Генерал Атанас Стефанов – любимецът на Борис III във всички войни
В родната история ще открием наличието на персони, които остават вечно в архивите, въпреки и тяхната роля да е постоянно водеща. Атанас Стефанов Атанасов е тъкмо подобен образец. Макар и неговият живот да е привързан напълно с войните на XX век. Военната му кариера стартира от най-ниското равнище, като до края на живота си ще доближи чин генерал-лейтенант. Не би трябвало да бягаме и от още една доста значима детайлност – фамилията изиграва големия роля и когато е захранено с верните добродетели, то основава качествени хора. В семейство, в което дядото е образец за селска възрожденска интелигенция ще открием, че точно той изиграва особена роля в образованието, религията и революционния комитет.
Дядото Иван Иванов Хаджиев Златарски написа „ Устав на Градинарското благотворително общество в Златарица “, като се стреми да помогне за образованието на младежите. Бащата на Атанас е един от донорите, които остават пари и земя за подпомагането на небогати възпитаници след освобождението. Атанас има и брат Иван, като още през 1905 година влизат във военното учебно заведение и на 2 август 1912 година са създадени в чин подпоручик. Впрочем това е единствено началото, тъй като през идващите години армията ще притегля с особена пристрастеност бъдещия военачалник. Първата война, в която взе участие е Балканската (1912-1913 г.) и Стефанов е пълководец на 6-а рота и 18-и пехотен Етърски полк на Н.В. Фердинанд I. Неговият брат получава командването на 1-ва рота от 20-и пехотен Добруджански полк на Н.В. Княз Кирил Преславкски.
За жал Иван Стефанов Атанасов умира на 5 март 1913 година при езерото Деркос. Неговият брат, дали от тъга, дали от предпочитание за отплата, отхвърля да отиде на погребението на брат си, въпреки също да е позициониран на тази позиция. На баща си написа, че макар тежката загуба, той има задоволително братя на фронта и с тях търпи всички ограничения, по-късно ще вметне в няколко реда, че е взел участие във всички сражения и апропо е получил Орден за смелост. Тази премия несъмнено не го трогва.
С края на едната война стартира идната – Междусъюзническата и командирът още веднъж поема същата рота, като се бори на Тумба, Черни връх, Св.Илия, Острика, Кървав камък, Царица, Панджин гроб, Стретер и връх Бобик. Тогава добавя единствено, че не е бил ранен нито един път. При експлоадирането на Първата Световна война, Атанас Стефанов към този момент е адютант на 2/5 пех. бригада в Търново, изпраща молба да бъде причислен в остарялата си рота и полк. Етърският полк е изпратен да се бие против сръбските сили при Геляне. Неговите подвизи са чутовни, а бойните приятели ще си спомнят, че има необикновен афинитет към използването на ръчни бомби. Стефанов постоянно избирал първи да влиза в борбата, а попадне ли във противников окоп, незабавно стартира да го прочиства тъкмо с този боеприпас.
Получава още един Орден за смелост. Опонентите му не са по никакъв начин леки, той се изправя против французи, англичани и гърци, като в нито един миг не нарушава военната нравственос и демонстрира, че родната войска не е единствено класа, тя е и образец за подражателство. Разбира се, остава мощно отчаян и от още един факт – напъните, натискът и дадените жертви са напразни. Тук е редно да напомним, че ветеранът от Първата Световна война е имал доста съществени упоритости към летенето. Кандидатства в аеропланното учебно заведение през 1914 година, само че не го одобряват поради наднорменото му тегло. Майор Стефанов въпреки всичко не се отхвърля от тази пристрастеност и 10 години по-късно лети на аероплан, а единствено след още 4 години ще пилотира самичък.
В дневниците си споделя, че е направил повече от 200 полета. Армията продължава да е неговата най-голяма обич, въпреки да има семейство и щерка, само че в свободното си време следи всички военни издания. Наученото от войната се добавя с неговия опит и в разнообразни интервали преподава артилерия, оръжезнание, обща тактичност, наблюдателна работа и доста други. С помощта на разнообразни сдружения и частни лица не стопира да развива концепцията за построяването на монументи за падналите във войните. Отклонява персоналните си средства за закупуването на икони в бедните села.
Обществената му активност не се пропуща от никого, само че като заслужил и деен боен, на 1 януари е публично нараснал в майор-генерал, а три години по-късно с царска заповед е нараснал в генерал-лейтенант. Въпреки огромните пропаганди в негова изгода за издигането му до министър на войната, Стефанов отхвърля тази чест и декларира, че е непретенциозен човек, който в никакъв случай не е имал подобни упоритости. По същото време Богдан Филов ще напише в своя дневник, че царя и князът са обсъждали кой да заеме този пост и единомислещо вземат решение още веднъж, че най-достоен остава военачалник Стефанов.
След като е изпратен в Дупница, където би трябвало да се изправи против 22-ри пехотен полк на Германия, той отпътува, като на 10 септември към този момент води багра. Осъзнава доста добре, че обстановката в страната е доста по-различна и въпреки да има разполагаем автомобил и даже аероплан, отхвърля да напусне страната си. Съдбата на генерала не е изключително розова. Той съумява да управлява армията си тъкмо 2 дни и на 12 септември 1944 година е екзекутиран от партизанката Митка Гръбчева. Няма съд и присъда, в този миг е пътувал за Плевен. Гръбчева ще съобщи, че се е отбранявала, само че това не дава отговор на дадените показания по-късно, останалите комунисти не са съгласни. Генералът е заровен на 13 септември в църквата „ Св. Марина “ на 13 септември.
За всички заслуги на фронта, за всички предадени познания, както и завоюва ордени, военачалник Атанас Стефанов е наказан посмъртно на 2 април 1945 година, като Плевенският национален съд ще присъди всички негови парцели в интерес на държавното богатство. От 1993 до 1998 година единственият правоприемник – Кръстина Атанасова Чолакова ще подаде молба за преразглеждане на присъдата, като ще изиска тя да бъде анулирана, само че това искане ще остане без почитание. Нека не забравяме, че военачалник Стефанов отхвърля да членува във всички партии и счита, че единствената му цел е кариерното развиване, където няма място за слаби политически влечения.
Въпреки сериозните и люти опити да му се препише някакво увлечение – източно или западно – военачалник Стефанов остава на първо място българин, който мечтаел за развита и конкурентна войска, която да подсигурява сигурността на всички. За жал неговият живот е жертван да завърши, като за неговия главорез умерено можем да кажем, че евентуално даже не е осъзнавал какво тъкмо прави.
