В продължение на десетилетия водещи мислители като Стивън Уайнбърг твърдят,

В продължение на десетилетия водещи мислители като Стивън Уайнбърг настояват, че когато Вселената става все по-постижима, тя неизбежно се обезсмисля. Този мироглед се основава на догатката, че космосът е апатичен към нас. Едно скорошно изследване оспорва този нихилизъм. Използвайки най-новите астробиологични данни, създателят потвърждава, че ние сме доста по-важни, в сравнение с си мислим.

Научната гражданска война е лишила на човечеството неговата свещена значителност. Първо Коперник ни реалокира от центъра на Слънчевата система в нейния заден двор, след това Дарвин сподели, че сме единствено един клон от голямо биологично дърво. Тези разбърквания породиха „ правилото на Коперник “, който твърди, че ние не заемаме „ никакво привилегировано състояние “ в космоса и нямаме допирна точка с огромния план на Вселената.

Но Лука Ло Сапио от Университета в Торино (Италия) твърди, че сме очевидци на голям теоретичен поврат. Новите открития подсказват за „ антропичен подем “. Напредъкът в астробиологията демонстрира, че хората към момента заемат централно място във Вселената.

През 1950 година физикът Енрико Ферми задава на сътрудниците си известния въпрос: „ Къде са всички? “, визирайки цялостната липса на контакт с извънземни в една толкоз обширна галактика. За да отговори на този въпрос, астрофизикът Франк Дрейк през 1961 година формулира уравнение за оценка на броя на дейните цивилизации. Тази формула е опит за количественото установяване на променливите, нужни за съществуването на образован живот.

Имайки разполагаем астрономическите наблюдения от тези години, Дрейк стига до заключението, че интелигентният живот би трябвало да е необятно публикуван във Вселената и че имаме доста съседи в Млечния път, които единствено чакат да бъдат открити. Този математически оптимизъм обаче не устоя инспекцията на времето. Десетилетията галактически проучвания дадоха напълно друга картина: Вселена без никакви следи от образован живот.

Вследствие на това доста астробиолози възприеха „ хипотезата за неповторимата Земя “, която допуска, че изискванията за живот са извънредно строги и би трябвало да сме подготвени да бъдем сами във Вселената. Ако това е правилно, значимостта на нашето оцеляване от етична позиция коренно нараства. Някои модерни мислители даже настояват, че гибелта на човечеството би била нещо положително, тъй като ще изчезне и страданието. Като контрааргумент Ло Сапио вкарва понятието „ галактически залог “.

Той признава, че не можем да знаем сигурно дали имаме галактическо значение. Въпреки това, когато сме изправени пред тази неустановеност, би трябвало да прилагаме правилото на предпазливостта. Не знаем какви ще са последствията от нашата гибел, само че евентуалната цена е прекомерно висока, с цел да я пренебрегнем. Той твърди, че е по-разумно да заложим на живота и че опцията за нашето значение в галактически мащаб надвива над причините в интерес на унищожаването на човечеството.

В основата на концепцията за „ галактическия залог “ стои концепцията за моралната изключителност, написа Daily Neuron. Доколкото ни е известно, хората са единствените същества, способни да правят оценка света от позиция на морала. Ценностите не са нещо външно за реалността; „ полезностите са част от тъканта на Вселената “, твърди Ло Силва. За тяхното битие обаче е належащо схващане. С изгубването на Хомо сапиенс тези полезности също ще изчезнат.

„ Ако ние сме единствените носители на морала във вселената (…), тогава отговорността за нейната история лежи напълно върху нас “,

повтаря създателят думите на философа Тоби Орд.

Следователно би трябвало да заложим на личното си оцеляване. Ако се окаже, че в действителност имаме смисъла, облагата ще бъде голяма. Ако ли не, оцеляването ни въпреки всичко ще бъде от изгода най-малко за нас самите. Нещо повече, в случай че определим гледната точка на Вселената посредством нейните съставни елементи, а ние сме единствената съставка, която има позиция, тогава нашата позиция е гледната точка на Вселената.

Оттук следва значим извод: нашето заличаване би било еднакво на загуба на неповторима и скъпа част от Вселената.

„ Чрез човечеството Вселената „ се самовъзприема (…) като морални полезности (…) като богатство, което би трябвало да бъде непокътнато “, твърди създателят. Ние сме механизмът, посредством който космосът познава себе си “.