Откъс от "Роман за името" на Людмила Миндова
В рубриката " Четиво " " Дневник " показва фрагмент от " Роман за името " на Людмила Миндова, възложен от издателство " Изток- Запад ". Читателите на " Дневник " могат да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безвъзмездна доставка тук.
Людмила Миндова е родена в Русе. Завършва гимназия в родния си град, а компетентност " Славянска лингвистика " в Софийския университет, където по-късно пази дисертация върху хърватския барок. Автор е на поетичните книги " Блус късно " (2009), " Тамбос " (2014) и " Животът без музика " (2016), както и на литературоведските " Гласът на барока. Иван Гундулич и хърватската барокова норма " (2011) и " Другата Итака. За дома на литературата " (2016). Преводач е на художествена литература от бившето югославско пространство. Поезията й е превеждана на разнообразни езици и е включвана в няколко антологии на международната лирика.
В " Роман за името " тематиките за спасението на българските евреи, за бомбардировките над София през Втората международна война, за комунистическия гнет и концлагери, за възродителния развой, както и за продължението на всичко това в съвременността, се преглеждат през ориста на няколко персони, които на лична кожа заплащат за грешките на общността.
РОМАН ЗА ИМЕТО
Колко години са минали от деня, в който сестра ти ти сподели, че напущат България? Че са подали документи за зелени карти и в случай че ги одобрят, отпътуват. Първо уроци за освежаване на британския и френския. После цялата онази трескава подготовка и чакането. После окончателният отговор, че получават зелена карта. И най-после – медицинските проучвания. Всички – сестра ти, шурей ти и двете деца – трябваше да минат през тези прегледи, с цел да е доказано, че нямат болести, поради които не биха имали право да заминат. Обикаляхте клиниките дружно. Как пък все трябваше да е в такива мрачни дни като днешния?
- Какво искаш в този момент? Правим го поради децата. Не желая да живеят в страна, в която се слуша на всички места чалга, в която се крещи и псува, в която всеки си бута носа в непознатия живот и лелките не стопират да зяпат от балконите и прозорците си, с цел да слухтят какво става на открито, коя с кого е излязла, коя с какво се е облякла, аууу, купила си е нова чанта, аууу, боядисала си е косата А в това време когато някой вика за " Помощ! ", тогава внезапно всички завеси се оказват спуснати и никой нито чул, нито схванал, нито видял. Не желая и аз до момента в който се усетя един ден да стана тъкмо такава – да увисвам по пейките и да разисквам хората или да се тюхкам, че всичко е непоносимо и нищо не мога да направя.
- И аз не желая да пребивавам в такава страна Разбирам те Но от това не ми става по-добре.
- Ами тогава се замисли и ти.
- Да, да Мисля
Така и не си преставала да мислиш за това през всичките тези години. Днес обаче едно, на следващия ден друго, вдругиден – трето. Така и не се реши. " Чакай в този момент да приключа с това, ооо, чакай в този момент с това " Постоянно си намираше оправдания, а в това време от време на време ставаше в действителност нетърпимо. Грубиянщината по улиците, експанзията на всички места, униженията, обидите Защо не отпътува? Не отпътува, просто тъй като не беше допустимо всички да заминат. Когато прочете " Нощ в Лисабон ", разбра за какво не отпътува. Ето по какъв начин започваше тази велика книга на Ремарк:
" Параходът се стягаше за път, сякаш бе Ноевият ковчег по време на потопа. Той беше Ноев ковчег. Всеки транспортен съд, който през тези месеци на 1942 година напускаше Европа, бе Ноев ковчег. Америка беше Арарат, а стихията нарастваше с всеки ден Който отсам не успееше да стигне обетованата земя Америка, бе загубен. Той трябваше постепенно да гине измежду джунглата на отказаните входни и изходни визи, недостижимите позволения за работа и за престояване, лагерите за интернирани, бюрокрацията, самотата, непознатата страна и потресаващото всеобщо безразличие към ориста на обособения човек — неизбежна последица от война, боязън и тъга. По това време индивидът не бе към този момент нищо; един постоянен паспорт — всичко. "
С какво по-различна беше Европа в края на този век, единствено шейсетина години след събитията, които разказва романът на Ремарк? – питаше се. – Да не би в този момент на индивида от Източна Европа да му е по-лесно? Да не би в този момент хората да не се разделят на едни с постоянни паспорти и други без? На хора, които имат пари да си платят билета за парахода, и на други, които нямат? Къде е разликата? Хитлер е мъртъв, Сталин е мъртъв Стената падна. Закриха концлагерите. Поне това. И откогато ги закриха, в този момент към този момент на независимост всички живеем като в непринудено построени затвори. Махнаха бодливата тел и в този момент съвсем няма балкон и прозорци по първите етажи в градовете, които да не са покрити с яки решетки. Къщите ни са затвори. Всички жители на тази нещастна страна са под домакински арест. Без боен режим всички се преценяват с вечерния час. Ако замръкнеш инцидентно на открито, изобщо не е несъмнено, че ще се прибереш жив. Но и у дома не се знае дали ще останеш жив. Колко случаи единствено на хора, нападнати от крадци в домовете им, както спят Полицаите подвигат ръце и споделят " Оправяйте се! На нас ни не разрешават да създадем каквото и да било. Използват ни като живи цели ". Криминалните нарушители бяха пуснати на независимост и употребявани изкусно от една незаконна власт, която беше разкрила, че идеално може да ги употребява против своите жители. Днес политическите съперници не са затваряни по лагерите – те стават жертви на набези по улиците, на грабежи, на сякаш инцидентни произшествия, на битови кавги. Стават жертви и на послушни медии, които по поръчка бълват компромати против всеки, който си разрешава да опонира на властта. Да не остане и едно име неопетнено. На всекиго да се измисли недостатък. Да бъде осмян, оплют, изработен за смях Стават жертви и на мизерията – съкращавани от работа, прехвърляни на по-ниски длъжности, подчинявани на надалеч по-неграмотни от тях шефове и още по-неграмотни управници, също като през комунизма, с орязвани заплати, когато въобще имат заплати, с неизплатени осигуровки Ровещи по кофите за отпадък " Да се оправят както могат. Какво желаят? Нали желаеха народна власт – на им народна власт! Нали желаеха независимост – на им независимост! "
Ако в този момент би трябвало да се върнеш обратно и още веднъж да помагаш на сестра си да претегли куфарите, да преминеш до нея и децата още веднъж през всичко, какво ще направиш? Вероятно същото, с изключение на може би с единствената разлика – няма да мрънкаш чак толкоз и да гледаш кисело. Но човек не може да знае какво ще стане в бъдещето и по тази причина се тормози, по тази причина сърцето му е свито, по тази причина мрънка.
Тогава, преди толкоз години, не знаеше и друго. Ако го знаеше, може би щеше да направиш всичко допустимо да заминеш и ти. Да видиш, че тази страна е убита дружно с всичките й жители по най-жестокия метод, по който можеш да си представиш.
Четеш за това в книгата на бай Азиз Азизоглу със мемоари на българските турци, минали през Белене. Тези хора, които не са знаели за какъв брой време са там, дали костите им няма да изгният, дали няма да бъдат изгорени живи, както се било случило с другите преди тях, през 50-те години, тъй че даже в средата на 80-те още се виждали следите от пушека, останките от човешка тлъстина Тези хора, които до един са чували нощем рева и виковете, достигащи през преградата на времето до тях, воя на хората, които също са били захвърляни там без съд и присъда Тези хора, които също са имали родственици, майки, татковци, братя, сестри Хора, които са научавали за гибелта на своите близки по най-мъчителен метод, подхвърляли са им телеграмите с тъжните новини като на кучета Тези хора, които в целия този пъкъл и все пак са успявали да запазят човечността си, да оказват помощ на оня, който не устоя, да го вдигнат духом, да плачат с него, а след това да го накарат да се разсмее Тези хора, които са правели и невъзможното, с цел да върнат към живота оня, който е решил да си постави края, да се обеси – тъй като не са спирали да имат вяра, че пъкълът не може да продължава постоянно, че не може безпределно да продължи кошмарът и по тази причина оня, който е подготвен да почине за свободата и името си, не би трябвало да умира като страхливец Тези хора, които на брега на " хубавия, наследник Дунав ", на острова, който е можел да бъде не пъкъл, а парадайс, са оповестили гладна стачка до гибел, в случай че не бъдат освободени, в случай че не бъде прието правото им на име, на лично, персонално, човешко име Тези хора, които в последна сметка се бяха оказали прави – тъй като след гладната им стачка този колосален лагер е закрит, лагер, в който единствено през 50-те години на ХХ век от общо 11 000 души са убити 9 000 и дали числата са повече или по-малко надали е най-важното, щом на всички тях им е било отнето правото на име, щом костите им са били пръснати без гроб, щом техните близки са ги чакали с години да се върнат у дома и са тичали след всеки сходен контур на улицата, припознавали са се, плачели са без глас, а когато най-после се помирявали със загубата, тогава не им оставало друго, с изключение на да прочетат заупокойна молитва за своите близки единствено мислено и скрито, без духовник, без равин, без ходжа Какво значение има точната численост, в случай че в тази дребна страна евентуално съвсем не е имало семейство без мотив за непрекъснат печал и щом затворените през 80-те години български турци в лагера " Белене " са настръхвали даже единствено при мисълта че са на място, което не стопира да кънти от предсмъртни стонове
Няма го към този момент лагерът " Белене ". Няма го. Сега към този момент има музей в Белене, уважава се паметта на жертвите, основана е фондация Няма го " Белене ", само че за какво тогава жителите на това крайдунавско градче изгониха с такова озлобление католическия духовник Паоло Кортези, който се опита да съживи паметта и на чист български сподели " В Белене умря България, умря справедливостта "? Нямаше обаче в сърцето на този човек място за отплата. Той не говореше на своето паство като пред мъртъвци. Напротив – усмихваше се, играеше си с децата, учеше български дружно с тях. " Бъдете като децата! " В един миг обаче бежанската вълна от близкия Изток заля и България и отец Паоло приюти при себе си сирийско семейство от Дамаск. Най-обикновено семейство – мъж, жена и техните деца. Не ислямски терористи. Не такива, които взривяват влакове, публични здания, самолети и оставят след себе си безчет почтени жертви. Не убийци. Най-обикновено семейство, бягащо тъкмо от това – от кланетата, от обществените изтезания, от убийците. Не бяха се замислили новите възмутени християни и жители на Белене за това. Не бяха чували за свети преподобни Йоан Дамаскин, който бил родом също от Дамаск, от знатно и богато семейство, и чието рождено име било Мансур ибн Сарджун ат-Таглиби, само че се прочул из целия свят не с него, а с признатото християнско. Останал в историята на мъдростта като Йоан от Дамаск, като боговдъхновения, който избавил Църквата от толкоз мощната по негово време разкол на иконоборството и поради това в това число бил разгласен за един отците на Църквата Не се сетиха и за приказките на Шехеразада и за това какъв брой от нейните герои са тъкмо от този чудноват град. Ееех, Дамаск, Дамаск... Ееех, Белене, Белене
Дали отец Паоло е чувал за страшната история, за която откогато ти прочете, не си на себе си? Чувал е несъмнено, няма по какъв начин да не е. В последно време той прави доста повече за запазването на паметта, в сравнение с всички публични български лица, взети дружно. Което не е и чудно. На власт в България са наследниците на комунизма и те нямат и минимум предпочитание за комунистическите концлагери да се приказва. Гласовете на малцината българи, които си разрешат да отворят дума за това, са заглушавани, обгръщани в безмълвие или в най-хубавия случай пускани като плоча на бързи обороти. Някой да си спомня през днешния ден за кино лентата на Малина Томова " Гори, гори, огънче " – първият филм, който отвори болната тематика за " възродителния развой "? Спомнят си приятелите на тази поетеса, чийто голям гений и искреност сигурно са почтени освен за споменаване във фейсбук във връзка датите на раждането и гибелта й. Някой да е чувал за радиопиесата на Силвия Чолева " Името, твоето име " – също произведение, което единствено преди две години подсети за срамния развой на комунистическата българска страна против нейните жители от турски генезис? Защо за такива творби, които са скъпи освен с дързостта си да припомнят за срама, а и със своите художествени решения, за какво за тях се мълчи? Защото съвсем трийсет години след рухването на Стената българското изкуство продължава да се ослушва за " управителната линия на Партията "?
Ама апелирам ви се, какво изкуство, обвързвано с Белене? Изкуство против фашизма – ОК, целия свят го прави, дъвче и предъвква, повтаря едно и също, банализира, до момента в който от нелепост не си издигне на власт нов фашизъм. Срещу комунизма обаче не, не и не, това не минава, на Запад обичат Мао, а ние в този момент обичаме Запада И какво значение има, че в Белене били смазвани човешки ориси?! Нас това не ни визира
А в Белене са били смазвани и християни, и евреи, и мюсюлмани, и хора от всякаква религия. И антикомунисти, и разочаровани комунисти. Смазвани са поради самата им религия. Заради вярата им в живота. Докато не я изгубят изцяло, до момента в който не свършат един път вечно.
Преди да освободят българските турци от концлагера, надзирателите им ги привиквали един по един, с цел да си разменят по няколко думи с тях за последно. Черпели ги кафе. Повечето отказвали, само че надзирателите били настоятелни. До кафето, вместо сладки, имало и по три хапчета. Три хапчета с три разнообразни цвята – бяло, зелено, алено. Надзирателите подканяли всеки един да изпие хапчетата.
- За какво са тези хапчета? – питали.
- Витамини, за подсилване - отговаряли.
Излизали на независимост политическите съперници, поемали с цялостни гърди първата си глътка на независимост. Да дишаш с цялостни гърди – какво самодоволство! Само след броени дни обаче един по един тези хора започвали да оклюмват, да им се вие свят, да им призлява, да повръщат, да не могат да стоят на краката си. Бяло-зелено-червено. Бяло-зелено-червено. Бяло-зелено-червено. Нямало тогава към момента мобилни телефони, с цел да се питат един различен какво става, за какво се усещат толкоз зле. Свободата ли по този начин зле им понася? Една огромна част от тези хора си отишли. Така и не се схванало от какво. Умирали все към четирийсетия ден. Прежълтявали, телата им се обезводнявали, изсъхвали и най-после умирали. Някои оживели. Тези, които след това ще опишат, ще си спомнят, че след кошмарните дни и нощи, когато си мислели, че към този момент си отиват и тъгите им най-сетне ще свършат, внезапно с последни сили отивали в банята и започвали да повръщат. От устата им с тропот пред тях падало нещо, сходно на твърдо сварено яйце. На всичките. После се успокоявали, заспивали умерено и на идващия ден внезапно им светвало пред очите. Когато след това сравнявали спомените си, разбрали. Всички те били изпили трите хапчета, поставени до кафето. Бяло-зелено-червено. Трикольорът на гибелта. Бяло-зелено-червено. Трикольорът на гибелта. Бяло-зелено-червено. Трикольорът на гибелта. Бяло-зелено-червено. Трикольорът на гибелта. Бяло-зелено-червено. Трикольорът на гибелта. Бяло-зелено-червено. Трикольорът на гибелта. Бяло-зелено-червено. Трикольорът на гибелта.
Трудно е да се живее в страна, която си е разрешила да извърши всичко това. Да е попитала инцидентно тази страна своите жители дали са съгласни националните й знаци да бъдат употребявани за ликвидиране? Да се е замислила най-малко малко за следствията? За това, че след такова нещо да си българин е позор, бездънен позор и гадност? Надявали са се да не се разбере? Да остане скрито-покрито?
Няма такова нещо. Не е допустимо. Впрочем след рухването на Стената на първо време хукнаха на Запад тъкмо те – тези, които убиха България. Хукнаха през глава, с прословутите си " куфарчета ", сътвориха си офшорки, станаха западняци. Не отидоха в някогашния Съветски съюз. Предадоха се на " вражеския империализъм ". После оставиха да си тръгнат и другите. Позволиха им. От тях да мине Който съумял, съумял
А тук? Тук на всички места единствено следите от тези три хапчета И един държавен герб, съсипан и извърнат като в демонски обред наобратно.
Людмила Миндова е родена в Русе. Завършва гимназия в родния си град, а компетентност " Славянска лингвистика " в Софийския университет, където по-късно пази дисертация върху хърватския барок. Автор е на поетичните книги " Блус късно " (2009), " Тамбос " (2014) и " Животът без музика " (2016), както и на литературоведските " Гласът на барока. Иван Гундулич и хърватската барокова норма " (2011) и " Другата Итака. За дома на литературата " (2016). Преводач е на художествена литература от бившето югославско пространство. Поезията й е превеждана на разнообразни езици и е включвана в няколко антологии на международната лирика.
В " Роман за името " тематиките за спасението на българските евреи, за бомбардировките над София през Втората международна война, за комунистическия гнет и концлагери, за възродителния развой, както и за продължението на всичко това в съвременността, се преглеждат през ориста на няколко персони, които на лична кожа заплащат за грешките на общността.
РОМАН ЗА ИМЕТО
Колко години са минали от деня, в който сестра ти ти сподели, че напущат България? Че са подали документи за зелени карти и в случай че ги одобрят, отпътуват. Първо уроци за освежаване на британския и френския. После цялата онази трескава подготовка и чакането. После окончателният отговор, че получават зелена карта. И най-после – медицинските проучвания. Всички – сестра ти, шурей ти и двете деца – трябваше да минат през тези прегледи, с цел да е доказано, че нямат болести, поради които не биха имали право да заминат. Обикаляхте клиниките дружно. Как пък все трябваше да е в такива мрачни дни като днешния?
- Какво искаш в този момент? Правим го поради децата. Не желая да живеят в страна, в която се слуша на всички места чалга, в която се крещи и псува, в която всеки си бута носа в непознатия живот и лелките не стопират да зяпат от балконите и прозорците си, с цел да слухтят какво става на открито, коя с кого е излязла, коя с какво се е облякла, аууу, купила си е нова чанта, аууу, боядисала си е косата А в това време когато някой вика за " Помощ! ", тогава внезапно всички завеси се оказват спуснати и никой нито чул, нито схванал, нито видял. Не желая и аз до момента в който се усетя един ден да стана тъкмо такава – да увисвам по пейките и да разисквам хората или да се тюхкам, че всичко е непоносимо и нищо не мога да направя.
- И аз не желая да пребивавам в такава страна Разбирам те Но от това не ми става по-добре.
- Ами тогава се замисли и ти.
- Да, да Мисля
Така и не си преставала да мислиш за това през всичките тези години. Днес обаче едно, на следващия ден друго, вдругиден – трето. Така и не се реши. " Чакай в този момент да приключа с това, ооо, чакай в този момент с това " Постоянно си намираше оправдания, а в това време от време на време ставаше в действителност нетърпимо. Грубиянщината по улиците, експанзията на всички места, униженията, обидите Защо не отпътува? Не отпътува, просто тъй като не беше допустимо всички да заминат. Когато прочете " Нощ в Лисабон ", разбра за какво не отпътува. Ето по какъв начин започваше тази велика книга на Ремарк:
" Параходът се стягаше за път, сякаш бе Ноевият ковчег по време на потопа. Той беше Ноев ковчег. Всеки транспортен съд, който през тези месеци на 1942 година напускаше Европа, бе Ноев ковчег. Америка беше Арарат, а стихията нарастваше с всеки ден Който отсам не успееше да стигне обетованата земя Америка, бе загубен. Той трябваше постепенно да гине измежду джунглата на отказаните входни и изходни визи, недостижимите позволения за работа и за престояване, лагерите за интернирани, бюрокрацията, самотата, непознатата страна и потресаващото всеобщо безразличие към ориста на обособения човек — неизбежна последица от война, боязън и тъга. По това време индивидът не бе към този момент нищо; един постоянен паспорт — всичко. "
С какво по-различна беше Европа в края на този век, единствено шейсетина години след събитията, които разказва романът на Ремарк? – питаше се. – Да не би в този момент на индивида от Източна Европа да му е по-лесно? Да не би в този момент хората да не се разделят на едни с постоянни паспорти и други без? На хора, които имат пари да си платят билета за парахода, и на други, които нямат? Къде е разликата? Хитлер е мъртъв, Сталин е мъртъв Стената падна. Закриха концлагерите. Поне това. И откогато ги закриха, в този момент към този момент на независимост всички живеем като в непринудено построени затвори. Махнаха бодливата тел и в този момент съвсем няма балкон и прозорци по първите етажи в градовете, които да не са покрити с яки решетки. Къщите ни са затвори. Всички жители на тази нещастна страна са под домакински арест. Без боен режим всички се преценяват с вечерния час. Ако замръкнеш инцидентно на открито, изобщо не е несъмнено, че ще се прибереш жив. Но и у дома не се знае дали ще останеш жив. Колко случаи единствено на хора, нападнати от крадци в домовете им, както спят Полицаите подвигат ръце и споделят " Оправяйте се! На нас ни не разрешават да създадем каквото и да било. Използват ни като живи цели ". Криминалните нарушители бяха пуснати на независимост и употребявани изкусно от една незаконна власт, която беше разкрила, че идеално може да ги употребява против своите жители. Днес политическите съперници не са затваряни по лагерите – те стават жертви на набези по улиците, на грабежи, на сякаш инцидентни произшествия, на битови кавги. Стават жертви и на послушни медии, които по поръчка бълват компромати против всеки, който си разрешава да опонира на властта. Да не остане и едно име неопетнено. На всекиго да се измисли недостатък. Да бъде осмян, оплют, изработен за смях Стават жертви и на мизерията – съкращавани от работа, прехвърляни на по-ниски длъжности, подчинявани на надалеч по-неграмотни от тях шефове и още по-неграмотни управници, също като през комунизма, с орязвани заплати, когато въобще имат заплати, с неизплатени осигуровки Ровещи по кофите за отпадък " Да се оправят както могат. Какво желаят? Нали желаеха народна власт – на им народна власт! Нали желаеха независимост – на им независимост! "
Ако в този момент би трябвало да се върнеш обратно и още веднъж да помагаш на сестра си да претегли куфарите, да преминеш до нея и децата още веднъж през всичко, какво ще направиш? Вероятно същото, с изключение на може би с единствената разлика – няма да мрънкаш чак толкоз и да гледаш кисело. Но човек не може да знае какво ще стане в бъдещето и по тази причина се тормози, по тази причина сърцето му е свито, по тази причина мрънка.
Тогава, преди толкоз години, не знаеше и друго. Ако го знаеше, може би щеше да направиш всичко допустимо да заминеш и ти. Да видиш, че тази страна е убита дружно с всичките й жители по най-жестокия метод, по който можеш да си представиш.
Четеш за това в книгата на бай Азиз Азизоглу със мемоари на българските турци, минали през Белене. Тези хора, които не са знаели за какъв брой време са там, дали костите им няма да изгният, дали няма да бъдат изгорени живи, както се било случило с другите преди тях, през 50-те години, тъй че даже в средата на 80-те още се виждали следите от пушека, останките от човешка тлъстина Тези хора, които до един са чували нощем рева и виковете, достигащи през преградата на времето до тях, воя на хората, които също са били захвърляни там без съд и присъда Тези хора, които също са имали родственици, майки, татковци, братя, сестри Хора, които са научавали за гибелта на своите близки по най-мъчителен метод, подхвърляли са им телеграмите с тъжните новини като на кучета Тези хора, които в целия този пъкъл и все пак са успявали да запазят човечността си, да оказват помощ на оня, който не устоя, да го вдигнат духом, да плачат с него, а след това да го накарат да се разсмее Тези хора, които са правели и невъзможното, с цел да върнат към живота оня, който е решил да си постави края, да се обеси – тъй като не са спирали да имат вяра, че пъкълът не може да продължава постоянно, че не може безпределно да продължи кошмарът и по тази причина оня, който е подготвен да почине за свободата и името си, не би трябвало да умира като страхливец Тези хора, които на брега на " хубавия, наследник Дунав ", на острова, който е можел да бъде не пъкъл, а парадайс, са оповестили гладна стачка до гибел, в случай че не бъдат освободени, в случай че не бъде прието правото им на име, на лично, персонално, човешко име Тези хора, които в последна сметка се бяха оказали прави – тъй като след гладната им стачка този колосален лагер е закрит, лагер, в който единствено през 50-те години на ХХ век от общо 11 000 души са убити 9 000 и дали числата са повече или по-малко надали е най-важното, щом на всички тях им е било отнето правото на име, щом костите им са били пръснати без гроб, щом техните близки са ги чакали с години да се върнат у дома и са тичали след всеки сходен контур на улицата, припознавали са се, плачели са без глас, а когато най-после се помирявали със загубата, тогава не им оставало друго, с изключение на да прочетат заупокойна молитва за своите близки единствено мислено и скрито, без духовник, без равин, без ходжа Какво значение има точната численост, в случай че в тази дребна страна евентуално съвсем не е имало семейство без мотив за непрекъснат печал и щом затворените през 80-те години български турци в лагера " Белене " са настръхвали даже единствено при мисълта че са на място, което не стопира да кънти от предсмъртни стонове
Няма го към този момент лагерът " Белене ". Няма го. Сега към този момент има музей в Белене, уважава се паметта на жертвите, основана е фондация Няма го " Белене ", само че за какво тогава жителите на това крайдунавско градче изгониха с такова озлобление католическия духовник Паоло Кортези, който се опита да съживи паметта и на чист български сподели " В Белене умря България, умря справедливостта "? Нямаше обаче в сърцето на този човек място за отплата. Той не говореше на своето паство като пред мъртъвци. Напротив – усмихваше се, играеше си с децата, учеше български дружно с тях. " Бъдете като децата! " В един миг обаче бежанската вълна от близкия Изток заля и България и отец Паоло приюти при себе си сирийско семейство от Дамаск. Най-обикновено семейство – мъж, жена и техните деца. Не ислямски терористи. Не такива, които взривяват влакове, публични здания, самолети и оставят след себе си безчет почтени жертви. Не убийци. Най-обикновено семейство, бягащо тъкмо от това – от кланетата, от обществените изтезания, от убийците. Не бяха се замислили новите възмутени християни и жители на Белене за това. Не бяха чували за свети преподобни Йоан Дамаскин, който бил родом също от Дамаск, от знатно и богато семейство, и чието рождено име било Мансур ибн Сарджун ат-Таглиби, само че се прочул из целия свят не с него, а с признатото християнско. Останал в историята на мъдростта като Йоан от Дамаск, като боговдъхновения, който избавил Църквата от толкоз мощната по негово време разкол на иконоборството и поради това в това число бил разгласен за един отците на Църквата Не се сетиха и за приказките на Шехеразада и за това какъв брой от нейните герои са тъкмо от този чудноват град. Ееех, Дамаск, Дамаск... Ееех, Белене, Белене
Дали отец Паоло е чувал за страшната история, за която откогато ти прочете, не си на себе си? Чувал е несъмнено, няма по какъв начин да не е. В последно време той прави доста повече за запазването на паметта, в сравнение с всички публични български лица, взети дружно. Което не е и чудно. На власт в България са наследниците на комунизма и те нямат и минимум предпочитание за комунистическите концлагери да се приказва. Гласовете на малцината българи, които си разрешат да отворят дума за това, са заглушавани, обгръщани в безмълвие или в най-хубавия случай пускани като плоча на бързи обороти. Някой да си спомня през днешния ден за кино лентата на Малина Томова " Гори, гори, огънче " – първият филм, който отвори болната тематика за " възродителния развой "? Спомнят си приятелите на тази поетеса, чийто голям гений и искреност сигурно са почтени освен за споменаване във фейсбук във връзка датите на раждането и гибелта й. Някой да е чувал за радиопиесата на Силвия Чолева " Името, твоето име " – също произведение, което единствено преди две години подсети за срамния развой на комунистическата българска страна против нейните жители от турски генезис? Защо за такива творби, които са скъпи освен с дързостта си да припомнят за срама, а и със своите художествени решения, за какво за тях се мълчи? Защото съвсем трийсет години след рухването на Стената българското изкуство продължава да се ослушва за " управителната линия на Партията "?
Ама апелирам ви се, какво изкуство, обвързвано с Белене? Изкуство против фашизма – ОК, целия свят го прави, дъвче и предъвква, повтаря едно и също, банализира, до момента в който от нелепост не си издигне на власт нов фашизъм. Срещу комунизма обаче не, не и не, това не минава, на Запад обичат Мао, а ние в този момент обичаме Запада И какво значение има, че в Белене били смазвани човешки ориси?! Нас това не ни визира
А в Белене са били смазвани и християни, и евреи, и мюсюлмани, и хора от всякаква религия. И антикомунисти, и разочаровани комунисти. Смазвани са поради самата им религия. Заради вярата им в живота. Докато не я изгубят изцяло, до момента в който не свършат един път вечно.
Преди да освободят българските турци от концлагера, надзирателите им ги привиквали един по един, с цел да си разменят по няколко думи с тях за последно. Черпели ги кафе. Повечето отказвали, само че надзирателите били настоятелни. До кафето, вместо сладки, имало и по три хапчета. Три хапчета с три разнообразни цвята – бяло, зелено, алено. Надзирателите подканяли всеки един да изпие хапчетата.
- За какво са тези хапчета? – питали.
- Витамини, за подсилване - отговаряли.
Излизали на независимост политическите съперници, поемали с цялостни гърди първата си глътка на независимост. Да дишаш с цялостни гърди – какво самодоволство! Само след броени дни обаче един по един тези хора започвали да оклюмват, да им се вие свят, да им призлява, да повръщат, да не могат да стоят на краката си. Бяло-зелено-червено. Бяло-зелено-червено. Бяло-зелено-червено. Нямало тогава към момента мобилни телефони, с цел да се питат един различен какво става, за какво се усещат толкоз зле. Свободата ли по този начин зле им понася? Една огромна част от тези хора си отишли. Така и не се схванало от какво. Умирали все към четирийсетия ден. Прежълтявали, телата им се обезводнявали, изсъхвали и най-после умирали. Някои оживели. Тези, които след това ще опишат, ще си спомнят, че след кошмарните дни и нощи, когато си мислели, че към този момент си отиват и тъгите им най-сетне ще свършат, внезапно с последни сили отивали в банята и започвали да повръщат. От устата им с тропот пред тях падало нещо, сходно на твърдо сварено яйце. На всичките. После се успокоявали, заспивали умерено и на идващия ден внезапно им светвало пред очите. Когато след това сравнявали спомените си, разбрали. Всички те били изпили трите хапчета, поставени до кафето. Бяло-зелено-червено. Трикольорът на гибелта. Бяло-зелено-червено. Трикольорът на гибелта. Бяло-зелено-червено. Трикольорът на гибелта. Бяло-зелено-червено. Трикольорът на гибелта. Бяло-зелено-червено. Трикольорът на гибелта. Бяло-зелено-червено. Трикольорът на гибелта. Бяло-зелено-червено. Трикольорът на гибелта.
Трудно е да се живее в страна, която си е разрешила да извърши всичко това. Да е попитала инцидентно тази страна своите жители дали са съгласни националните й знаци да бъдат употребявани за ликвидиране? Да се е замислила най-малко малко за следствията? За това, че след такова нещо да си българин е позор, бездънен позор и гадност? Надявали са се да не се разбере? Да остане скрито-покрито?
Няма такова нещо. Не е допустимо. Впрочем след рухването на Стената на първо време хукнаха на Запад тъкмо те – тези, които убиха България. Хукнаха през глава, с прословутите си " куфарчета ", сътвориха си офшорки, станаха западняци. Не отидоха в някогашния Съветски съюз. Предадоха се на " вражеския империализъм ". После оставиха да си тръгнат и другите. Позволиха им. От тях да мине Който съумял, съумял
А тук? Тук на всички места единствено следите от тези три хапчета И един държавен герб, съсипан и извърнат като в демонски обред наобратно.
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ