Италианският рицарски турнир „джостра“
В рицарските военни забави – шампионатите, се демонстрира целият искра на европейската средновековна аристокрация, която по този начин изявявала себе си в ореола на безпримерна смелост и мощ, само че без кървавата действителност на същинската война.
Първите шампионати се появили през ХІ век, само че националните особености в тях почнали да се демонстрират едвам към два века по-късно. По това време вече се оформят 3 типа рицарски военни извършения. Първото било стълкновение сред две групи – „ шампионат “. Второто било „ джостра “ – дуел рицар против рицар, а третото – „ багордо “, представлявало проява за притежаване на разнообразни типове оръжие.
Във Франция и Германия до XV век главният тип бойни развлечения бил „ шампионатът “ – стълкновение на групи рицари. Там „ джострите “ били „ загряване “ на публиката преди шампионата или привършване на празника след него.
Съвсем друга била обаче картината в Италия. Една от аргументите било събитието, че „ шампионатът “ – конфликтът сред групи, претендирал едновременното събиране на забележителен брой рицари на едно място. Това било мъчно осъществимо в Италия, към този момент раздрана на дребни, непрекъснато борещи се между тях градски общности. Затова италианците предпочитали дуела сред двама рицари – „ джостра “(giostra).
Първоначално този термин обхващал всички типове дуели, изключително в действителни борби. Влизайки в стълкновение, рицарят имал благоприятни условия да избере противник и го провокира на дуел, който нормално завършвал със гибелта на един от воините. Но през XIII век думата „ джостра “ най-често означавала към този момент единствено игра, военно упражнение.
Единственото оръжие в чистия вид „ джостра “ било копието. Независимо от измененията и развиването на разпоредбите, основата си останала непроменена: двама въоръжени рицари препускат на коне един против различен, държейки копие в дясната си ръка. Задният завършек на копието служи за опора под мишницата. С лявата си ръка държат щит, който прикрива гърдите. Целта на битката е съперникът да бъде изхвърлен от седлото или най-малко копието да бъде счупено в неговата ризница или щит.
Състезателните оръжия и екипировка се развивали с времето. През XIII век те били изцяло идентични с бойните, като се изключи острието на копието. Рицарят бил облечен в броня, изплетена от железни халки. Ризницата за цяло тяло се състояла от време на време от към 50 хиляди халки. Съвременните реконструкции на индустриалния развой демонстрират, че за правенето на такава броня от един ковач били нужни към 250 часа; въпреки други проучвания да сочат 750-1000 часа. Теглото й било към 11 кг. Върху ризницата се обличала лека дреха, която се развявала напразно. Тя била оцветена в цветовете на родовия герб на рицаря. На главата си той носел елементарен военен шлем с подплата от кече. Върху шлема имало пера или изображение на част от рицарския герб, да вземем за пример, орел, грифон, лъвска глава и др.). Забождали също подарък от „ дамата на сърцето “ – воал, ръкавица, ръкав.
Копието било оцветено. То било основното оръжието на „ джострата “. Отначало употребявали елементарни бойни копия, дълги към 3 метра – разлика била единствено във върховете. Върхът на турнирното копие бил най-често с три заоблени зъба – нали задачата била не да се прониже и убие съперника, а просто да се изблъска от седлото. В края на турнирната ера правели кухи копия, с цел да се счупят по-лесно при удара в противниковия щит или във към този момент плътната, пластинчата ризница – това също носело „ точки “. Щитът бил незначителен, триъгълен, изрисуван с герба на рицаря. Имало едно твърдо предписание – не бивало да се удря коня на съперника, поради което постоянно дисквалифицирали състезателя.
Към края на ХІІІ век почнали да пазят уязвимите места по тялото на рицаря с плътни железни плочи, които покривали ризницата. Отначало ги поставяли единствено върху гърдите, само че те последователно обхващали все по-голяма повърхност и халките на ризницата защитавали към този момент единствено връзките сред тях. Постепенно турнирните плътни доспехи станали толкоз тежки, че не можели да се носят на същинска война. Така през XV век почнали да приспособяват всичко към новото спортно въоръжение, като към този момент създавали изкуствена спортна конюнктура.
Тежкият шлем от XIV век последователно старомоден, като за „ джострата “ се основават по-леки каски, със заострено забрало (маската пред лицето), чиято форма по-лесно отклонявала вършиме удари. Избирали се мощни, здрави коне, особено тренирани за неизбежния конфликт с съперника. Новите правила толерирали ударите високо в тялото на съперника, както и в шлема. Забранили изрично ударите под пояса – също както в актуалния бокс. И най-после въвели записване на ударите, което дефинитивно основало чисто спортна атмосфера.
„ Джостра “ можела да бъде проведена с друг мащаб: от затворено фамилно празненство, където неколцина рицари се състезавали в продължение на часове – до огромен празник с доста участници, продължаващ седмици. В такива случаи разпращали разгласи до околните и по-далечни крепости и градове, написани на простолюден италиански език, понятен за рицарите; както и на латински за другите страни. Така на „ джостра “ идвали рицари от далечни земи, от време на време чак от Англия.
Преди шампионата „ джостра “ рицарите полирали оръжието и доспехите си до искра – по този начин и ги наричали, „ белите доспехи “, тъй като, с цел да се показва хубостта им, върху тях не обличали облекла с цветове и изображения на гербове.
Събирали се големи тълпи. В едно от писмата си остарелият към този момент Петрарка споделя за Венецианската джостра през 1364 година послучай завладяването на остров Крит – тогава и житно зърно нямало къде да падне на големия площад пред катедралата „ Сан Марко “. „ Джострата “ започвала, като по даден от съдиите знак откъм противоположните тесни краища на терена излизали двамата рицари.
По своя обществен състав италианските „ джостри “ надалеч не били толкоз затворено-аристократични, по какъв начин в други страни. В тях можел да взе участие всеки, който можел да си разреши да купи екипировка и кон.
