На крачка от смъртта в преследване на щастието или невероятната любовна история на Лале Соколов - татуистът на Аушвиц
В продължение на повече от 50 години Лале Соколов живее с загадка, родена във времената на военна Европа и идваща от мястото, което става очевидец на едни от най-големите жестокости от страна на хора към други човешки същества. Соколов не споделя с съвсем никого, до момента в който не става на 80 години. Когато разкрива историята на своя живот, се намира на хиляди километри от Европа. Причината е, че по време на Втората международна война Лале е основният татуировчик на Аушвиц.
Той е роден през 1916-а като Лудвиг " Лале " Айзенберг в еврейско семейство от Словакия. През април 1942-а, когато е на 26 години, е отведен в Аушвиц - най-големия нацистки лагер на гибелта. Това го белязва доживот, карайки го да страда от параноя - опасява се, че ще бъде сметнат за съизвършител на нацистите.
Затворник 32407
Когато нацистите идват в родния му Кромпахи, Лале, за разлика от братята и сестрите си, е незает и неженен. Той обаче е в разцвета на силите си, което кара нацистите да отведат точно него от вкъщи му. По това време младият мъж още не е наясно с ужасите, които се случват в лагерите в окупираната югозападна част на Полша.
Още при идването си името му е заменено с набор от числа и той става " 32407 ". Затворник 32407 е изпратен да работи по градежа на спомагателни здания в разрастващия се лагер. В съществена негова задача се трансформира това да не се набива на очи пред пазачите поради сприхавия им манталитет.
Но малко откакто е разпределен, Лале се разболява от коремен тиф. Грижите за него поема мъжът, който му е татуирал идентификационния номер - френски академик на име Пепан.
Французинът взима Лале под своя настойчивост като го наема за собствен помощник.
Учи го по какъв начин да оцелява в сложните и непредсказуеми условия на лагера. Един ден обаче Пепан изчезва и никой в никакъв случай не съумява да разбере какво тъкмо се е случило с него. Лале заема неговото място като основен татуист в концентрационния лагер - частично поради връзките си с французина, частично тъй като знае словашки, немски, съветски, френски, маджарски и малко полски.
Нацистите му дават чанта, цялостна с нужните такъми, както и документ, който съдържа думите " Политически отдел ". Лале се числи към Политическото крило на SS и има офицер, назначен особено да следи от близко работата му, което му дава някакво сходство на сигурност.
Като татуист Лале живее на крачка по-далеч от гибелта, в сравнение с другите пандизчии. Храни се в административната постройка и получава по-големи порции, спи самичък в обособена стая. Когато завършва работата си и няма новодошли пандизчии, на него му е разрешено да има свободно време. Но в това време се пробва да не възприема себе си като съизвършител на нацистите.
Това е и същинското му терзание след края на войната - мнозина считат, че пандизчиите, работили в помощ на SS, са споделяли и тяхната грубост.
Само че Лале просто се пробва да остане жив, без да има необикновен избор по какъв начин. Никой не го пита дали приема работата, или не. Ситуацията е такава - съгласяваш се на каквото ти се предлага, с цел да имаш късмет да се събудиш и на другата заран. И даже и тогава гаранцията не е стопроцентова.
Често Йозеф Менгеле персонално взе участие в разпределянето на новодошлите, подбирайки си " пациентите ", преди да ги изпрати към татуиста. В доста случай докторът идвал до Лале и му прошепвал " Един ден ще взема и теб... ".
В идващите две години Лале татуира десетки хиляди пандизчии като има помощ и от асистенти. Тези принудително направени татуировки с размазани числа се трансформират в един от най-разпознаваемите знаци на Холокоста и жертвите му.
Практиката е въведена през есента на 1941-а и до пролетта на 1943-а всички, заточени в лагерите, са татуирани. Първоначално се употребява железна щампа с числа, която ги отпечатва върху кожата, а след това в раната се натрива мастило. Когато този способ се потвърждава като неефикасен, SS вкарват инструмента за татуиране с игли.
Този апарат употребява и Лале по времето, в което работи в Аушвиц. Когато хванатите дойдат в Аушвиц, те са разпределяни - или за принудителен труд, или за екзекуция. Всичките им такъми биват отнети.
След това се подреждат на опашка, с цел да получат своята маркировка. Единственото изключение са тези, които мигновено биват изпратени към газовите камери. Татуирането е мъчително, а след него никой не употребява имената на жертвите - те са заместени от номера.
Затворник 39402
И в случай че да татуира мъже е съвсем отвратително за Лале, да държи слабата ръка на младо момиче го ужасява. Въпреки това би трябвало да следва заповедите, с цел да не бъде наказан на сигурна гибел. В това ново момиче и неговите светли очи обаче има нещо изключително. Докато татуира номера на лявата й ръка, научава, че името й е Гита. Образът й се запечатва за дълго в главата му. С помощта на офицера, който го охранява, той стартира да й предава незаконно писма, а писмата водят до секрети срещи.
Лале се пробва да се грижи за нея както може - дава й спомагателни порции, даже съумява да издейства да я реалокират на по-лек режим на работа. Въпреки че Гита мисли, че няма да се измъкне жива от Аушвиц, надълбоко в себе си Лале има вяра, че ще оцелеят. Той знае, че е измежду късметлиите там и се пробва да помогне на пандизчиите към него. Храната е валутата в лагера на гибелта и той употребява повишените си порциони, с цел да изхранва Гита и приятелите си.
За да получи още храна и хранителни запаси, стартира да разменя бижутата, дадени му от други пандизчии, със селяните, които работят покрай лагера. През 1945-а поради настъпването на руснаците нацистите стартират да извеждат хората от лагерите. Жената, в която Лале е влюбен, също е измежду тези, които напущат Аушвиц. Той знае единствено името й, само че не й от кое място е тя.
След като излиза от лагера, Лале стига до родния си Кромпахи като заплаща за пътуването с бижута, които съумява да отмъкне от нацистите. Къщата от детството му е съумяла да остане благосъстоятелност на фамилията му.
Единственото, което го дели от цялостното благополучие, е да открие Гита.
В опита си да я откри, той стига до Братислава - самобитен събирателен пункт, в който се събират доста от оживелите от лагерите. Дни наред Лале обикаля железопътната гара преди да го посъветват да се опита да открие обичаната си в Червения кръст. По пътя натам млада жена изскача пред коня му. Познатото лице със светлите очи - Гита сама го намира!
Двойката се дами през октомври 1945-а и сменя семейството си на Соколов, с цел да отива повече на следената от Съветския съюз Чехословакия. Лале отваря магазин за платове. Благодарение на бизнеса си събира и изпраща пари в помощ на придвижване, подкрепящо обособяването на израелска страна. Когато управляващите откриват това, Лале е вкаран в пандиза при лек тъмничен режим, а бизнесът му е национализиран.
Късметът въпреки всичко се усмихва още веднъж на семейство Соколов - по време на една отпуска за уикенда той и Гита съумяват да изоставен границите на Чехословакия. Следват Виена и Париж, а след това в усилието си да се махнат колкото се може по-далеч от Европа - те се насочат към Австралия.
В Мелбърн Гита стартира работа като дизайнер на рокли, а през 1961-а се ражда синът им Гари. За целия си живот тя посещава Европа едвам няколко пъти. Лале от своя страна в никакъв случай не се връща.
Само най-близките фамилни другари знаят историята на двойката. Дълго време даже самият Гари няма визия по какъв начин са се срещнали родителите му.
Когато въпреки всичко схваща невероятната орис на майка си и татко си, той стартира интензивно да я популяризира обществено. За него най-важното е да показа с колкото се може по-голяма публика за индивида, който е бил претрупан с тежка задача, позната единствено на малко на брой. Лале умира през 2006-а, само че историята му за Аушвиц и любовта му към Гита продължава да живее посредством разказите на сина му, които обикалят света.
Източник: webcafe.bg
Той е роден през 1916-а като Лудвиг " Лале " Айзенберг в еврейско семейство от Словакия. През април 1942-а, когато е на 26 години, е отведен в Аушвиц - най-големия нацистки лагер на гибелта. Това го белязва доживот, карайки го да страда от параноя - опасява се, че ще бъде сметнат за съизвършител на нацистите.
Затворник 32407
Когато нацистите идват в родния му Кромпахи, Лале, за разлика от братята и сестрите си, е незает и неженен. Той обаче е в разцвета на силите си, което кара нацистите да отведат точно него от вкъщи му. По това време младият мъж още не е наясно с ужасите, които се случват в лагерите в окупираната югозападна част на Полша.
Още при идването си името му е заменено с набор от числа и той става " 32407 ". Затворник 32407 е изпратен да работи по градежа на спомагателни здания в разрастващия се лагер. В съществена негова задача се трансформира това да не се набива на очи пред пазачите поради сприхавия им манталитет.
Но малко откакто е разпределен, Лале се разболява от коремен тиф. Грижите за него поема мъжът, който му е татуирал идентификационния номер - френски академик на име Пепан.
Французинът взима Лале под своя настойчивост като го наема за собствен помощник.
Учи го по какъв начин да оцелява в сложните и непредсказуеми условия на лагера. Един ден обаче Пепан изчезва и никой в никакъв случай не съумява да разбере какво тъкмо се е случило с него. Лале заема неговото място като основен татуист в концентрационния лагер - частично поради връзките си с французина, частично тъй като знае словашки, немски, съветски, френски, маджарски и малко полски.
Нацистите му дават чанта, цялостна с нужните такъми, както и документ, който съдържа думите " Политически отдел ". Лале се числи към Политическото крило на SS и има офицер, назначен особено да следи от близко работата му, което му дава някакво сходство на сигурност.
Като татуист Лале живее на крачка по-далеч от гибелта, в сравнение с другите пандизчии. Храни се в административната постройка и получава по-големи порции, спи самичък в обособена стая. Когато завършва работата си и няма новодошли пандизчии, на него му е разрешено да има свободно време. Но в това време се пробва да не възприема себе си като съизвършител на нацистите.
Това е и същинското му терзание след края на войната - мнозина считат, че пандизчиите, работили в помощ на SS, са споделяли и тяхната грубост.
Само че Лале просто се пробва да остане жив, без да има необикновен избор по какъв начин. Никой не го пита дали приема работата, или не. Ситуацията е такава - съгласяваш се на каквото ти се предлага, с цел да имаш късмет да се събудиш и на другата заран. И даже и тогава гаранцията не е стопроцентова.
Често Йозеф Менгеле персонално взе участие в разпределянето на новодошлите, подбирайки си " пациентите ", преди да ги изпрати към татуиста. В доста случай докторът идвал до Лале и му прошепвал " Един ден ще взема и теб... ".
В идващите две години Лале татуира десетки хиляди пандизчии като има помощ и от асистенти. Тези принудително направени татуировки с размазани числа се трансформират в един от най-разпознаваемите знаци на Холокоста и жертвите му.
Практиката е въведена през есента на 1941-а и до пролетта на 1943-а всички, заточени в лагерите, са татуирани. Първоначално се употребява железна щампа с числа, която ги отпечатва върху кожата, а след това в раната се натрива мастило. Когато този способ се потвърждава като неефикасен, SS вкарват инструмента за татуиране с игли.
Този апарат употребява и Лале по времето, в което работи в Аушвиц. Когато хванатите дойдат в Аушвиц, те са разпределяни - или за принудителен труд, или за екзекуция. Всичките им такъми биват отнети.
След това се подреждат на опашка, с цел да получат своята маркировка. Единственото изключение са тези, които мигновено биват изпратени към газовите камери. Татуирането е мъчително, а след него никой не употребява имената на жертвите - те са заместени от номера.
Затворник 39402
И в случай че да татуира мъже е съвсем отвратително за Лале, да държи слабата ръка на младо момиче го ужасява. Въпреки това би трябвало да следва заповедите, с цел да не бъде наказан на сигурна гибел. В това ново момиче и неговите светли очи обаче има нещо изключително. Докато татуира номера на лявата й ръка, научава, че името й е Гита. Образът й се запечатва за дълго в главата му. С помощта на офицера, който го охранява, той стартира да й предава незаконно писма, а писмата водят до секрети срещи.
Лале се пробва да се грижи за нея както може - дава й спомагателни порции, даже съумява да издейства да я реалокират на по-лек режим на работа. Въпреки че Гита мисли, че няма да се измъкне жива от Аушвиц, надълбоко в себе си Лале има вяра, че ще оцелеят. Той знае, че е измежду късметлиите там и се пробва да помогне на пандизчиите към него. Храната е валутата в лагера на гибелта и той употребява повишените си порциони, с цел да изхранва Гита и приятелите си.
За да получи още храна и хранителни запаси, стартира да разменя бижутата, дадени му от други пандизчии, със селяните, които работят покрай лагера. През 1945-а поради настъпването на руснаците нацистите стартират да извеждат хората от лагерите. Жената, в която Лале е влюбен, също е измежду тези, които напущат Аушвиц. Той знае единствено името й, само че не й от кое място е тя.
След като излиза от лагера, Лале стига до родния си Кромпахи като заплаща за пътуването с бижута, които съумява да отмъкне от нацистите. Къщата от детството му е съумяла да остане благосъстоятелност на фамилията му.
Единственото, което го дели от цялостното благополучие, е да открие Гита.
В опита си да я откри, той стига до Братислава - самобитен събирателен пункт, в който се събират доста от оживелите от лагерите. Дни наред Лале обикаля железопътната гара преди да го посъветват да се опита да открие обичаната си в Червения кръст. По пътя натам млада жена изскача пред коня му. Познатото лице със светлите очи - Гита сама го намира!
Двойката се дами през октомври 1945-а и сменя семейството си на Соколов, с цел да отива повече на следената от Съветския съюз Чехословакия. Лале отваря магазин за платове. Благодарение на бизнеса си събира и изпраща пари в помощ на придвижване, подкрепящо обособяването на израелска страна. Когато управляващите откриват това, Лале е вкаран в пандиза при лек тъмничен режим, а бизнесът му е национализиран.
Късметът въпреки всичко се усмихва още веднъж на семейство Соколов - по време на една отпуска за уикенда той и Гита съумяват да изоставен границите на Чехословакия. Следват Виена и Париж, а след това в усилието си да се махнат колкото се може по-далеч от Европа - те се насочат към Австралия.
В Мелбърн Гита стартира работа като дизайнер на рокли, а през 1961-а се ражда синът им Гари. За целия си живот тя посещава Европа едвам няколко пъти. Лале от своя страна в никакъв случай не се връща.
Само най-близките фамилни другари знаят историята на двойката. Дълго време даже самият Гари няма визия по какъв начин са се срещнали родителите му.
Когато въпреки всичко схваща невероятната орис на майка си и татко си, той стартира интензивно да я популяризира обществено. За него най-важното е да показа с колкото се може по-голяма публика за индивида, който е бил претрупан с тежка задача, позната единствено на малко на брой. Лале умира през 2006-а, само че историята му за Аушвиц и любовта му към Гита продължава да живее посредством разказите на сина му, които обикалят света.
Източник: webcafe.bg
Източник: blitz.bg
КОМЕНТАРИ