Откъс от "Чуй песента на вятъра/Пинбол" на Харуки Мураками
В рубриката " Четиво " " Дневник " разгласява фрагмент от " Чуй песента на вятъра/Пинбол " с създател Харуки Мураками, възложен от Издателство " Колибри "
През пролетта на 1978 година младият Харуки Мураками, тогава притежател на джаз бар в Токио, сяда на масата в кухнята си и стартира да написа. Старомодно – първо с химикалка, след това на пишеща машина. Така се раждат новелите " Чуй песента напразно " (1979) и " Пинбол " (1980), първите в творчеството на един от най-известните модерни японски писатели, забележителна фигура на международната литературна сцена през последните четиресет години. Те са и началните две книги от поредицата за Плъха, в която следва романът " Преследване на дива овца " (1982) и самобитният завършек " Танцувай, танцувай, танцувай " (1988).
През историята за съзряването на двама млади мъже – анонимния повествовател и неговия другар Плъха – двете ранни новели показват извънредно реален за творчеството на писателя роман за самотност, натрапчива маниакалност и спонтанна еротика, само че към този момент съдържат и особеностите на неговия по-късен жанр. Дистанцираният и равнодушен разказвач нерядко е в ослепителен контрастност с държанието на другите герои, а мощно интроспективният роман е пъстър със сюрреалистични детайли, които основават присъщата атмосфера на литературния свят на чародея Мураками.
Роден през 1949 година в Киото. Впоследствие фамилията му се преселва в Кобе, където се пробужда ползата му към задграничната литература. Завършва сполучливо литературния факултет на токийския университет, а по-късно става притежател на джазклуб в Шибоя. Като студент взема присъединяване в антивоенното придвижване и се афишира против войната във Виетнам. Прекарва три години в Гърция и Италия, след което се открива в Принстаун и в продължение на четири години преподава в локалния университет. През 1995 година, след земетресението в Кобе и атентата в токийското метро, взема решение да се завърне в Япония.
Още първата му книга " Чуй песента напразно " (1979) е отличена с влиятелна премия. Сам той признава, че е повлиян не толкоз от японските литературни кодове, колкото от попкултурата, която му е разкрила прозорец към света. Преводач е на Чандлър, Фицджералд и други огромни американски създатели, които желае да открие за японската просвета. Харуки Мураками е приет от международната литературна рецензия за един от най-хубавите модерни японски създатели.
Той сигурно e най-превежданият в чужбина и с най-високи тиражи на книгите си, издавани и преиздавани неведнъж освен в Съединени американски щати и Западна Европа, само че и в Русия, Румъния, Сърбия и прочие Творчеството му е изпълнено с лирика и ониризъм, което изяснява обстоятелството, че всяка от книгите му се продава допълнително от 2 000 000 екземпляра.
Читателите на " Дневник могат " да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безвъзмездна доставка тук
Харуки Мураками - Откъс от " Чуй песента напразно "
" Идеален текст не съществува! Точно както няма и идеално обезсърчение! "
Думи на публицист, с който се срещнах като студент. Проумях изцяло смисъла им доста по-късно, само че все пак изказванието му, че няма съвършен текст, ми донесе разтуха.
И въпреки всичко се отчайвах всякога, когато седна да пиша. Съумявах да се оправя с прекомерно стеснен тематичен обсег. Способен бях да напиша нещо за слон, да кажем, само че главата ми нищо не раждаше за треньора на слона. Такива работи.
Останах в клещите на тази алтернатива осем години Осем години. Дълго време.
Ако те движи правилото, че всичко е назидателен опит, тогава остаряването не е безусловно толкоз трудно. Така най-малко ни внушават.
От двайсетата си година нататък се стараех да пребивавам според тази философия. В резултат ме мамеха и разбираха неправилно, използваха ме и злоупотребяваха с мен, и то нееднократно. Освен това обаче имах и значително невероятни прекарвания. Всякакви хора ми разказваха своите истории. После си тръгваха и не се връщаха, като че ли не бях нищо повече от мост, по който прекосяваха оттатък. Аз обаче си държах езика зад зъбите. Затова моите истории останаха с мен, до момента в който не стартира последната година от десетилетието на моите двайсет.
А в този момент е време да ви опиша своята история, коства ми се.
Разбира се, това не значи, че съм разрешил даже един собствен проблем, нито че ще бъда друг, откакто приключа. Може би въобще няма да съм се трансформирал. В последна сметка писането не е необятна крачка към самоизцелението, а мъничко и нерешително пристъпване в тази посока.
Да пишеш искрено обаче, е пъклен мъчно. Колкото по-откровен се старая да бъда, толкоз по-навътре в мрака потъват думите ми.
Не го приемайте като опрощение. По-хубаво от това сега не мога да опиша историята си. Нямам какво да прибавя, обаче не преустановявам да си мисля следното: в случай че всичко мине наред, може да настъпи миг след години или даже след десетилетия, когато ще бъда избавен, спасен. Тогава слонът ще се върне в саваната, а аз ще опиша историята на света с доста по-красиви думи.
*
Много от нещата, които знам за писането, научих от Дерек Хартфийлд. Почти всичко в действителност. За жал, като създател Хартфийлд беше безплоден във всеки смисъл на думата. Достатъчно е да прочетете нещо от него, и ще се уверите. Прозата му е заплетена, сюжетите му са небрежни, тематиките му са хлапашки. Той обаче беше герой като малко на брой други, човек, който си служеше с думите като с оръжие.
Според мен му се поставя високо място в бойната подчиненост, паралелно до Хемингуей и Фицджералд. За жал обаче, той по този начин и не проумя изцяло против какво се бори. Допускам, че в последна сметка тъкмо това значи да си безплоден.
Хартфийлд води безполезната си борба осем години и два месеца, след това умря. През юни 1938 година в слънчева неделна заран скочи от Емпайър Стейт Билдинг, стиснал в дясната си ръка портрета на Адолф Хитлер, а в лявата – чадър. Ала малко на брой видяха – той се оказа подценен и в гибелта, както и приживе.
През последната ми лятна почивка в прогимназията – време, белязано в спомените ми от неприятни гъбички в слабините – ми попадна от дълго време изчерпаната дебютна книга на Хартфийлд. Чичото, който ми даде книгата, умря три години по-късно от рак на червата. Когато го видях за финален път, лекарите по този начин го бяха накълцали, че от цялото му тяло стърчаха пластмасови маркучета, които вливаха или отвеждаха течности. Беше се съсухрил и кожата му беше станала червеникавокафява, замязял беше на хитра остаряла маймуна.
*
Имах всичко на всичко трима чичовци. Единият умрял край Шанхай няколко дни след края на Тихоокеанската война, когато стъпил на противопехотна мина, сложена от самия него. Единственият ми жив чичо работи като магьосник в японския цирк по топлите минерални курорти.
*
Ето какво споделя Хартфийлд за положителното писане: " На процедура писането е определяне какво е дистанцията сред самите нас и нещата, които ни заобикалят. Нужна ни е не сензитивност, а измерителна линийка " (От " Какво неприятно има да се чувстваш добре ", 1936).
Започнах страхливо да оглеждам околния свят с измерителна линийка в ръка в годината, когато гръмнаха Кенеди, преди към този момент петнайсет години – петнайсет години, прекарани в изхвърляне на едно след друго. Като аероплан с развален мотор на първо време изхвърлих товара, след това седалките, най-после – клетите стюардеси, отървах се от всичко, без да взема нищо ново.
Правилно ли беше по този начин? Откъде да знам, по дяволите! Разбира се, животът е по-лесен по този метод, само че аз се уплаших, когато си показах по какъв начин ще остарея и ще застана на прага на гибелта. Какво ще остане, откакто изгорят натрупа ми? Дори костица няма да има.
Покойната ми баба споделяше: " Хората с тъмни сърца имат тъмни сънища. Онези, чиито сърца са още по-тъмни, въобще не могат да сънуват ".
В нощта, когато тя умря, на първо време протегнах ръка и нежно склопих очите ѝ. И в този миг всички сънища от нейните седемдесет и девет години изчезнаха беззвучно (пуууф) като летен дъжд върху нажежен път. Нищо не остана.
*
И последно за писането.
За мен писането е доста трудно. Способен съм цялостен месец да не напиша нито ред, или да пиша три денонощия без спиране, а най-после да установя, че написаното не става за нищо.
Въпреки това обичам да пиша. Да приписваш смисъл на живота е фасулска работа спрямо това фактически да го живееш.
Бях младеж, коства ми се, когато го открих, и толкоз се изумих, че цяла седмица мълчах като риба. Имах чувството, че в случай че си поразмърдам мозъка, ще принудя целия свят да се подчини на волята ми, ще отхвърля ценностната система и ще трансформира хода на времето.
За жал, лиши ми цяла безкрайност, до момента в който проумея, че това е капан. Когато най-накрая разбрах, взех празна тетрадка и прокарах линия по средата на листа, след това отляво изредих всичко, което съм спечелил от този принцип, а отдясно – всичко, което съм изгубил. Оказа се, че съм изгубил толкоз доста – от дълго време изоставени неща, стъпкани, пожертвани, предадени, – че даже не мога да ги запиша всичките.
Дълбока бездна разделя това, което се опитваме да осъзнаем, от това, което фактически съумяваме да осъзнаем. Всъщност толкоз дълбока, че в никакъв случай не може да бъде измерена, колкото и дълга линийка да имате. Тук мога да изготвя единствено лист. Не е разказ, нито литература, нито изкуство. Просто тетрадка с линия по средата на листа. Може би въпреки всичко съдържа някаква поука.
Ако се интересувате от литература или от изкуство, предлагам да прочетете гърците. Чистото изкуство съществува единствено в робовладелските общества. Гърците са имали плебеи да им обработват нивите, да подготвят храната им, да гребат на галерите, до момента в който те се излежават по слънчевите средиземноморски крайбрежия, съчиняват стихове и си блъскат главите над математически задания. Ето това е изкуство.
Ако сте човек, който атакува хладилника в притихналата кухня в три сутринта, тъкмо по същия метод и ще пишете. Аз съм подобен.
Всичко, което би трябвало да знаете за: Четиво (1187)
През пролетта на 1978 година младият Харуки Мураками, тогава притежател на джаз бар в Токио, сяда на масата в кухнята си и стартира да написа. Старомодно – първо с химикалка, след това на пишеща машина. Така се раждат новелите " Чуй песента напразно " (1979) и " Пинбол " (1980), първите в творчеството на един от най-известните модерни японски писатели, забележителна фигура на международната литературна сцена през последните четиресет години. Те са и началните две книги от поредицата за Плъха, в която следва романът " Преследване на дива овца " (1982) и самобитният завършек " Танцувай, танцувай, танцувай " (1988).
През историята за съзряването на двама млади мъже – анонимния повествовател и неговия другар Плъха – двете ранни новели показват извънредно реален за творчеството на писателя роман за самотност, натрапчива маниакалност и спонтанна еротика, само че към този момент съдържат и особеностите на неговия по-късен жанр. Дистанцираният и равнодушен разказвач нерядко е в ослепителен контрастност с държанието на другите герои, а мощно интроспективният роман е пъстър със сюрреалистични детайли, които основават присъщата атмосфера на литературния свят на чародея Мураками.
Роден през 1949 година в Киото. Впоследствие фамилията му се преселва в Кобе, където се пробужда ползата му към задграничната литература. Завършва сполучливо литературния факултет на токийския университет, а по-късно става притежател на джазклуб в Шибоя. Като студент взема присъединяване в антивоенното придвижване и се афишира против войната във Виетнам. Прекарва три години в Гърция и Италия, след което се открива в Принстаун и в продължение на четири години преподава в локалния университет. През 1995 година, след земетресението в Кобе и атентата в токийското метро, взема решение да се завърне в Япония.
Още първата му книга " Чуй песента напразно " (1979) е отличена с влиятелна премия. Сам той признава, че е повлиян не толкоз от японските литературни кодове, колкото от попкултурата, която му е разкрила прозорец към света. Преводач е на Чандлър, Фицджералд и други огромни американски създатели, които желае да открие за японската просвета. Харуки Мураками е приет от международната литературна рецензия за един от най-хубавите модерни японски създатели.
Той сигурно e най-превежданият в чужбина и с най-високи тиражи на книгите си, издавани и преиздавани неведнъж освен в Съединени американски щати и Западна Европа, само че и в Русия, Румъния, Сърбия и прочие Творчеството му е изпълнено с лирика и ониризъм, което изяснява обстоятелството, че всяка от книгите му се продава допълнително от 2 000 000 екземпляра.
Читателите на " Дневник могат " да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безвъзмездна доставка тук
Харуки Мураками - Откъс от " Чуй песента напразно "
" Идеален текст не съществува! Точно както няма и идеално обезсърчение! "
Думи на публицист, с който се срещнах като студент. Проумях изцяло смисъла им доста по-късно, само че все пак изказванието му, че няма съвършен текст, ми донесе разтуха.
И въпреки всичко се отчайвах всякога, когато седна да пиша. Съумявах да се оправя с прекомерно стеснен тематичен обсег. Способен бях да напиша нещо за слон, да кажем, само че главата ми нищо не раждаше за треньора на слона. Такива работи.
Останах в клещите на тази алтернатива осем години Осем години. Дълго време.
Ако те движи правилото, че всичко е назидателен опит, тогава остаряването не е безусловно толкоз трудно. Така най-малко ни внушават.
От двайсетата си година нататък се стараех да пребивавам според тази философия. В резултат ме мамеха и разбираха неправилно, използваха ме и злоупотребяваха с мен, и то нееднократно. Освен това обаче имах и значително невероятни прекарвания. Всякакви хора ми разказваха своите истории. После си тръгваха и не се връщаха, като че ли не бях нищо повече от мост, по който прекосяваха оттатък. Аз обаче си държах езика зад зъбите. Затова моите истории останаха с мен, до момента в който не стартира последната година от десетилетието на моите двайсет.
А в този момент е време да ви опиша своята история, коства ми се.
Разбира се, това не значи, че съм разрешил даже един собствен проблем, нито че ще бъда друг, откакто приключа. Може би въобще няма да съм се трансформирал. В последна сметка писането не е необятна крачка към самоизцелението, а мъничко и нерешително пристъпване в тази посока.
Да пишеш искрено обаче, е пъклен мъчно. Колкото по-откровен се старая да бъда, толкоз по-навътре в мрака потъват думите ми.
Не го приемайте като опрощение. По-хубаво от това сега не мога да опиша историята си. Нямам какво да прибавя, обаче не преустановявам да си мисля следното: в случай че всичко мине наред, може да настъпи миг след години или даже след десетилетия, когато ще бъда избавен, спасен. Тогава слонът ще се върне в саваната, а аз ще опиша историята на света с доста по-красиви думи.
*
Много от нещата, които знам за писането, научих от Дерек Хартфийлд. Почти всичко в действителност. За жал, като създател Хартфийлд беше безплоден във всеки смисъл на думата. Достатъчно е да прочетете нещо от него, и ще се уверите. Прозата му е заплетена, сюжетите му са небрежни, тематиките му са хлапашки. Той обаче беше герой като малко на брой други, човек, който си служеше с думите като с оръжие.
Според мен му се поставя високо място в бойната подчиненост, паралелно до Хемингуей и Фицджералд. За жал обаче, той по този начин и не проумя изцяло против какво се бори. Допускам, че в последна сметка тъкмо това значи да си безплоден.
Хартфийлд води безполезната си борба осем години и два месеца, след това умря. През юни 1938 година в слънчева неделна заран скочи от Емпайър Стейт Билдинг, стиснал в дясната си ръка портрета на Адолф Хитлер, а в лявата – чадър. Ала малко на брой видяха – той се оказа подценен и в гибелта, както и приживе.
През последната ми лятна почивка в прогимназията – време, белязано в спомените ми от неприятни гъбички в слабините – ми попадна от дълго време изчерпаната дебютна книга на Хартфийлд. Чичото, който ми даде книгата, умря три години по-късно от рак на червата. Когато го видях за финален път, лекарите по този начин го бяха накълцали, че от цялото му тяло стърчаха пластмасови маркучета, които вливаха или отвеждаха течности. Беше се съсухрил и кожата му беше станала червеникавокафява, замязял беше на хитра остаряла маймуна.
*
Имах всичко на всичко трима чичовци. Единият умрял край Шанхай няколко дни след края на Тихоокеанската война, когато стъпил на противопехотна мина, сложена от самия него. Единственият ми жив чичо работи като магьосник в японския цирк по топлите минерални курорти.
*
Ето какво споделя Хартфийлд за положителното писане: " На процедура писането е определяне какво е дистанцията сред самите нас и нещата, които ни заобикалят. Нужна ни е не сензитивност, а измерителна линийка " (От " Какво неприятно има да се чувстваш добре ", 1936).
Започнах страхливо да оглеждам околния свят с измерителна линийка в ръка в годината, когато гръмнаха Кенеди, преди към този момент петнайсет години – петнайсет години, прекарани в изхвърляне на едно след друго. Като аероплан с развален мотор на първо време изхвърлих товара, след това седалките, най-после – клетите стюардеси, отървах се от всичко, без да взема нищо ново.
Правилно ли беше по този начин? Откъде да знам, по дяволите! Разбира се, животът е по-лесен по този метод, само че аз се уплаших, когато си показах по какъв начин ще остарея и ще застана на прага на гибелта. Какво ще остане, откакто изгорят натрупа ми? Дори костица няма да има.
Покойната ми баба споделяше: " Хората с тъмни сърца имат тъмни сънища. Онези, чиито сърца са още по-тъмни, въобще не могат да сънуват ".
В нощта, когато тя умря, на първо време протегнах ръка и нежно склопих очите ѝ. И в този миг всички сънища от нейните седемдесет и девет години изчезнаха беззвучно (пуууф) като летен дъжд върху нажежен път. Нищо не остана.
*
И последно за писането.
За мен писането е доста трудно. Способен съм цялостен месец да не напиша нито ред, или да пиша три денонощия без спиране, а най-после да установя, че написаното не става за нищо.
Въпреки това обичам да пиша. Да приписваш смисъл на живота е фасулска работа спрямо това фактически да го живееш.
Бях младеж, коства ми се, когато го открих, и толкоз се изумих, че цяла седмица мълчах като риба. Имах чувството, че в случай че си поразмърдам мозъка, ще принудя целия свят да се подчини на волята ми, ще отхвърля ценностната система и ще трансформира хода на времето.
За жал, лиши ми цяла безкрайност, до момента в който проумея, че това е капан. Когато най-накрая разбрах, взех празна тетрадка и прокарах линия по средата на листа, след това отляво изредих всичко, което съм спечелил от този принцип, а отдясно – всичко, което съм изгубил. Оказа се, че съм изгубил толкоз доста – от дълго време изоставени неща, стъпкани, пожертвани, предадени, – че даже не мога да ги запиша всичките.
Дълбока бездна разделя това, което се опитваме да осъзнаем, от това, което фактически съумяваме да осъзнаем. Всъщност толкоз дълбока, че в никакъв случай не може да бъде измерена, колкото и дълга линийка да имате. Тук мога да изготвя единствено лист. Не е разказ, нито литература, нито изкуство. Просто тетрадка с линия по средата на листа. Може би въпреки всичко съдържа някаква поука.
Ако се интересувате от литература или от изкуство, предлагам да прочетете гърците. Чистото изкуство съществува единствено в робовладелските общества. Гърците са имали плебеи да им обработват нивите, да подготвят храната им, да гребат на галерите, до момента в който те се излежават по слънчевите средиземноморски крайбрежия, съчиняват стихове и си блъскат главите над математически задания. Ето това е изкуство.
Ако сте човек, който атакува хладилника в притихналата кухня в три сутринта, тъкмо по същия метод и ще пишете. Аз съм подобен.
Всичко, което би трябвало да знаете за: Четиво (1187)
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ