Дашрат Манхджи – да построиш път в памет на любовта и безопасното пътуване
В логиката на психиката съществува един доста забавен обществен опит, който демонстрира къде е главният проблем при хората в едно общество. Идеята е следната, учените слагат един човек в помещение и му дават слушалка, на която ще чува думи и ще ги записва на лист с молив. Всичко звучи извънредно елементарно и рационално, до момента в който не стартира опитът, като от другата страна стои човек – артист, който се моли за помощ и желае някой да му помогне, тъй като не се усеща добре.
След минута слушане и опити да се свърже, извиканият човек става и стартира да търси потърпевшия. Прави се и втори опит, в който се викат повече от един участник, само че сюжетът е на практика същият – някой от другата страна, който никой не вижда, стартира да моли за помощ. Колко индивида стават да го търсят? Абсолютно николко. Защо? Причината е, че когато имаме повече хора на едно място, те автоматизирано вземат решение, че това не е тяхна отговорност и се отхвърлят да създадат каквото и да било.
На този принцип работят всички заповеди, на този принцип се движи и цялото общество. Свикнали сме някой различен да мисли вместо нас, да спуска командите, до момента в който участваме в една голяма машина с прекалено много колела и променливи, за които даже не подозираме. На този стадий ще открием, че даже умните устройства ни направиха доста по-мързеливи и ни лишиха даже от правото да включваме лампите, а какво да говорим за малко по-сложните решения. Ето за какво и някои философи постоянно споделят, че до величието, до достиженията има единствено една крачка, тъй като светът постоянно чака идващите си герои да се решат и да създадат нещо. В тази история ще дадем образец с Дашрат Манхджи, той е човек, който в цяла Индия се слави като мъж на волята и достойнството. За разлика от доста други, той не чака някой да реши проблемите му, а стартира да прави това, което се чака от доста други.
Наричат го планинарят и точно той е знак на чистата и мощна воля, която всеки човек носи в себе си. Роден в не толкоз заможно семейство, Манджхи прекарва целия си живот в тежък физически труд и не се оплаква. Има семейство, всичко е наред, най-малко колкото е допустимо, до 1959 година В този миг неговата брачна половинка пада от стръмна пътека в планината Гехлур. Най-блзиката клиника е на близо 80 километра от мястото на случая и откакто няма доктор, който да помогне на бедното семейство, Мандхи е заставен да гледа по какъв начин неговата обичана умира в пъклен страдания – не може да направи безусловно нищо. Десетилетия наред точно планината е спънка за локалното население да се свърже с останалите елементи на района. Точно затова рядко минават търговци, а да не приказваме за здравна помощ.
Безхаберието и рискът, който всички одобряват като даденост и най-много детайл, в който нямат никакво присъединяване, стимулира този индиец да вземе самодейността и да се оправи един път вечно с неприятни терен. През идващите 22 години с двете си ръце стартира да прави доста по-безопасен и добър път през планините. Така през 1982 година съумява да разшири пътеката, да сложи маркировка, да сложи знаци и да разреши на автомобил да мине напълно умерено, като с изключение на всичко, редуцира и километрите за прекосяване. За да е сигурен, че и през зимата няма да има никакви проблеми, той минава пешком маршрута си и ревизира какво може да се усъвършенства. И най-важното е, че Дашрат не е богат и състоятелен човек, неговото семейство попада в онази класа на обществото, известна като „ потребители на плъхове “. Преди да се случи нещастието, мъжът прекарва към седем години в мината за въглища.
Едва по-късно съумява да се върне и да работи на отплата, както и да сътвори семейство. След като има към този момент едно дете и още едно на път, той се стреми да направи всичко допустимо, с цел да завоюва пари и да се опита да оцелее, освен това колкото се може повече, с цел да обезпечи естествен живот. Фаталният случай не разрешава на майката да продължи живота си, само че бабите в селото оказват помощ да се изроди детето, освен това изцяло крепко. В този миг Манджхи взема решение, че би трябвало да направи нещо по въпроса. След като към този момент е изгубил доста от лошотия път, потегля на една специфична задача, взимайки инструментите си.
Да се трошат скали е комплицирана задача и дълго време планината не се предава, той е посветил живота си на тази задача и доста постоянно пали огньове, с цел да нагрява скалите и да ги троши на прахуляк. Регионът е ударен от суша и фамилията му се мести в града, само че това не пречи на мъжът да продължи да работи. Във времето има доста хора, които му споделят, че няма да успее, просто си губи времето и би трябвало да се съобщи, само че бедният човек имал потребност единствено от малко храна, само че откакто никой не му плащал, работил денем по полетата, а вечер продължавал да блъска с камък планината и да следва своето заричане. В един миг даже локалните поданици почнали да се засрамват от обстоятелството, че индивидът работи самичък и се включват.
Бащата на Манджхи даже почнал да съди строго сина си, че се е отказал от фамилните отговорности и си губи времето, полицията даже заплашва да го арестува. Един ден в действителност извършват заканата си, само че служителите на реда не подозират, че планинарят е станал толкоз прочут, че нямало метод да го задържат. Отначало някои от неговите сътрудници споделили на униформените, че в случай че не го пуснат, нито един от тях няма да излезе жив от тази планина, а камък за заравяне има задоволително.
Властите се върнали с подкрепления и този път изпълнили заканата си. За жал не подозирали какво щяло да последва пред правосъдната палата, когато цялото село чакало пред залата и не разрешило на съдията да се произнесе. На финалът същият бил задоволително раздразнителен да го освободи и да го върне към главната му работа. Пътят е завършен през 1982 година и вместо първичните 80 километра, в този момент жителите трябвало да изминат единствено 16 километра, с цел да стигнат до цивилизацията. Дашрат даже направил планинския път по-широк, с цел да разреши на хората с коли и кервани да се разминават изцяло безвредно, без да бъдат в заплаха. След като планът е приключен, нито един човек не умира. Дашрат Манджхи умира през 2007 година от инфектиране на пикочния мехур на възраст от 73 години, само че това не пречи на хората да го почитат и да помнят още стореното от него. Позволява на хора да напишат неговата биография и да я издадат през 2015 година с името „ Манджхи – Планинарят “.
Това не трансформира доста живота на децата му, те не престават да живеят в беднотия и да се пробват да се оправят с несгодите на живота, само че даже техните имена са известни, което не е малко в Индия – страната, която не не помни положителното, като в този случай стореното е явно. Нека не забравяме, какво е споделил в миналото Ганди:
„ Първо ще те пренебрегват, след това ще ти се смеят, по-късно ще се борят с теб, а най-после ще победиш. “
Точно това се е случило и с този човек, като пътят му продължава да се употребява и до през днешния ден, до момента в който четете тези редове. Ако желаете да извършите път, не забравяйте, че имате потребност единствено от здрава воля, елементарен чук и длето, както и 22 години време. През 2016 година Дашрат е почетен даже с пощенска марка, а неговите фенове могат да открият много знаци от него по пътя.
