В превод и с предговор на Емил Минчев, това издание

В превод и с увод на Емил Минчев, това издание предлага незаместим взор към историята, въодушевила безчет читатели и писатели през последните два века.

Култовата класика „ Франкенщайн “ от британската писателка Мери Шели, считана за първия представител на цели три литературни жанра: готиката, научната фантастика и хоръра, излиза на български език в ново първокласно издание в авторитетния превод на писателя Емил Минчев (ИК „ Сиела “).

Преди повече от два века през една мъглива и студена вечер историята на „ Франкенщайн “ се ражда по време на почивка на брега на Женевското езеро, когато лорд Байрон провокира Мери (тогава) Годуин и любовника ѝ Пърси Биш Шели да напишат по един заплашителен роман.

Възникналото именито страшилище на лекар Виктор Франкенщайн раздрусва освен жанровата литература, само че и се трансформира в международен мултимедиен феномен, който смразява, само че и интригува генерации читатели, вдъхновявайки многочислени кино, телевизионни и театрални акомодации.

„ Горко ти, тъй като съм смел и нищо не може да ме спре. “
Модерен Прометей, самобитно провидение, бунтовник в науката, пръв измежду индивидите, изпитал безграничната власт над живота и гибелта. Младият мечтател Виктор Франкенщайн би могъл да бъде наименуван по всички тези способи, когато дългогодишните му опити в региона на естествените науки се увенчават с най-немислимия триумф – да вдъхне живот на мъртвата материя.

Но съществото, което се размърдва отсреща му и по проект би трябвало да има особено подбрани красиви черти, се оказва гротескно и отблъскващо сходство на човек, способно да провокира смут у всеки.

По природа нежно и ранимо, чудовището на Франкенщайн е насила да живее надалеч от обществото поради страховития си външен тип. Мрачната ненавист, зародила се в сърцето на доктора, лека-полека покварява и творението му, отприщвайки гневен ентусиазъм за възмездие.

Самотно и изолирано, отхвърлено и поругано от човечеството, невероятното творение се впуска в убийствена поредност от ужасяващи злодеяния. А по кървавата им следа пътищата на основател и създание се срещат още веднъж и ни карат да си зададем някои от безконечните въпроси. Готов ли е човек да одобри следствията на личните си дейности? Защо отритваме другите? Трябва ли да се опасяваме от развиването на науката? Имат ли Доброто и Злото същите измерения, що се отнася до изкуствения разсъдък?

С изумителна проницателност Мери Шели основава един от най-многопластовите облици в международната литература, който, вместо да поражда омерзение у читателя, разсънва състрадание. А въпросът кой тъкмо е чудовището – „ Франкенщайн “ или творението му – не изгубва мрачното си влияние и до през днешния ден.

Допълнено с обстоен и трогателен увод от Емил Минчев, това ново издание предлага незаместим взор към знаковия готически шедьовър, чиято известност освен не стихва с времето, а в противен случай: романът става все по-обичан и високоценен, непрекъснато печелейки нови фенове.

Из „ Франкенщайн “ на Мери Шели

ЧЕТВЪРТО ПИСМО

За госпожа Савил, Англия

5 август 17__ година

Случи се такова необичайно произшествие, че не мога да не го загатна, въпреки да е доста евентуално да ме видиш, преди да получиш самото писмо.

Миналия понеделник (31 юли) бяхме съвсем изцяло заобиколени от лед, който притискаше кораба от всички страни и едвам му оставяше място да маневрира. Положението ни бе много рисково, имайки поради, че към нас се стелеше гъста мъгла. По тази причина взехме решение да изчакаме с вярата, че времето ще се оправи и атмосферата ще се разведри.

Малко след два часа мъглата се подвигна и съзряхме необятни простори от неравен лед, продължаващи до безкрая във всички направления. Някои от моряците изстенаха, а в мозъка ми започнаха да се зараждат тягостни мисли, когато една невероятна панорама ненадейно притегли вниманието ни, откъсвайки ни от фаталистичните размисли. Видяхме ниска карета, прикрепена към шейна и теглена от кучета, която се плъзгаше на север на към километър от нас. Човекоподобно творение с великански растеж седеше в шейната и направляваше кучетата. Наблюдавахме бързото придвижване на пасажера през телескопите си, до момента в който не се изгуби измежду неравните ледени блокове.

Тази непредвидена панорама провокира нашата изненада. Досега бяхме вярвали, че се намираме на стотици километри от сушата, но това видение като че ли свидетелстваше за обстоятелството, че не се бяхме отдалечили толкоз доста, колкото предполагахме. Но заклещени измежду ледовете, нямаше по какъв начин да тръгнем по следите му, които бяхме забелязали в снега.

Около два часа след тази преживелица чухме тътена на мъртвото неспокойствие и още преди мръкване ледът се натроши и корабът ни бе освободен от неговата хватка. Въпреки това останахме на място до сутринта, тъй като ни бе боязън да не се натъкнем в тъмното на някой инцидентен мразовит откъслек, с каквито постоянно е осеяно морето след разчупването на ледената завивка. Възползвах се от това време, с цел да си умря няколко часа.

Ала на сутринта, незабавно щом съмна, аз се качих на палубата и открих, че всички моряци са се струпали от едната страна на кораба и беседват с някого в морето. Всъщност беше шейна, сходна на онази, която бяхме видели предходния ден. Изглежда, през нощта течението я бе довлякло до нас, покачена на огромен мразовит пай. Само едно от кучетата към момента бе живо, само че вътре имаше човек, който моряците увещаваха да се качи на кораба. За разлика от пасажера, който бяхме зърнали през вчерашния ден, този мъж не беше дивак от някой неразучен остров, а европеец. Щом се появих на палубата, боцманът извика:

– Ето го нашият капитан, той няма да ви разреши да загинете в намерено море.

Когато ме видя, непознатият се обърна към мен на британски, въпреки да имаше задграничен акцент:

– Преди да се кача на борда – рече той, – бихте ли били по този начин добър да ме осведомите накъде сте се запътили?

Можеш да си представиш изумлението ми да чуя сходен въпрос, заложен от човек пред прага на гибелта, за който моят транспортен съд би трябвало да съставлява същински подарък свише. Все отново отвърнах, че сме поели към Северния полюс на изследователска експедиция.

Като чу това, странникът се зарадва и склони да се качи на борда. Мили боже, Маргарет! Ако бе видяла мъжа, който така дълго убеждавахме да се избави, учудването ти щеше да бъде безпределно. Краката и ръцете му бяха съвсем изцяло измръзнали, а тялото му измършавяло от отмалялост и тежки ограничения. Никога преди не бях виждал човек в такова окаяно положение. Опитахме да го пренесем до каютата, само че незабавно щом влезе на закрито, той припадна. По тази причина още веднъж го изнесохме на пресен въздух на палубата и го съживихме, като го натрихме с бренди и го принудихме да изпие няколко глътки. Веднага щом сподели признаци на живот, го увихме в одеяла и го сложихме до комина на кухненската печка. Малко по малко той се окопити и хапна няколко лъжици чорба, които напълно го съвзеха.

Минаха два дни, преди още веднъж да открие гласа си. През това време аз се притеснявах, че страданията, на които е бил подложен, го бяха лишили дефинитивно от разсъдъка му. Щом възвърна част от силите си, аз подредих да го пренесат в личната ми каюта и се грижех за него, най-малко доколкото позволяваха другите ми отговорности. Никога преди не бях срещал по-любопитно творение: от време на време очите му святкаха свирепо, даже бих споделил безумно, само че имаше мигове, изключително когато някой се отнесеше благо с него или му направеше някаква дребна услуга, когато цялото му лъчение се променяше и лицето му засияваше от добрина и доброта, каквито в никакъв случай преди не бях виждал у другиго. Но през множеството време беше посърнал, а от време на време скърцаше със зъби, като че ли затиснат под бремето на тегобите, които го изтезаваха.

Когато гостът ми се пооправи, започнах да го вардя от набезите на моряците, нетърпеливи да го засипят с въпроси. Не им позволявах да го тормозят с лекомисленото си любознание, тъй като знаех, че възобновяване на тялото и мозъка му зависят от цялостната отмора. Веднъж обаче лейтенантът го попита за какво бе навлязъл толкоз във вътрешността измежду ледовете, освен това на такова необичайно транспортно средство.

Изражението му незабавно се сгърчи от тъга и той отвърна:

– Търся един, който избяга от мен.

– И този човек по същия метод ли пътува?

– Да.

– Тогава ми се коства, че ние също го видяхме. Ден преди да ви намерим, забелязахме мъж на шейна, теглена по леда от кучета.

Тези думи разсъниха интереса на странника и го накараха да зададе поредност от въпроси по отношение на маршрута на този дявол, както го назова. Скоро по-късно, когато останахме уединено, той ми рече:

– Несъмнено съм разпалил вашето любознание, както и на тези положителни хора, само че наподобява, сте прекомерно методичен, с цел да му се поддадете.

– Безспорно. Би било безсрамно и грубо от моя страна да ви изтезавам с въпроси.

– Все отново ме спасихте от необикновената и рискова обстановка, в която бях изпаднал, а след това общително ме върнахте към живота.

Скоро след тази замяна той ме попита дали считам, че разчупването на леда е унищожило другата шейна. Отвърнах, че не бих могъл да знам сигурно, тъй като ледът се бе пропукал към среднощ и може би до тогава пасажерът бе съумял да се добере до някакъв заслон, въпреки че нямаше по какъв начин да преценява.

От този момент насетне нова искрица живот се разгоря в изнемощялото тяло на странника. Той стартира да демонстрира огромно предпочитание да се качи на палубата, откъдето да следи за шейната, която бяхме забелязали по-рано, само че съумях да го убедя да остане в каютата, тъй като още бе прекомерно изнемощял, с цел да издържи на суровите атмосферни условия. Обещах му някой да следи вместо него и да го уведоми, в случай че забележи нещо извънредно.

Това са моите преживелици, свързани със странния случай, който към този момент ти описах. Здравето на странника последователно укрепва, само че той е много безмълвен и се тормози, в случай че някой различен с изключение на мен влезе в каютата. Но пък обноските му са толкоз изтънчени и общителни, че всички моряци демонстрират интерес към него, въпреки да го виждат напълно рядко. Що се отнася до мен, аз се привързах към него като към роден брат и безутешната му тъга ме изпълва с жалост и състрадание. Трябва да е бил доста благородно творение в разцвета на силите си, само че даже в този момент, когато бе с разтърсено здраве, бе благ и обаятелен.

Скъпа Маргарет, в едно от писмата си заявих, че надали ще си намеря другар в намерено море; само че не щеш ли открих човек, който, преди тъгата и неволите да пречупят духа му, на драго сърце бих позволил в сърцето си.

Ще продължа да разказвам преживелиците си със странника, стига да имам нови неща за шерване