В Радиоприемница“ продължаваме да се опитваме да разкажем на днешните

В „ Радиоприемница “ продължаваме да се опитваме да разкажем на днешните младежи историята на България сред 1944 година и 1998 година, без да сочим с пръст и без да се стремим към академизъм, а разговаряйки с наши съвременници и публични фигури, които носят своя персонален отпечатък от това време.

Днешните ни посетители бяха създателят и издател Александър Тренев и документалистът Адела Пеева, с които потърсихме метод да се помирим с предишното и да извлечем поуките от него, с цел да можем да продължим напред.

Според Александър Тренев преди този интервал да бъде разказан и разказан, би трябвало да се извърши дисциплинирано и съзнателно изследване на обстоятелствата.

Историята е това, което се е случило, а не някакъв тип футурулогия. И заради тази причина бих направил тъкмо това, бих открил обстоятелствата, доколкото това е допустимо. Ние би трябвало да знаем, че днешните младежи са доста осведомени деца. Имат едно доста огромно море от информация, което попиват и тъкмо тук, в това огромно море от информация, е значимо синтезът, който им се сервира, да е първокласен, добре изследван и неутрален.

Според него не сме подготвени като общество да погледнем на този интервал без страстите, които носят персоналните прекарвания.

Нашето общество се оказа към момента неузряло за сходен катарзис. Често дават за образец Германия, която претърпява същински катарзис след нацизма, само че тя бе една смазана и победена страна, в която нямаше различен избор и нейните спечелили постановяваха изискванията. В източноевропейския случай това не бе по този начин. Аз съм надалеч от мисълта прекомерно плоско и незадълбочено да съпоставям двете системи – нацизма и комунизма, само че не би трябвало да забравяме, че комунистическата партия имаше 800 хиляди или 1 милион членове, това на една 8-милионна страна е 10 % от популацията. Целият управителен състав беше по един или различен метод член на комунистическата партия. Огромна част от интелектуалния хайлайф на страната са хора, които са членували на партията, тъй че не е елементарно при една такава обстановка да се отърсим от страстите. Още повече, че тези хора, които са градили светлото партийно бъдеще, са го правили, най-малко преобладаващата част от тях, с сила, с една добра концепция.

През 1989 г.  обаче България се оказва една страна в икономическо злополучие. Това е една страна, в която плановата стопанство катастрофира. Това може да се види от изводите, направени от самата комунистическа номенклатура и оповестени във вестник  „ Работническо дело “. Тези заключения дават ясно съображение да се разбере в какво положение е била България. 

Според Александър Тренев един неутрален роман за това време би показал, че в България е основана една система, която лишава хората от независимост.

Това е основата на всичко. Лично моето наблюдаване е, че последствията от тази идеология и система и през днешния ден се усещат изключително мощно, тъй като и през днешния ден огромна час от нашите сънародници са подготвени да жертват свободата в името на сигурността, без да си дават сметка, че този, който жертва свободата в името на сигурността, след време няма да има нито сигурност, нито независимост. Тази система можеше да се характеризира с всичко друго, само че не и с тъждество. Тя можеше да се характеризира с едно тъждество на добре подкосената трева. Болшинството от народа просто го подкосяваха и тези стръкчета трева, които по някакъв метод се опитваха да избуят независимо, трябваше да слязат до нивото на всички останали стръкчета трева. Те трябваше да бъдат безусловно равни.

Нашите деца би трябвало да знаят, и това е главен урок, че една химера в името на някакви цели, които на пръв взор звучат заслужено и примамливо за неоправданите, една такава химера, която жертва свободата в името на тези други цели, рано или късно се трансформира в една общонационална покруса.

Аз поздравявам обстоятелството, че този интервал ще бъде вкаран в учебниците, тъй като България се нуждае от катарзис и преоценка на този интервал. В последна сметка е обикновено той да бъде оценен и да получи качествена оценка и нашите деца да научат за него.

Адела Пеева пък споделя, че в случай че би трябвало със средствата на документалното кино да опише за социалистическа България, би се спряла на персоналните истории на фамилии и хора.

Според мен в персоналните истории човек открива най-добре огромната история, която стои в дъното на всеки човешки живот, защото ние не живеем изолирано, не живеем в някакъв вакуум, а в общества, които ни постановат своите правила, в случай че желаеме да живеем умерено и обикновено. За страдание, не постоянно тези правила, с които би трябвало да се съобразяваме, са такива, каквито би трябвало да бъдат в едно общество, което е заслужено, почтено и без принуждение.

Във всяко семейство има хора, които са потърпевши и по едно и също време с това, хора, които са били на другата позиция, дружно с властимащите. Има секрети във всяко семейство, които те не са смеели да споделят обществено, изключително в случаите, когато има репресирани хора, хора в пандиза, и от дребен те учат да не приказваш за това, какво тъкмо се случва в твоето семейство, тъй като можеш да пострадаш.

Адела Пеева даде образец със личното си семейство.

Моята вуйна е била от 17 годишна възраст в пандиза, тъй като е била антисталинистка в гимназията. Това е било през 50-те години. От другата страна на рода ми пък единият ми чичо е бил антифашист. И помиряването става тежко, само че въпреки всичко едно семейство би трябвало да седне на една маса най-малко един път. Така мисля, че и един народ би трябвало да се опита не да не помни, само че въпреки всичко да има една маса, едно общо бъдеще и да се опита при доста значими моменти за страната да седне на тази маса и да работи дружно. Но това е благопожелание, аз осъзнавам, че това, което се случва  в едно семейство, не може да се случи в една страна.

Най-добре може да се разбере предишното ни от филмите, които са правени тогава и в този момент. Тъй като, за благополучие, киното беше доста значим идеологичен фронт по времето на социализма, правеха се филми, вкарваха се пари и то отразява тъкмо действителността. Не постоянно правехме това, което трябваше, а това, което мислехме, че виждаме в близост, и по този начин се появиха неразрешени филми, които са доста добър източник на информация за предишното.
Още по тематиката - чуйте в звуковите файлове.