Откъс от "Ангелски езици" на Димитър Динев
В рубриката " Четиво " " Дневник " разгласява фрагмент от " Ангелски езици ", с създател Димитър Динев, възложен от Издателство " Сиела "
Името на австрийския публицист от български генезис е споменавано паралелно с това на Илия Троянов, Капка Касабова и Мирослав Пенков. Неговият първи разказ " Ангелски езици " се трансформира в същински феномен и необикновено прецизен и трагикомичен портрет на България и Европа след края на Втората международна война.
Димитър Динев е роден през 1968 година в Пловдив. Учи немски в езиковата гимназия в Пазарджик. През 1990 година емигрира във Виена. Там приключва философия и съветска лингвистика. Пише белетристични и драматургични творби на немски.
Първата му книга с разкази е " Надписът " (Die Inschrift). Още с нейното излизане критиците стартират да приказват за " жанр Динев ", а името му е споменавано паралелно с това на Елиас Канети. Известност придобива с първия си разказ, " Ангелски езици " ( " Engelszungen " ) (2003), преведен на български през 2006 година от Гергана Фъркова. Носител е на редица литературни награди, а пиесите му се радват на огромен триумф на австрийска сцена.
Искрен и Светльо – двама българи, избягали от родината, с цел да търсят щастието си на открито – се срещат инцидентно на Виенското централно гробище, без да подозират, че орисите им са преплетени още от раждането им. Всеки от тях е в задънена улица, останал без вяра, загубен в своята емигрантска орис. Последният им късмет е Миро.
Читателите на " Дневник " могат да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безвъзмездна доставка тук
Из " Ангелски езици " от Димитър Динев
I. Миро
Миро имаше мобифон и криле.
Крилете му бяха от кафяв, мобифонът – от черен мрамор. На лявото му ухо висеше сребърна обица, на шията – шарена вратовръзка. Ръкавите на сивата риза бяха запретнати, крачолите на кадифения панталон – преди малко изгладени. Но нямаше вятър на тоя свят, дето да може да ги развее, тъй като те също бяха от мрамор. Така бе изобразен Миро на своя гроб. Стоеше там с криле на раменете, с мобифон в десницата и ни горещина, ни мраз, ни слънце, ни дъжд можеха да му сторят нещо. Дори хората не можеха да му създадат нищо. Защото гробът му се намираше на една от най-престижните алеи на Виенското централно гробище.
Той беше обкръжен от най-хубаво и почетно общество. Редом с него почиваше една дунавско-швабска1 поетеса, чийто глас, заглушен преди доста години, към този момент ехтеше единствено като подземна река. До него лежаха и няколко овдовели графини, които едвам подземен най-накрая съумяха да се отърват от своето вдовство, по този начин както офицерите на кайзера – от своите ордени. Защото в близост почиваха и доста от офицерите на Негово величество, разпръснати към Миро като огромни шрапнели.
Някакъв подполковник от артилерията, който към този момент не чуваше никакви оръдия; боен доктор от генералния щаб на кайзера, който към този момент нямаше за какво да лекува глухотата му. А също и един автентичен скришен консултант. В реалност почиваше там и най-накрая бе станал толкоз скришен, колкото в никакъв случай приживе. Дори техническият шеф на Виенската погребална работа беше заровен близо до Миро, като че ли подготвен да бди вовеки веков над неговия гроб. Миро почиваше, заобиколен от създатели, офицери и висши служители, все хора, в които австрийската история се оглеждаше безмълвно, само че доста по-достоверно от всеки учебник.
Той самият не беше австриец. Не бе починал нито през Първата, нито през Втората международна война, а напълно неотдавна, навръх 24 декември 2000 година. Как беше съумял да заеме толкоз влиятелно място? Кой беше той?
Приживе за Миро не се знаеше доста. Мълвеше се единствено, че е роден в Югославия. Но никой не знаеше нито кое е родното му място, нито кои бяха родителите му. " Мен ме е родила девица ", обичаше да споделя по отношение на произхода си той, само че още повече да тегли една майна на тези, които го подпитваха, тъй като той можеше да псува на всички езици по течението на Дунава.
Всъщност майка му го бе заченала в пандиза на Нови Сад, което напряко си беше същинско знамение. Защото тя бе обградена единствено от камък, желязо и дами. Понякога я докосваше дъжд, от време на време – вятър и видимо никой различен. Съмнението падаше само върху няколко извънредно високопоставени чиновници. Но защото и тя самата не бе сигурна от кой тъкмо чиновник е заченала, избра най-висшия.
" Какво се смеете, курви такива! От Господ заченах! ", викаше на съкилийничките си тя. Пуснаха я прибързано, понеже коремът є от ден на ден се заобляше, растеше и заплашваше да взриви законодателната система. Защото в нея живееше същество, което никой земен съд не беше осъдил. Значи тя самата бе на половина почтена. Нямаше по какъв начин, пуснаха я в свободния свят.
Невинни като нея се нуждаеха от почтено място, където да започнат начисто, само че къде жена с дете може да откри подобно място в свободния свят. Как да стартира отначало в един свят, където всичко от дълго време е почнало?
След три години я вкараха в лудница, тъй като плетеше на сина си Миро трънени венци, които му нахлузваше на главата. Там и умря в религиозно лудост. Надраска стените на стаята със личната си кръв. Една-едничка дума беше изписала безчет пъти от пода та чак до самия таван. Думата " Миро ".
Така растеше Миро, без да знае какво е роден дом. Роднини му бяха небето, обраслият с трева двор и ръждясалата ограда на приюта. Братя и сестри му бяха сополивите сираци, майка му беше подземен, а татко му беше страната. Така най-малко му споделяха учителите. Миро не го познаваше този татко, тъй като беше недосегаемо отдалечен. Затова пък учителите бяха близо. Те го хващаха за ушите и ги опъваха крепко. По разпореждане на татко му, несъмнено. Чужди хора можеха да му протягат ръка, когато си изискат, а той нямаше къде да се скрие. Така Миро осъзна, че няма роден дом. Чакаше го живот на безконечен гостенин.
" Всички сме единствено посетители на тая земя ", успокояваше го огнярят Драган. Миро постоянно слизаше при него в мазето, седеше на изкорубеното му легло, ядеше от кървавицата му, вдъхваше мириса на печени дюли и го гледаше по какъв начин пие сливова от бездънна бутилка. Струваше му се, че Драган не пие ракия, а течни диаманти, които доста бързо го изпълваха и заблещукваха през очите му. Не човек, а скъпоценен камък.
Единственото богатство, което имаше Миро. Скрито в мазето на приюта. Миро чуваше бумтенето на котела и гласа на огняря, който сякаш също гореше в гърлото, и на него му ставаше все по-топло и по-топло. Само при Драган се усещаше спокоен. И това успокоение имаше усет на кървавица, ухаеше на печени дюли, беше меко, беше податливо като увиснала пружина и грееше и топлеше като гласа на огняря.
" Всички ние сме единствено посетители на тая земя ", сподели един ден отново Драган.
" Да, посетители ", съгласи се Миро и още същата нощ избяга от приюта. С торбичка печени дюли на рамо, петнайсетгодишно сърце в гърдите и тиха ария на уста. " Майка ми лежи под черната земя, страната ми е татко. Където и да ида, все съм вкъщи. И гостенин ще бъда, където и да спра ", по този начин си пееше или тананикаше. Защото светът щеше да чуе за него.
Години по-късно Миро дойде във Виена като гастарбайтер, бързо стана притежател на гостилници и постоянно бе канен на сватби като почетен посетител. Сега още веднъж беше на посетители, този път при Господ. Но за Миро това не беше нищо ново. Той винаги си е бил гостенин.
Беше се отказал от всичко и бе получил в подмяна криле. Държеше да резервира единствено мобифона. С него го и погребаха. Цяла седмица не спря да звъни подземен, толкоз издирван беше Миро, толкоз доста хора имаха потребност от него. Нищо чудно, тъй като през последните две години от живота си той оказа помощ на 10 пъти повече емигранти, в сравнение с която и да е организация за отбрана на човешките права. И продължаваше да оказва помощ.
" Какво търси този ром на нашите гробища? Гледай единствено какъв колосален монумент! И централно място му дали. Що за безочливост, да дадеш на чужденец подобен прекрасен имот?! Нека умират тук, само че след това да ги пращат там, откъдето са пристигнали. И от кое място е намерил пари за подобен монумент? ", се питаха възмутени виенчани, мъчейки се да разчетат надписа на кирилица. " Сто на 100 е бил мафиот ", отговаряха си сами и закуцукваха да търсят обраслите гробове на своите родственици.
Миро стоеше индиферентен с мобифон и криле, слушаше умерено и мълчеше. Не им се сърдеше, тъй като престъпник също е бил. Но не поради това паметникът му бе огромен и от мрамор, не по тази причина на него постоянно имаше доста свежи цветя. Можеше да се види по какъв начин хора, разнообразни по народност, постоянно идваха на гроба му, оставаха известно време пред него и хвърляха несигурни сенки върху паметника. После си вземаха сенките, на тяхно място полагаха цветя и си тръгваха.
Сенките им като че ли ставаха доста по-крепки и плътни, лицата им – доста по-светли. Повечето не го познаваха, само че и те бяха чули за Миро. Бяха научили, че въпреки и мъртъв, той единствен в тази страна оказва помощ на емигрантите в неволя. Трябва единствено да му занесеш цветя и да го помолиш за помощ.
Отначало те се смееха и се майтапиха, само че идваше ден, в който към този момент не им оставаше нищо, на което да се присмиват и надяват. Тогава те купуваха цветя или просто ги откъсваха в някой от безбройните паркове и се отправяха към гроба му. Търсеха го дълго, с плахи очи, с неуверени стъпки и несигурни сенки, до момента в който най-накрая го зърваха. Миро стоеше пред тях с мобифон и криле и чакаше. Телефонът му към този момент не звънеше, само че той ги изслушваше.
Всичко, което би трябвало да знаете за: Четиво (1142)
Името на австрийския публицист от български генезис е споменавано паралелно с това на Илия Троянов, Капка Касабова и Мирослав Пенков. Неговият първи разказ " Ангелски езици " се трансформира в същински феномен и необикновено прецизен и трагикомичен портрет на България и Европа след края на Втората международна война.
Димитър Динев е роден през 1968 година в Пловдив. Учи немски в езиковата гимназия в Пазарджик. През 1990 година емигрира във Виена. Там приключва философия и съветска лингвистика. Пише белетристични и драматургични творби на немски.
Първата му книга с разкази е " Надписът " (Die Inschrift). Още с нейното излизане критиците стартират да приказват за " жанр Динев ", а името му е споменавано паралелно с това на Елиас Канети. Известност придобива с първия си разказ, " Ангелски езици " ( " Engelszungen " ) (2003), преведен на български през 2006 година от Гергана Фъркова. Носител е на редица литературни награди, а пиесите му се радват на огромен триумф на австрийска сцена.
Искрен и Светльо – двама българи, избягали от родината, с цел да търсят щастието си на открито – се срещат инцидентно на Виенското централно гробище, без да подозират, че орисите им са преплетени още от раждането им. Всеки от тях е в задънена улица, останал без вяра, загубен в своята емигрантска орис. Последният им късмет е Миро.
Читателите на " Дневник " могат да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безвъзмездна доставка тук
Из " Ангелски езици " от Димитър Динев
I. Миро
Миро имаше мобифон и криле.
Крилете му бяха от кафяв, мобифонът – от черен мрамор. На лявото му ухо висеше сребърна обица, на шията – шарена вратовръзка. Ръкавите на сивата риза бяха запретнати, крачолите на кадифения панталон – преди малко изгладени. Но нямаше вятър на тоя свят, дето да може да ги развее, тъй като те също бяха от мрамор. Така бе изобразен Миро на своя гроб. Стоеше там с криле на раменете, с мобифон в десницата и ни горещина, ни мраз, ни слънце, ни дъжд можеха да му сторят нещо. Дори хората не можеха да му създадат нищо. Защото гробът му се намираше на една от най-престижните алеи на Виенското централно гробище.
Той беше обкръжен от най-хубаво и почетно общество. Редом с него почиваше една дунавско-швабска1 поетеса, чийто глас, заглушен преди доста години, към този момент ехтеше единствено като подземна река. До него лежаха и няколко овдовели графини, които едвам подземен най-накрая съумяха да се отърват от своето вдовство, по този начин както офицерите на кайзера – от своите ордени. Защото в близост почиваха и доста от офицерите на Негово величество, разпръснати към Миро като огромни шрапнели.
Някакъв подполковник от артилерията, който към този момент не чуваше никакви оръдия; боен доктор от генералния щаб на кайзера, който към този момент нямаше за какво да лекува глухотата му. А също и един автентичен скришен консултант. В реалност почиваше там и най-накрая бе станал толкоз скришен, колкото в никакъв случай приживе. Дори техническият шеф на Виенската погребална работа беше заровен близо до Миро, като че ли подготвен да бди вовеки веков над неговия гроб. Миро почиваше, заобиколен от създатели, офицери и висши служители, все хора, в които австрийската история се оглеждаше безмълвно, само че доста по-достоверно от всеки учебник.
Той самият не беше австриец. Не бе починал нито през Първата, нито през Втората международна война, а напълно неотдавна, навръх 24 декември 2000 година. Как беше съумял да заеме толкоз влиятелно място? Кой беше той?
Приживе за Миро не се знаеше доста. Мълвеше се единствено, че е роден в Югославия. Но никой не знаеше нито кое е родното му място, нито кои бяха родителите му. " Мен ме е родила девица ", обичаше да споделя по отношение на произхода си той, само че още повече да тегли една майна на тези, които го подпитваха, тъй като той можеше да псува на всички езици по течението на Дунава.
Всъщност майка му го бе заченала в пандиза на Нови Сад, което напряко си беше същинско знамение. Защото тя бе обградена единствено от камък, желязо и дами. Понякога я докосваше дъжд, от време на време – вятър и видимо никой различен. Съмнението падаше само върху няколко извънредно високопоставени чиновници. Но защото и тя самата не бе сигурна от кой тъкмо чиновник е заченала, избра най-висшия.
" Какво се смеете, курви такива! От Господ заченах! ", викаше на съкилийничките си тя. Пуснаха я прибързано, понеже коремът є от ден на ден се заобляше, растеше и заплашваше да взриви законодателната система. Защото в нея живееше същество, което никой земен съд не беше осъдил. Значи тя самата бе на половина почтена. Нямаше по какъв начин, пуснаха я в свободния свят.
Невинни като нея се нуждаеха от почтено място, където да започнат начисто, само че къде жена с дете може да откри подобно място в свободния свят. Как да стартира отначало в един свят, където всичко от дълго време е почнало?
След три години я вкараха в лудница, тъй като плетеше на сина си Миро трънени венци, които му нахлузваше на главата. Там и умря в религиозно лудост. Надраска стените на стаята със личната си кръв. Една-едничка дума беше изписала безчет пъти от пода та чак до самия таван. Думата " Миро ".
Така растеше Миро, без да знае какво е роден дом. Роднини му бяха небето, обраслият с трева двор и ръждясалата ограда на приюта. Братя и сестри му бяха сополивите сираци, майка му беше подземен, а татко му беше страната. Така най-малко му споделяха учителите. Миро не го познаваше този татко, тъй като беше недосегаемо отдалечен. Затова пък учителите бяха близо. Те го хващаха за ушите и ги опъваха крепко. По разпореждане на татко му, несъмнено. Чужди хора можеха да му протягат ръка, когато си изискат, а той нямаше къде да се скрие. Така Миро осъзна, че няма роден дом. Чакаше го живот на безконечен гостенин.
" Всички сме единствено посетители на тая земя ", успокояваше го огнярят Драган. Миро постоянно слизаше при него в мазето, седеше на изкорубеното му легло, ядеше от кървавицата му, вдъхваше мириса на печени дюли и го гледаше по какъв начин пие сливова от бездънна бутилка. Струваше му се, че Драган не пие ракия, а течни диаманти, които доста бързо го изпълваха и заблещукваха през очите му. Не човек, а скъпоценен камък.
Единственото богатство, което имаше Миро. Скрито в мазето на приюта. Миро чуваше бумтенето на котела и гласа на огняря, който сякаш също гореше в гърлото, и на него му ставаше все по-топло и по-топло. Само при Драган се усещаше спокоен. И това успокоение имаше усет на кървавица, ухаеше на печени дюли, беше меко, беше податливо като увиснала пружина и грееше и топлеше като гласа на огняря.
" Всички ние сме единствено посетители на тая земя ", сподели един ден отново Драган.
" Да, посетители ", съгласи се Миро и още същата нощ избяга от приюта. С торбичка печени дюли на рамо, петнайсетгодишно сърце в гърдите и тиха ария на уста. " Майка ми лежи под черната земя, страната ми е татко. Където и да ида, все съм вкъщи. И гостенин ще бъда, където и да спра ", по този начин си пееше или тананикаше. Защото светът щеше да чуе за него.
Години по-късно Миро дойде във Виена като гастарбайтер, бързо стана притежател на гостилници и постоянно бе канен на сватби като почетен посетител. Сега още веднъж беше на посетители, този път при Господ. Но за Миро това не беше нищо ново. Той винаги си е бил гостенин.
Беше се отказал от всичко и бе получил в подмяна криле. Държеше да резервира единствено мобифона. С него го и погребаха. Цяла седмица не спря да звъни подземен, толкоз издирван беше Миро, толкоз доста хора имаха потребност от него. Нищо чудно, тъй като през последните две години от живота си той оказа помощ на 10 пъти повече емигранти, в сравнение с която и да е организация за отбрана на човешките права. И продължаваше да оказва помощ.
" Какво търси този ром на нашите гробища? Гледай единствено какъв колосален монумент! И централно място му дали. Що за безочливост, да дадеш на чужденец подобен прекрасен имот?! Нека умират тук, само че след това да ги пращат там, откъдето са пристигнали. И от кое място е намерил пари за подобен монумент? ", се питаха възмутени виенчани, мъчейки се да разчетат надписа на кирилица. " Сто на 100 е бил мафиот ", отговаряха си сами и закуцукваха да търсят обраслите гробове на своите родственици.
Миро стоеше индиферентен с мобифон и криле, слушаше умерено и мълчеше. Не им се сърдеше, тъй като престъпник също е бил. Но не поради това паметникът му бе огромен и от мрамор, не по тази причина на него постоянно имаше доста свежи цветя. Можеше да се види по какъв начин хора, разнообразни по народност, постоянно идваха на гроба му, оставаха известно време пред него и хвърляха несигурни сенки върху паметника. После си вземаха сенките, на тяхно място полагаха цветя и си тръгваха.
Сенките им като че ли ставаха доста по-крепки и плътни, лицата им – доста по-светли. Повечето не го познаваха, само че и те бяха чули за Миро. Бяха научили, че въпреки и мъртъв, той единствен в тази страна оказва помощ на емигрантите в неволя. Трябва единствено да му занесеш цветя и да го помолиш за помощ.
Отначало те се смееха и се майтапиха, само че идваше ден, в който към този момент не им оставаше нищо, на което да се присмиват и надяват. Тогава те купуваха цветя или просто ги откъсваха в някой от безбройните паркове и се отправяха към гроба му. Търсеха го дълго, с плахи очи, с неуверени стъпки и несигурни сенки, до момента в който най-накрая го зърваха. Миро стоеше пред тях с мобифон и криле и чакаше. Телефонът му към този момент не звънеше, само че той ги изслушваше.
Всичко, което би трябвало да знаете за: Четиво (1142)
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ