В ранното утро на 10 април 1969 г. Джон Гоу

В ранното утро на 10 април 1969 година Джон Гоу се качва на своята Чесна 140 и се приготвя за полет към дребното планинско градче Голдън, Британска Колумбия. Неговият другар Бернард Ройл стои на пилотското място и ревизира всички уреди на самолета за малко по-суровите условия.

Никой не подозира, че този полет ще бъде финален за Бернард, а самият район в идващите няколко десетилетия ще бъде меката на ски дисциплините. Локацията се доближава само и единствено благодарение на хеликоптер, затова можем да допуснем, че тази околност е целесъобразна единствено за същинските търсачи на мощни чувства. В далечната 1969 година обстановката е била малко по-различна. Гоу и неговият бизнес сътрудник постоянно разхождат своите посетители с дребен хеликоптер, с цел да покажат хубостта на природата. Те не имали собствен личен и наемали дребния Bell B1, който се употребява от локална компания за рандеман на дървесина. В идващите месеци е имал желание да закупи по-голям и по-бърз хеликоптер, с който да разкрие цялостната хубост. Необходимо му е единствено да открие верният терен, където може да кацне машината. Трябва единствено да се направи разследваща задача благодарение на Чесната.

Джон е умел алпинист, а неговият сътрудник Шейзер е ски-инструктор, който през зимата образова младежи и ръководи ски курорта Sunshine Village. Сутринта, в която Джон се приготвя за политане, носи съществени зимни ботуши и дебела шуба. Може да е пролет, само че високо в планината зимата не си отива. Оставя записка на бюрото си, гласяща единствено „ Отивам да хвърча “.

В самолета, Джон и Бернард стартират да вършат южен обход на ранчото Догтут и на височина от 800 метра, прелитат над долината, с цел да търсят по-сериозна и огромна площадка. Насочвайки се във вътрешността в планината, дребната Чесна се разтриса от въздушно течение, отнемайки му всичката скорост и въздушна двигателна сила. Самолетът стартира да пада внезапно надолу и в идващите няколко секунди се заземява изцяло заличавайки вечно възможностите още веднъж да лети. Планинарите рядко биха могли да се обезверят, само че първата задача на Джон е „ Няма изплъзване! “.

Канадските планини са привлекателни, само че и изключително недостъпни. С прекарването на железопътна линия, гостите са ограничавани да не се движат надалеч из хижите, тъй като един път изгубени, рядко съумяват да намерят пътя назад. Нека не забравяме, че Канада се радва и на дива природа, като срещата с вълци и мечки е нещо изцяло всекидневно, най-малко за локалните поданици. Разходката с оръжие не е знак на неприятни домакини, а на предпазени такива.

През 1965 година Брукс Додж – олимпийски играч по ски – желае да откри метод да се качи с хеликоптер до върховете и по-късно да се спусне надолу, спестявайки дългата разходка. Австриецът Ханс Гмозър, като единствен съперник на Джон Гоу, също преследва концепцията да транспортира скиори до върха. След като Брукс споделя своята концепция, австриецът се замисля за разходка по южния завършек на планините Пърсел. Те в действителност са необхватен парадайс за скиорите, само че достигането до там е толкоз мъчно, че даже и най-опитните се отхвърлят някъде към средата на дългата разходка.

Ханс събира 18 индивида в дребното градче Радиум и слага началото на едно нова начинание. През 1969 година към този момент употребява хеликоптер. За него е било значимо да знае, че планината може да се трансформира в завладяваща ски писта и ще има задоволително фенове, които да оправдаят инвестицията. Точно това преследва и Джон Гоу. След като неговата Чесна се разрушава, първите му мемоари са, че се е събудил в доста тъмна стая. Лицето му е обляно в кръв, при инспекция на усмивката, някои зъби са там, други са изгубени. Успява да се изправи и да стигне до едно от околните дървета и паметта му го предава – известно време не може да си спомни какво в действителност прави там.

Погледът му се стопира на самолета, който няма крила, а носът се е забил в снежната пряспа. Пилотът продължава да стои на мястото си, само че към този момент не диша. Единственият оживял се пробва да извади една възглавница, с цел да може най-малко да направи лагер, когато за повторно припада. Няколко часа по-късно, планинарят ще отвори очи, този път би трябвало да преглътне шока от загубата на своя сътрудник. Радиото не работи, няма никакви сигнални ракети в самолета. Липсва гориво, с цел да се възпламени огън и да ориентира избавителните екипи. Джон знае и главната загадка, даже и да го търсят, необятната планина няма да се даде толкоз елементарно. Самолетът се е разрушил в гъста гора, която играе ролята на перде и без нужните индикации, нито един избавителен екип не би могъл да се ориентира.

За да може обстановката да бъде още по-тежка, оживелият няма заслон и храна. Дори и на пролет, температурите падат под нулата, а нощите разсънват хищниците, които занапред се разсънват от своята зимна заспалост. Всички направления са затворени и възможностите за постигане на цивилизацията водят го насочват единствено в една посока – югоизток от неговата точка на рухване, Джон знае, че има естествен дренаж, който през лятото стартира да цялостни реките от върха. Разстоянието е от към 15 километра и стига до малко градче на име Никълсън на юг от Голдън. Това е неговото избавление, само че след тежък удар в главата, сняг до колене и безусловно никаква топлота и храна, той ще би трябвало да показва невероятни сили. Навива парцали към краката си, които би трябвало да служат за гети, взима със себе си клещи и се отдалечава от руините. Всяка една крачка идва с огромни страдания, от време на време снегът минава височината на кръста му.

След 100 метра е изцяло унищожен. Необходимо му е доста време, преди да успее да се свести. Силите се връщат, когато чува безпогрешното жужене на хеликоптер. Тича към близката поляна, която е открита, само че закъснява – избавителният отряд просто го подминава. Като умел алпинист, Джон знае, че наоколо е Горман Крийк. Там постоянно има моторни шейни и с тяхна помощ ще излезе по-бързо до обетованата земя. Единственият проблем е, че в този момент е пролет и реките не просто са побеснели, те са неконтролируеми. Едно рухване ще постави завършек на историята, а реката би трябвало да се прекоси.  Върви на север към върха с вярата, че ще откри по-добро място за секване, късният следобяд скрива слънцето и това значи, че доста скоро ще се лута в тъмното. Реката би трябвало да пресече, а с изключение на изтичащата сила, мъжът страда от най-свирепото главоболие, което в миналото е чувствал.

Намира задоволително дебела снежна пряспа, по която може да премине, ляга на снега и доста постепенно стартира да се движи. Стъпвайки на другия бряг, даже не си спомня по какъв начин си е блъснал главата, до момента в който припада за следващ път. Британска Колумбия в действителност е парадайс за скиорите. Първо тук постоянно се изсипва зимния яд, изразявайки се в една безкрайна снежна маса, пресеченият терен също би предиздвикал един скиор не просто да ликува, а да се наслаждения на скиорската нирвана. Всичко това е прелестно, само че за Джон Гоу е свещено наказване. Малко над хребета Догтут на запад, покрай прохода Роджърс, Канада постоянно записва рекордни снеговалежи. Снежната завивка доближава височина от 14.3 метра – не е печатна неточност.

Натрупаната маса постоянно се спуска надолу като лавина, която унищожава всичко по пътя си. Гоу знае по какъв начин да премине, само че не носи в себе си маяк, с който да алармира на избавителната работа къде тъкмо се намира. Една неточност ще коства живота му. Температурите рядко минават нулата, от време на време живакът на термометъра рядко съумява да покаже позитивна стойност даже в по-меките дни, остава на негативния -1 градус по Целзий. На сутринта, когато най-сетне идва в схващане, осъзнава и още един проблем – не усеща краката си. По принцип при такива температури е неразрешено на човек да се изпотява или да е влажен, а в това отношение, оживелият е и двете. Ботушите му са покрити в лед и след премахването им вижда нещо доста неприятно – червени и подути бучки по тях. Продължава да гази безмилостно снега, въпреки и той самият да не знае с какви сили. 31 години по-късно, същият маршрут ще бъде част от по този начин наречения планински курорт „ Ритащия кон “. Сега е необитаема гъста гора.

Силите го напущат все по-често, само че когато взема решение да си почине, най-сетне счита да се възползва от една много приятна отмора. Събуждайки се още веднъж, ужасът продължава. Температурата е паднала доста под нулата, само че вместо да се плаши, Гоу се усмихва. Снегът е замръзнал и в този момент няма да потъва. Започват последните дълги и измъчени 16 километра по пътя към цивилизацията. Не си разрешава да стопира, не си разрешава и да припадне – това ще го остави на място. Един завой покрай цивилизацията, Джон вижда мобилен фургон, до който стои различен мъж. И двамата замръзват – единият, тъй като не е очаквал да види премръзнало човешко създание,  а другият, тъй като се е борил толкоз време с ледената прегръдка на Британска Колумбия.

Липсвал е 5 дни – открит е на 15 април. Разказва се, че няколко избавителни отряда са били мобилизирани и като същински късметлия, планинарят съумял да избегне всичките, по-късно разказал, че е махал и на хеликоптера, само че не са го забелязали. Днес някогашният обожател на рисковите спортове е на 73 години. Мисли си, че с времето ще не помни претърпяното, само че признава, че от време на време се буди в същия призрачен сън, единствената разлика е, че този път се намира на топло и не се качва в аероплан. Умолявал е хирурзите в продължение на седмици да не ампутират краката му, само че единият е отсечен под коляното, а другият над коляното в резултат на премръзването. По-късно избавителните служби го помолили да покаже точката на рухване.

През тялото се виждал защитния колан, който не е съумял да го задържи и го е изпратил на 100 метра отвън самолета. През 1970 година се учи да кара ски с протези и се оправя задоволително добре, с цел да може никой да не разбере за неговия проблем. Отказва се от общия бизнес и става ски инструктор. В идващите 39 години прави единствено това. Що се отнася до Британска Колумбия, никой не може да каже какъв брой тъкмо скиори не преценят тъкмо силите си и стават жертва на безмилостната природа. Курортните селища стартират да никнат едно след друго в идващите години, само че Гоу в никакъв случай повече не прави такива рискови преходи, избира да е надалеч от върха.