, подкрепена от Академия Гонкур, и цели да разпространява актуалната френска литература, френските език и просвета и писането на френски. Жури на премията са възпитаници, учещи френски език и студенти по френска лингвистика. Те прочитат четири заглавия, достигигнали до третия кръг на селекция на Академия Гонкур и платформата Culturethèque на Френския институт, дебатират и избират книгата, която получава купата Choix Goncourt de la Bulgarie (изборът на Гонкур в България). През 2018 година Яник Енел завоюва сърцата на българските възпитаници и абсолютно завоюва купата. През 2019 година създателят идва в София, с цел да показа книгата си на българските читатели и да управлява избора за втория " Гонкур в България ".
Написан на ръба на бръснача, в непрекъснато напрежение, дълбокият и халюциниращ разказ на Яник Енел е същински фойерверк от мрачен поетизъм и книжовен жар.
" В този измамлив свят истината е принудена да се крие вдън горите като подплашен бял елен " – това е осъзнал в навечерието на петдесетата си годишнина Жан Дешел, чийто живот оттук насетне е отдаден на търсенето на тази истина посредством книгите и филмите, които го завладяват, посредством имената на създатели и герои, които се смесват и образуват нови взаимовръзки и смисли в " тайнствено порестата сърцевина " на главата му.
Вдъхновен от творчеството на Херман Мелвил, Дешел е изоставил кариерата си на романист, с цел да напише огромен кино сюжет за живота на създателя на " Моби Дик ", който наложително би трябвало да бъде сниман от Майкъл Чимино, " последния огромен американски режисьор ". Твърде сензитивен към обществените несправедливости, героят се затваря в собствен личен свят, изпълнен с водка, видения, поетически бяс и " Апокалипсис в този момент ". Проблясъкът в това всекидневие идва, когато Дешел внезапно се снабдява с номера на Чимино, който му дефинира среща.
В преследването на своя бял елен, Жан Дешел завихря ненадейно премеждие, което стартира от Париж, минава през Ню Йорк и Елис Айлънд, с цел да доближи до езерото Неми в Италия. Не по-малко необикновени са и спътниците му в другите стадии на тази случка, измежду които се открояват далматинецът Сабат, един пъклен комшия, един леко шантав продуцент, самият Майкъл Чимино, насочващ револвер към Статуята на свободата, богинята Диана, двама мустакати биячи, красивата Лена, един свадлив оберкелнер – двойник на Еманюел Макрон и актрисата Изабел Юпер.
Яник Енел е роден през 1967 година в семейство на военни. Прекарва детството си в Африка, а след завръщането на фамилията във Франция постъпва във Военното учебно заведение в Сарт и по-късно приключва лицея " Шатобриан " в Рен. Трудният интервал от живота му във военното учебно заведение е съществена тематика на първия му разказ Малките войничета, публикуван през 1996 година Година по-късно, дружно с Франсоа Мейронис, е измежду създателите на литературното списание Лин дьо риск, като издава и два сборника взаимно с Филип Солерс. През годините сътрудничи още на списанието за литература и кино Трансфюж, както и на Шарли Ебдо.
Сред издадените от Яник Енел романи са " Кръг " (2007), спечелил премиите Декември и Роже-Нимие, оповестеният през 2009 година исторически разказ " Ян Карски ", донесъл на създателя премиите Фнак и Интерали, и " Бледите лисици " (2013).
Сред главните тематики в творчеството на Яник Енел, изпълнено с остра обществена рецензия, са свободата, личността, търсенето на еднаквост и вътрешният протест в душата на създателя, борещ се против наложените от обществото правила и полезности.
Превод Тома Георгиев
Художник Петя Давидкова
Читателите на " Дневник " могат да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безвъзмездна доставка тук
Откъс от " Дръж крепко венеца си " на Яник Енел
В петнайсет часа на седемнайсети април, както беше планувано, стоях пред Полският ездач на Рембранд. Не беше елементарно да се съсредоточа върху картината, тъй като дебнех идването на Чимино. Повтарях си думите, които той сподели по телефона, с цел да уговори срещата ни:
– Искате ли да се забележим във " Фрик кълекшън "? Това е един музей тъкмо пред " Сентрал парк ".
И вдъхновен от съвпадението, тъй като в този музей беше изложена картината Полският ездач на Рембранд, която свързвам, както знаете, с подплашения елен на истината съгласно Мелвил, аз изказах пред Чимино освен единодушието, само че и вълнението си и прецизирах, че тогава бихме могли да се срещнем пред тази картина, която толкоз обичам. Той сподели единствено Wonderful, а в този момент, когато стоях пред Полският ездач на Рембранд, се питах дали е чул добре, дали му беше ясно, че имаме среща пред тази картина, тъкмо пред тази.
Може би беше схванал друго, може би си мислеше, че ще се срещнем инцидентно някъде в музея, а аз бях посочил Полският ездач на Рембранд, единствено с цел да му покажа, че познавам музея.
Какво да върша? Чаках към този момент половин час и в случай че в този момент се отдалечах от картината, с цел да диря Майкъл Чимино в другите зали на музея, той можеше в това време да се появи в залата с Полският ездач и като не ме види, имаше вероятност да си тръгне. Най-добре беше да не шавам – даже да не беше схванал, че би трябвало да се забележим пред Полският ездач на Рембранд, даже да си мислеше, че ще се срещнем " инцидентно " в музея, в един или различен миг наложително щеше да влезе в залата с Полският ездач на Рембранд и да се срещнем.
Тъй като стоях прав пред картината, тъй че да се виждам отдалече, непрекъснато се оглеждах в близост и всякога когато се обръщах към входа на залата в очакване на пристигането на Чимино, разпоредителка срещаше погледа ми. Всеки път тя се вглеждаше в мен и последователно погледът ѝ се втвърди – стана не чак укорителен (това би било преувеличено), само че ненапълно въпросително неприязнен – какво търсех там, прав, повече от четиресет минути пред една картина, която даже не гледах (бях прекомерно ангажиран с идното идване на Чимино), а непрекъснато се оглеждах в близост, ето какво показваше погледът на разпоредителката (и не можех да я виня).
За да ме познае незабавно Майкъл Чимино, аз стоях с книгата на Жан-Франсоа Лиотар в ръка, държах я изправена пред гърдите си, като че я популяризирах, което, както виждах, единствено затвърждаваше шантавото ми държание и подхранваше подозренията на все по-изнервената разпоредителка.
Тогава си дадох сметка (чаках към този момент съвсем час), че не знам по какъв начин наподобява Майкъл Чимино през днешния ден – помнех лицето му, само че то евентуално беше от времето на Вратите на парадайса, от славните му времена, което беше преди повече от трийсет години – всякога когато поглеждах към входа, чаках появяването на оня Майкъл Чимино с кръглите бузи отпреди трийсетина години, с каубойска шапка и очила " Рей Бан ", които виждах на всички места по това време.
Но бях доста убеден – убеден по отношение на кого, по отношение на Чимино? Спрямо себе си? Усмихвах се, до момента в който гледах лицето на Полският ездач, той също, наподобява, беше изпълнен с убеденост и макар апокалиптичното небе, което беше надвиснало заплашително над него, макар мрачните сенки, които като че ли гълтаха топлите червени и кафяви цветове, с които беше обхванат, в жеста на ездача, в неговата замисленост, която му придаваше известно достойнство, се усещаше някакво очакване, което беше по-силно от разрухата, предусещаше се, че здрачът, в който бе застинал неподвижно с коня си, е единствено въведения към нещо, което за момента оставаше смълчано, само че което щеше да промени всичко – Полският ездач на Рембранд чакаше нова ера, ново безмълвие.
Идва миг, когато глупостта на обстановката ви наподобява като успех, като някакъв шедьовър – тя си е самодостатъчна; а в същото време вярата, която ме окриляваше, беше толкоз мощна (а бях и изтощен от пътя), че бях стигнал до такава степен, застанал пред Полският ездач на Рембранд, да не помни самата причина за наличието си, да не помни, че очаквам Майкъл Чимино.
Прибрах книгата на Лиотар за Малро в джоба си и седнах на тапицираната с кадифе скамейка против картината. Чувствах се добре тук, самичък, в Ню Йорк. Нежната следобедна светлина проникваше през един от прозорците, пролетните ѝ лъчи смекчаваха и разведряваха мрачните цветове на Полският ездач, а аз, като внимавах разпоредителката да не ме види (но откогато седях на пейката, към този момент бях отвън подозрение), извадих от джоба си шишенцето с водка, купено от безмитния на " Роаси Шарл дьо Гол " за по-лесно понасяне на полета, и на дребни глътки, потопен в прелестно вцепенение, изпих бутилката.
Всичко, което би трябвало да знаете за: Четиво (1069)
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ