Пет възможни дати за нов национален празник. Защо нов такъв и кои са плюсовете и минусите
В плана за промени в конституцията се предлага 24 май да стане народен празник. Това обаче не е единствената допустима дата, написа историкът Стефан Дечев. Тук са събрани плюсовете и минусите на пет разновидността за нов народен празник.
Обсъжданията към предлагането на 24 май да стане националният български празник към този момент ни убеждават сякаш единствено в това, че наподобява дните на 3 март като подобен са преброени. Вкопчването в тази дата на съвсем всички открити или латентни антиевропейски сили и хора на инерцията надали ще промени нещата.
И въпреки всичко полемиките ясно демонстрират, че дати като 6 септември – Ден на Съединението, и 22 септември – Ден на Независимостта, не са спрели да бъдат сериозна конкуренция. Не са забравени изцяло и две други събития – 20 април, денят на експлоадирането на Априлското въстание през 1876 година, както и 16 април – денят на приемането на Търновската конституция през 1879 година и същинското начало на държавността в България.
За политиците, историците и претекстовете им
В обществените си изказвания политиците от „ Продължаваме промяната – Демократична България “ акцентираха, че стремежът е да се изведе на напред във времето културата и писмеността, както и концепцията, че българите са „ потомци на просветители “. Заедно с това да се внуши, че „ бъдещето е в науката “. Премиерът акад. Николай Денков посочи още, че се предлага 24 май да се назовава „ Ден на българското слово, култура и просвета, и на кирилицата “. Не на последно място за деня се сподели, че е празник, който сплотява, а не разединява обществото.
Аргументите са ненапълно резонни. Вероятно политиците са следвали логиката на историци (някои от тях не са показали интерес по тематиката през годините, само че очевидно се е търсила цялост и всеобхватност) събрали се предходната година на 21 октомври, с цел да обсъдят тези въпроси.
Макар събитието да беше показано като „ национална полемика “, то завърши за няколко часа. От тази демонстрация идва означаването на денят като ден на „ българското слово, култура и просвета “. От там са и претекстове за празника като най-продължително празнуван от 1851 година насам, както и че е неоспорим и сплотяващ. Може единствено да се радваме, че политиците най-малко са изпуснали идеологическите внушения на историците за честването на деня „ в цялата българска етническа територия “.
Очаквано възраженията не закъсняха да се появят. Сред тях са и тези, че националните празници нормално са натоварени с политическо наличие, заряд и обръщение. Заедно с това по предписание сходни празници на страните са свързани с деня на тяхната независимостта и суверенитет. В други пък случаи това са дати, на които стартира битката за извоюване на независимост и някакви права. И също така, националните празници нормално са свързани с нещо, което обществото единствено е отвоювало.
В този смисъл дати като 6 септември 1885 година (първата независима външнополитическа стъпка на до тогава официално васалната на султана, а действително на съветския цар българска държава) и 22 септември са надалеч по-подходящи.
Защо да има нов народен празник
Ще се опитам на идващите редове да обобщавам напълно в резюме плюсовете и минусите, или мощните и слабите страни на обособените дати, които се дебатират както тези дни, по този начин и през последните години. Ще ги проследя хронологически, като ще оставя празника 24 май за най-после.
Няма да приказвам за датата 3 март. Вече съм го правил, а и доста се изписа от други сътрудници за какво не би трябвало да бъде тъкмо тя народен празник. Всъщност, самата дата 19 февруари/3 март първо е подлагана на сериозен разбор и преоценка много от дълго време, и то най-много от българските социалисти и техните водачи Димитър Благоев и Янко Сакъзов. Днес до момента в който се борят с „ джендър идеологията “, Истанбулската спогодба и срещу помощта за Украйна, българските социалисти, дружно със актуалните неофашисти и неонацисти, се оказаха и последните бранители на 3 март.
Има, несъмнено и други, които го вършат по-скоро по насъбрана към този момент инерция.
20 април и въстанието от 1876 година
При оповестяване на тази дата за народен празник, по сходство на Гърция или Съединени американски щати, ще се отбелязва точно денят, в който е вдигнат протеста против османската власт или прокламирано политическото желание за независимост и самостоятелност. Причината датата 20 април да не се чества в България в първите десетилетия от съществуването ѝ като страна съгласно мен най-малко е една единствена.
Немалка част от българската политическа класа просто се опасява, че самите априлци биха могли да се възползват от целия символен капитал на протеста от 1876 година В този смисъл 19 февруари (3 март) подсигурява някаква самобитна надпартийност и индиферентност по отношение на обособените групи на българската политическа класа. А измежду младата генерация, и изключително измежду социалистическата юноша от началото на 20 в. датата има значително последователи.
16 април и приемането на Търновската конституция през 1879 година
Ако има ден, в който фактически начева да съществува страната, в която живеем през днешния ден това е точно този, в който учредителите ѝ гласоподават документа, който е неин главен закон. Заедно с това, те съумяват да претворят в действителност достиженията на конституционната мисъл и парламентарна процедура от Съединени американски щати, Англия и Европа като цяло.
По-късно и към режима на пълномощията, и в края на 19 и началото на 20 в., както и в междувоенния интервал и в годините на тоталитаризма, Търновската конституция ще бъде знаме и ентусиазъм на борците за независимост, плурализъм, човешки права и правова страна. Ала, за жалост, денят няма обичаи в своето отбелязване. Днес се празнува само като Ден на юриста.
6 септември и Съединението от 1885 година
В случая приказваме за едно независимо и сполучливо българско дело, в което са ангажирани всички държавни институции (княз, парламент, държавно управление, войска), както и революционен комитет и обществеността. Нещо повече, той не по-малко символизира общата история с Македония, доколкото стартира като „ Македонски комитет “ и „ Българо-македонски революционерен комитет “, като в активността му вземат участие и значително хора с корени от Македония.
Минусът в тази ситуация е, че като формален празник е единствено на четвърт век, само че това е единствено тъй като свалените тогава от власт и неидентифициращите се с датата русофилски партии, не я долюбват в последващите десетилетия.
22 септември – Независимостта от 1908 година
В множеството страни това е нормално денят, който се афишира за народен празник. Но в този случай има и някои минуси.
В провъзгласяването на независимостта не са ангажирани по-широк кръг хора и всичко се случва по-скоро в дипломатическите коридори. Заедно с това, събитието служи за одобряване на персоналната власт на монарха цар Фердинанд. Това води в идващите години до слагането на владетеля над Народното събрание и не на последно място до националните произшествия и неговата абдикация от страната.
24 май – ден на Св. св. Кирил и Методий, както и да се назовава
Оставих го преднамерено най-после тъй като е дата, преобладаваща към този момент измежду ръководещите сега, и тъй като сякаш последователите му порастват. Излишно е да акцентираме, че преимуществото му е в неговото непрестанно в нито един миг отбелязване към този момент над век и половина. Заедно с това към него царува единодушие и той не е оспорван като празник от никого.
Недостатъкът му се крие може би в това, че не е дата с явен политически заряд, каквото са нормално националните празници в другите страни. Заедно с това постоянно съществува заплаха и предпоставки да се изроди в едностранчив шовинизъм.
От всички дати в всеобщото схващане 24 май обаче сякаш е обвързван с най-вече легенди, и то още в самото начало на своето отбелязване. Същите легенди не престават да са жилави и устойчиви и до през днешния ден.
Както се оказа през последните дни, освен напълно елементарни и неизкушени от четенето хора, само че и редица люде с нелошо обучение, са уверени, че сме надали не „ единственият народ в света с празник на писмеността “, че Кирил и Методий са българи и основали днешната българска писменост (неслучайно по иконография и по плакати по днешните празници и в учебните заведения всекидневно те държат кирилица, въпреки в никакъв случай да не са я виждали тъй като те самите са измислили глаголица); че в случай че не Кирил и Методий, то св. Климент Охридски към този момент сигурно е създател на кирилицата; че не би трябвало да я назоваваме кирилица или „ славянска писменост “, а „ българска писменост “;
В тези случаи някои даже акцентират аргумента, че народът има вяра във всичко това и няма значение дали е истина или не. Но дали си даваме сметка в каква обстановка се самопоставяме?
В момента България упорства пред Македония, че е нужна нормализация на историческия роман, който да бъде разтоварен от биещи в очите неистини и се придържа по-строго към фактологията стеснявайки опциите за релативизирана интерпретация. Обикновено тук главното разминаване върви по оповестяването на Самуиловата страна за „ средновековна македонска “; на възрожденците и революционерите за осъзнати етнически македонци в сегашен смисъл. Настоявайки на един цялостен релативизъм във връзка с историческите обстоятелства, македонската страна, се аргументира точно с страстите на публиката и това, което е било одобрено с десетилетия. Ето за какво мисля, че тук има място за един много сериозен размисъл и спор.
И най-после да кажа – въпреки самият аз да упорствам за 6 септември, по съображения, които към този момент съм изложил, бих приел, която и да било от горните дати, в случай че обществеността ги припознае за народен празник.
Текстът е оповестен в.
За още забавни вести, изявленията, разбори и мнения харесайте!
Обсъжданията към предлагането на 24 май да стане националният български празник към този момент ни убеждават сякаш единствено в това, че наподобява дните на 3 март като подобен са преброени. Вкопчването в тази дата на съвсем всички открити или латентни антиевропейски сили и хора на инерцията надали ще промени нещата.
И въпреки всичко полемиките ясно демонстрират, че дати като 6 септември – Ден на Съединението, и 22 септември – Ден на Независимостта, не са спрели да бъдат сериозна конкуренция. Не са забравени изцяло и две други събития – 20 април, денят на експлоадирането на Априлското въстание през 1876 година, както и 16 април – денят на приемането на Търновската конституция през 1879 година и същинското начало на държавността в България.
За политиците, историците и претекстовете им
В обществените си изказвания политиците от „ Продължаваме промяната – Демократична България “ акцентираха, че стремежът е да се изведе на напред във времето културата и писмеността, както и концепцията, че българите са „ потомци на просветители “. Заедно с това да се внуши, че „ бъдещето е в науката “. Премиерът акад. Николай Денков посочи още, че се предлага 24 май да се назовава „ Ден на българското слово, култура и просвета, и на кирилицата “. Не на последно място за деня се сподели, че е празник, който сплотява, а не разединява обществото.
Аргументите са ненапълно резонни. Вероятно политиците са следвали логиката на историци (някои от тях не са показали интерес по тематиката през годините, само че очевидно се е търсила цялост и всеобхватност) събрали се предходната година на 21 октомври, с цел да обсъдят тези въпроси.
Макар събитието да беше показано като „ национална полемика “, то завърши за няколко часа. От тази демонстрация идва означаването на денят като ден на „ българското слово, култура и просвета “. От там са и претекстове за празника като най-продължително празнуван от 1851 година насам, както и че е неоспорим и сплотяващ. Може единствено да се радваме, че политиците най-малко са изпуснали идеологическите внушения на историците за честването на деня „ в цялата българска етническа територия “.
Очаквано възраженията не закъсняха да се появят. Сред тях са и тези, че националните празници нормално са натоварени с политическо наличие, заряд и обръщение. Заедно с това по предписание сходни празници на страните са свързани с деня на тяхната независимостта и суверенитет. В други пък случаи това са дати, на които стартира битката за извоюване на независимост и някакви права. И също така, националните празници нормално са свързани с нещо, което обществото единствено е отвоювало.
В този смисъл дати като 6 септември 1885 година (първата независима външнополитическа стъпка на до тогава официално васалната на султана, а действително на съветския цар българска държава) и 22 септември са надалеч по-подходящи.
Защо да има нов народен празник
Ще се опитам на идващите редове да обобщавам напълно в резюме плюсовете и минусите, или мощните и слабите страни на обособените дати, които се дебатират както тези дни, по този начин и през последните години. Ще ги проследя хронологически, като ще оставя празника 24 май за най-после.
Няма да приказвам за датата 3 март. Вече съм го правил, а и доста се изписа от други сътрудници за какво не би трябвало да бъде тъкмо тя народен празник. Всъщност, самата дата 19 февруари/3 март първо е подлагана на сериозен разбор и преоценка много от дълго време, и то най-много от българските социалисти и техните водачи Димитър Благоев и Янко Сакъзов. Днес до момента в който се борят с „ джендър идеологията “, Истанбулската спогодба и срещу помощта за Украйна, българските социалисти, дружно със актуалните неофашисти и неонацисти, се оказаха и последните бранители на 3 март.
Има, несъмнено и други, които го вършат по-скоро по насъбрана към този момент инерция.
20 април и въстанието от 1876 година
При оповестяване на тази дата за народен празник, по сходство на Гърция или Съединени американски щати, ще се отбелязва точно денят, в който е вдигнат протеста против османската власт или прокламирано политическото желание за независимост и самостоятелност. Причината датата 20 април да не се чества в България в първите десетилетия от съществуването ѝ като страна съгласно мен най-малко е една единствена.
Немалка част от българската политическа класа просто се опасява, че самите априлци биха могли да се възползват от целия символен капитал на протеста от 1876 година В този смисъл 19 февруари (3 март) подсигурява някаква самобитна надпартийност и индиферентност по отношение на обособените групи на българската политическа класа. А измежду младата генерация, и изключително измежду социалистическата юноша от началото на 20 в. датата има значително последователи.
16 април и приемането на Търновската конституция през 1879 година
Ако има ден, в който фактически начева да съществува страната, в която живеем през днешния ден това е точно този, в който учредителите ѝ гласоподават документа, който е неин главен закон. Заедно с това, те съумяват да претворят в действителност достиженията на конституционната мисъл и парламентарна процедура от Съединени американски щати, Англия и Европа като цяло.
По-късно и към режима на пълномощията, и в края на 19 и началото на 20 в., както и в междувоенния интервал и в годините на тоталитаризма, Търновската конституция ще бъде знаме и ентусиазъм на борците за независимост, плурализъм, човешки права и правова страна. Ала, за жалост, денят няма обичаи в своето отбелязване. Днес се празнува само като Ден на юриста.
6 септември и Съединението от 1885 година
В случая приказваме за едно независимо и сполучливо българско дело, в което са ангажирани всички държавни институции (княз, парламент, държавно управление, войска), както и революционен комитет и обществеността. Нещо повече, той не по-малко символизира общата история с Македония, доколкото стартира като „ Македонски комитет “ и „ Българо-македонски революционерен комитет “, като в активността му вземат участие и значително хора с корени от Македония.
Минусът в тази ситуация е, че като формален празник е единствено на четвърт век, само че това е единствено тъй като свалените тогава от власт и неидентифициращите се с датата русофилски партии, не я долюбват в последващите десетилетия.
22 септември – Независимостта от 1908 година
В множеството страни това е нормално денят, който се афишира за народен празник. Но в този случай има и някои минуси.
В провъзгласяването на независимостта не са ангажирани по-широк кръг хора и всичко се случва по-скоро в дипломатическите коридори. Заедно с това, събитието служи за одобряване на персоналната власт на монарха цар Фердинанд. Това води в идващите години до слагането на владетеля над Народното събрание и не на последно място до националните произшествия и неговата абдикация от страната.
24 май – ден на Св. св. Кирил и Методий, както и да се назовава
Оставих го преднамерено най-после тъй като е дата, преобладаваща към този момент измежду ръководещите сега, и тъй като сякаш последователите му порастват. Излишно е да акцентираме, че преимуществото му е в неговото непрестанно в нито един миг отбелязване към този момент над век и половина. Заедно с това към него царува единодушие и той не е оспорван като празник от никого.
Недостатъкът му се крие може би в това, че не е дата с явен политически заряд, каквото са нормално националните празници в другите страни. Заедно с това постоянно съществува заплаха и предпоставки да се изроди в едностранчив шовинизъм.
От всички дати в всеобщото схващане 24 май обаче сякаш е обвързван с най-вече легенди, и то още в самото начало на своето отбелязване. Същите легенди не престават да са жилави и устойчиви и до през днешния ден.
Както се оказа през последните дни, освен напълно елементарни и неизкушени от четенето хора, само че и редица люде с нелошо обучение, са уверени, че сме надали не „ единственият народ в света с празник на писмеността “, че Кирил и Методий са българи и основали днешната българска писменост (неслучайно по иконография и по плакати по днешните празници и в учебните заведения всекидневно те държат кирилица, въпреки в никакъв случай да не са я виждали тъй като те самите са измислили глаголица); че в случай че не Кирил и Методий, то св. Климент Охридски към този момент сигурно е създател на кирилицата; че не би трябвало да я назоваваме кирилица или „ славянска писменост “, а „ българска писменост “;
В тези случаи някои даже акцентират аргумента, че народът има вяра във всичко това и няма значение дали е истина или не. Но дали си даваме сметка в каква обстановка се самопоставяме?
В момента България упорства пред Македония, че е нужна нормализация на историческия роман, който да бъде разтоварен от биещи в очите неистини и се придържа по-строго към фактологията стеснявайки опциите за релативизирана интерпретация. Обикновено тук главното разминаване върви по оповестяването на Самуиловата страна за „ средновековна македонска “; на възрожденците и революционерите за осъзнати етнически македонци в сегашен смисъл. Настоявайки на един цялостен релативизъм във връзка с историческите обстоятелства, македонската страна, се аргументира точно с страстите на публиката и това, което е било одобрено с десетилетия. Ето за какво мисля, че тук има място за един много сериозен размисъл и спор.
И най-после да кажа – въпреки самият аз да упорствам за 6 септември, по съображения, които към този момент съм изложил, бих приел, която и да било от горните дати, в случай че обществеността ги припознае за народен празник.
Текстът е оповестен в.
За още забавни вести, изявленията, разбори и мнения харесайте!
Източник: debati.bg
КОМЕНТАРИ