Лимнос |
В последния миг моят човек взема решение да пристигна. Вече съм проучила разписанието на рейсовете до Кавала и фериботите до Лимнос, резервирала съм стая и съм се примирила, че ще съм сама, когато по-мъжествената ми половинка, виждайки, че и без петел ще съмне, благоволява да кандиса. Съгласявам се незабавно – след четвърт век общуване няма време за фасони, пък и по-добре е с другарче и с кола вместо с автобус.
На пристанището в Кавала ни чака остарял разбрицан ферибот. Пътниците са малко и най-вече локални – по този начин е в края на септември, сезонът е съвсем приключил, отцеждат се последните туристи като нас. Подминаваме Тасос като дребна гара и със задавеното ръмжене на ферибота продължаваме да порим вълните право към Лимнос.
След повече от четири часа корабоплаване, към този момент по мръкнало най-накрая акостираме в Мирина, основния град на острова.
Предвидливо съм свалила упътвания по какъв начин да стигнем до хотела и решително давам упътвания:
- Карай напряко! Завий надясно, в този момент втората вляво.
Докато предвождам, откриваме, че сме излезли от градчето.
- Нали сподели, че е в центъра – процежда спътникът ми.
Връщаме се назад съвсем до пристанището и още веднъж следваме упътванията като ученици-повтарачи.
- Чакай, тука го дават след кръговото да завием наляво. Ние не сме минавали кръгово...
Стигаме до кръстовище. По средата му неуместно стърчи палма.
- Да не би това да е кръгово?! – чуди се Боян. – Виж, към палмата има кръгла оградка.
- Това ще да е!
Оттук нишката на Ариадна се разплита и без проблеми намираме хотелчето.
- Видя ли?! – победи незнайно за какво Боян. – Без мен нямаше да се оправиш!
- Да, бе! Въобще! – мислено, несъмнено!
- Сигурно още щеше да клечиш на пристанището!
- Сигурно... – на глас.
Та да знаете, когато на гръцки остров видите дърво по средата на кръстовище – това е кръгово!
Хвърляме багажа в дребния фамилен хотел в колониален жанр, нехарактерен за тези места, и прегладнели хукваме да търсим таверна. Уви, всички наоколо към този момент са затворени – не тъй като е късна вечер, а тъй като е ранна есен. Задоволяваме се с гироси на крайник, единственият към момента работещ, е албанец.
Сутринта се разсънваме от блъскане на вратата. На прага е хазяйнът с поднос в ръце. Вярно, че резервацията включва закуска, само че чак пък в леглото... Оказва се, че ще пием утринното кафе на балкончето. Няма помещение за трапезария. Отвън хотелчето е помпозно, с колони и арки, само че е спартански нищожно от вътрешната страна.
Хазяйнът е висок, възрастен и слаб, с прошарени редеещи коси, само че стегната стойка и избистрен взор. Без да питаме, стартира да споделя историята си – бил боен и служил във флота, оженил се за хавайка и като се пенсионирал, купили парцела и се преместили на острова. Това е съкратеният вид. Запознанството с хазайка хавайка ще оставим за след това – нямам самообладание да открием магията, която Лимнос сигурно крие.
Всеки остров има собствен несравним сексапил. Някои „ островни вълшебства “ те хващат незабавно и не те пускат дълго откакто физически си си тръгнал. Душата ти остава щастлива пленница задълго. Други са с по-дискретно и ненатрапчиво обаяние, само че един път попаднал в орбитата на притегателната им мощ, ставаш част от острова, а той – един от най-хубавите ти мемоари. За някои пътешественици магията работи по-силно на едно място, за други – на друго. Аз съм авансово непринудено омагьосана. Боян пък е безвъзвратен песимист. За него пясъкът е скучен, морето е солена вода, облакът е дъждовен, слънцето изгаря, романтика е синоним на нелепост. Какво ли ни свързва – разликите?
Лимнос е повече военна база и по-малко туристическа дестинация. Близостта до турския бряг и площта му са предопределили ориста му. Има пътни знаци „ Внимание, преминаващи танкове “, „ Пропусни военната колона “ и тем сходни уникати. Не е неприятно, до момента в който не те застигне колона танкове, когато с повърхностно метната през рамо хавлия, шляпаш необут към пустия плаж. Дали пък в пясъка няма мини?
Островът мълчешком е разграничен на две елементи. Макар че сме в основното градче, то е много заспало, с муден дух. В него са митницата, болничното заведение, полицията и кметството. Купонът е в другия завършек на острова, където отиваме на идващия ден. Тук е царството на кайтистите. Пълно е с младежи – скандинавци, българи, всевъзможни. Атмосферата е приповдигната, с привкус на екзалтираност и едвам осезаем аромат на канабис. Вятърът предател довява до носовете ни невидими струйки пушек.
Въздушните течения разнасят сърфисти и кайтисти по всички страни. Те се кефят, ние ги зяпаме и си даваме сметка, че младостта ни е хванала някой попътен вятър и няма връщане. Отсреща е турският Гьокчеада. Гърците изрично отхвърлят да има подобен остров. Това е Имброс и нищо друго. В най-скоро време още веднъж ще е гръцки, както и Константинопол (не споменавайте Истанбул).
Всеки ден сме на друг плаж. Така обикаляме острова. Установяваме, че водите му от източната част са по-студени – минава течение от Мраморно море и мъкне до брега плавеи и отпадъци, а от запад са по-топли и спокойни.
На острова има доста сърни, съвсем питомни са. Следобед слизат на дребни групи от близките хълмове до центъра на Мирина да пасат в парка и по здрач се отдръпват. Липсата на типичните таверни се компенсира от полубитов ресторант за бързо хранене, където стопанката предлага домашни гозби. Вкусно!!! Местните взимат за у дома, а ние и едни изостанали от лятото чехи се застояваме на масите, чудейки се по какъв начин да убием вечерта.
Прибирайки се непристойно рано, минаваме по кея, където навързани като гердан едри чирози, са се строили яхти и лодки навирили мачти към звездите. На кърмата на една платноходна яхта съзираме непретенциозно да ни помахва българското знаме. Да, нашето е! Десетметрова лодка “Bavaria ” приветливо се поклаща във вълничките пред нас. Спираме да я огледаме и да ѝ се порадваме. Дочул родна тирада, на палубата се появява един от жителите на лодката – кокалест брадясал мъж на междинна възраст, наподобява отпаднал и изстрадал – наподобява на корабокрушенец. Заприказваме се и разбираме, че са четирима другари тръгнали от Бургас и плават към Крит.
- Не е ли надалеч? – удивлявам се.
– Това е задачата!
В очите му проблясва удовлетворение. На какво ли не са подготвени някои мъже, единствено да са надалеч от контрола на дамите си.
- В Мраморно море ни хвана страхотна стихия – цяла нощ и денем чак до обяд. Разказа ни се играта. Гроги сме и изоставаме.
Виж ти, сякаш малко море, пък люто. Също като при хората и чушките – по-дребните са по-люти. Препатилите мореплаватели са на котва единствено за броени часове, едвам заредят ток, вода и хранителни запаси. Останалите трима са на сушата да пазарят и уреждат формалности.
Пожелаваме им морските стихии да са останали зад тила им и попътен вятър в платната чак до Крит, че и назад до Бургас.
Продължаваме с Боян към хотелчето. Tази среща ме кара да се усещам пенсионерски. Нямаме огромна разлика във възрастта с тези приключенци, само че те са доста, доста по-млади. Познавам 20-годишни чичковци, както и 70-годишни момчета. Ние сме от тези, дето се движат съгласно разписанието на календарната възраст – досадно, само че някой би трябвало да пази житейското равновесие, до момента в който едни се наумуват, а други налудуват.
Сутринта още веднъж ни буди почукването на хазайна със закуската. Това ранно нахлуване в персоналното пространство не ми е по усета, само че няма по какъв начин. Днес Стефанос е в изключително приповдигнато въодушевление:
- Обичате ли спектакъл? – стартира той, очевидно очаквайки одобрителен отговор.
Вместо това в очите ми се изписват две големи въпросителни. Театър??? В Лимнос? Дори и да обичам, гръцкият ми не е толкоз добър, че да проследявам текста. Разбрал недоумението ми, Стефанос градира възторга си:
- Руски! Руски! – ще разлее кафето на таблата.
Оказва се, че сред острова и Русия има загадъчна прочувствена връзка и всяка година тук гостува съветска натрупа с стратегия. Това е трогателен културен празник за локалните. Имаме достойнството да сме поканени. Не сме били път доникъде на Егейско море, с цел да гледаме съветски честушки, само че е мъчно да се откаже. Даваме неопределени знаци с разнопосочно кимане и полуусмивки.
А след това щяло да има и филм.
- Галиполи! Галиполи! – крещи съвсем във фалцет Стефанос, като че ли при Галиполи са постигнали чутовна победа. Аз от историята друго помня, само че знам ли...
Естествено, и през разум не ни минава да вървим. Прекарваме деня в скитничество из острова, който за мен става все по-красив, а за Боян все по-скучен.
Привечер още веднъж сме в Мирина. Забелязваме извънредно раздвижване по улиците. Хората са наилезли с вечерни публични тоалети, възрастни двойки на разположение са се упътили нанякъде. Младежи се изчакват по пресечките и потеглят в същата посока. Всички са радостни и приповдигнати като на празник. Ясно, съветската стратегия!
Тръгваме назад на общото придвижване. Вечерта няма какво да ни предложи. Всеки остров е малко или повече провициален, изключително когато се оттече туристическият поток, Лимнос повече, само че и в това има сексапил, щом е за броени дни. Решаваме въпреки всичко да се отбием в читалището, където е събитието. Програмата несъмнено е свършила, най-малко кино лентата да забележим. Голямата зала е претъпкана, има и правостоящи. Какво е това необяснимо русофилство в лимносците, не разбирам, те си знаят, само че е реалност.
Документалният филм за борбата при Галиполи от Първата свтовна война е почнал. Оригиналният текст е на съветски, само че е дублиран на гръцки и единствено ме обърква.
Както и да е, историята твърди, че след продължителни сражения с доста жертви и от двете страни, в последна сметка турските и немските войски като част от Централните сили удържат победа, т.е. резервират проливите за Отоманската империя и отблъскват силите на Антантата, показани тук най-вече от австралийци и новозеландци. Откриваме и персоналната връзка на Лимнос с тези събития. Оказва се, че войските на Антантата били разквартирувани на острова, та споменът е някак персонален, фамилен, отразил се в много смесени бракове по това време, чиито потомци вероятно са още околовръст и даже в залата.
Макар и след столетие тукашните не одобряват успеха на отоманците за факт. Това е единствено краткотрайно оттегляне и в най-скоро време още веднъж ще си върнат проливите. Историята е просвета, а вярата няма потребност от логичност.
Дните ни на Лимнос наближават края си. На мен ми се коства, че се изнизват като мъниста от разкъсан наниз, а Боян няма самообладание да си тръгнем. Дори ревизира дали има противоположен ферибот един ден по-рано. Слава Богу, няма! Държи се като изгнаник – разхожда се тъмен по брега с ръце в джобовете и се взира с блян към невидимата суша.
Последния ден има кръг от Формула 1. Боян е буен обожател. От обяд обикаля отворените заведения и с смахнат взор търси тв приемник, който да лови нужната стратегия. Най-сетне открива едно барче, засяда там и афишира, че няма да мръдне преди края на надпреварата. Отдъхвам си. Опасявах се, че ще се хвърли във вълните и ще се опита да стигне с плуване до заветния бряг. Аз нямам желание да виждам с часове по какъв начин коли обикалят в кръг, по тази причина се качвам на колата и поемам на последна прощална обиколка на острова.
Умишлено се отбивам по черен път, водещ заникъде. Съвсем предстоящо пътят свършва в нищото. Точно това търсех. Продължавам няколкостотин метра пешком и стигам до каменист нос врязан в морето. Заставам на върха му – слънцето пече в гърба ми, в краката ми е златистото море, над мен синьо небе. Някъде доста надалеч тайнствено се мерджелее Атон, а вдясно е магичният Самотраки или призракът му. Поемам мирис докрай, разтварям ръце за прегръдка с вятъра и заключвам този момент в себе си. Бог е тук с мен, сигурна съм!
На тръгване житейската прозаичност си връща властта. Няма нищо сантиментално в закъснението на ферибота. С повече от час закъснение идва все същото остаряло корито – очевидно единствено то обслужва тази линия.
- Леля Мария! Леля Мария пристигна! – крещят локалните хлапета, които по този начин назовават на галено тяхното си фери. Иначе името му е „ Дева Мария “, само че къде ти! Не можеш да крещиш, че Дева Мария идва, нито пък да се ядосваш, че закъснява.
На борда сме с съвсем същите компании кайтисти, които срещнахме на другия завършек на острова. Мерят си дъските, мерят си крилата, абе мерят си ги. Една куха лейка афишира на всеослушание, че към този момент има над 2000 почитатели във фейсбук, които с неспокойствие чакат фотосите ѝ. Тя си има вяра. Морето е бурно и сме седнали в неработещия бар на долната палуба.
Изведнъж голяма вълна удря „ Леля Мария “. Чашите, висящи над бара, падат до една и се трошат на пода с жалък звън. Боян стоеше прав, откривам го на другия завършек на бара, залепен за стената. Фотьойлът ми е пропътувал няколко метра. Гробовна тишина.
Влизат трима младежи с разширени от смут очи, окъпани от глава до пети. Били са на горната палуба.
- Вълната мина от горната страна – оповестява единият с бели устни. – Заля ферибота, бе, брат!
Тих под паника смут сковава всички. Клатушкането в разнообразни направления продължава. За някои в добавка има и морска болест. Силното неспокойствие, озвучено от злокобно скърцане на метал, продължава повече от час – най-дългият в живота ми. След цяла безкрайност навлизаме в по-тихи води и разбираме, че животът ще продължи. Ненадеждната „ Леля Мария “ съумява въпреки всичко да ни довлече до Кавала и там напълно грохва.
Слизане от ферибота. Качване по колите. Път към дома. Толкова за особняка Лимнос – обикнах го, не незабавно, само че вечно.
Христина Острикова е родена в София. Завършила е Българска лингвистика и Психология в СУ " Св. Климент Охридски ". Работила е като втори режисьор в СИФ " Бояна " (Киноцентъра), в държавна такса " София ", като публицист и преводач на свободна процедура. Има издадени сборници с разкази и новели: " Острикови разкази " (в съавторство с Иван Остриков), 1993 година, " Четириноги разкази " 1996 година, " Кучешки час " 2006, " Зима на Цикладите " 2013 година
Разказът " Лимнос " е от цикъла “Моите гръцки острови ”.
На пристанището в Кавала ни чака остарял разбрицан ферибот. Пътниците са малко и най-вече локални – по този начин е в края на септември, сезонът е съвсем приключил, отцеждат се последните туристи като нас. Подминаваме Тасос като дребна гара и със задавеното ръмжене на ферибота продължаваме да порим вълните право към Лимнос.
След повече от четири часа корабоплаване, към този момент по мръкнало най-накрая акостираме в Мирина, основния град на острова.
Предвидливо съм свалила упътвания по какъв начин да стигнем до хотела и решително давам упътвания:
- Карай напряко! Завий надясно, в този момент втората вляво.
Докато предвождам, откриваме, че сме излезли от градчето.
- Нали сподели, че е в центъра – процежда спътникът ми.
Връщаме се назад съвсем до пристанището и още веднъж следваме упътванията като ученици-повтарачи.
- Чакай, тука го дават след кръговото да завием наляво. Ние не сме минавали кръгово...
Стигаме до кръстовище. По средата му неуместно стърчи палма.
- Да не би това да е кръгово?! – чуди се Боян. – Виж, към палмата има кръгла оградка.
- Това ще да е!
Оттук нишката на Ариадна се разплита и без проблеми намираме хотелчето.
- Видя ли?! – победи незнайно за какво Боян. – Без мен нямаше да се оправиш!
- Да, бе! Въобще! – мислено, несъмнено!
- Сигурно още щеше да клечиш на пристанището!
- Сигурно... – на глас.
Та да знаете, когато на гръцки остров видите дърво по средата на кръстовище – това е кръгово!
Хвърляме багажа в дребния фамилен хотел в колониален жанр, нехарактерен за тези места, и прегладнели хукваме да търсим таверна. Уви, всички наоколо към този момент са затворени – не тъй като е късна вечер, а тъй като е ранна есен. Задоволяваме се с гироси на крайник, единственият към момента работещ, е албанец.
Сутринта се разсънваме от блъскане на вратата. На прага е хазяйнът с поднос в ръце. Вярно, че резервацията включва закуска, само че чак пък в леглото... Оказва се, че ще пием утринното кафе на балкончето. Няма помещение за трапезария. Отвън хотелчето е помпозно, с колони и арки, само че е спартански нищожно от вътрешната страна.
Хазяйнът е висок, възрастен и слаб, с прошарени редеещи коси, само че стегната стойка и избистрен взор. Без да питаме, стартира да споделя историята си – бил боен и служил във флота, оженил се за хавайка и като се пенсионирал, купили парцела и се преместили на острова. Това е съкратеният вид. Запознанството с хазайка хавайка ще оставим за след това – нямам самообладание да открием магията, която Лимнос сигурно крие.
Всеки остров има собствен несравним сексапил. Някои „ островни вълшебства “ те хващат незабавно и не те пускат дълго откакто физически си си тръгнал. Душата ти остава щастлива пленница задълго. Други са с по-дискретно и ненатрапчиво обаяние, само че един път попаднал в орбитата на притегателната им мощ, ставаш част от острова, а той – един от най-хубавите ти мемоари. За някои пътешественици магията работи по-силно на едно място, за други – на друго. Аз съм авансово непринудено омагьосана. Боян пък е безвъзвратен песимист. За него пясъкът е скучен, морето е солена вода, облакът е дъждовен, слънцето изгаря, романтика е синоним на нелепост. Какво ли ни свързва – разликите?
Лимнос е повече военна база и по-малко туристическа дестинация. Близостта до турския бряг и площта му са предопределили ориста му. Има пътни знаци „ Внимание, преминаващи танкове “, „ Пропусни военната колона “ и тем сходни уникати. Не е неприятно, до момента в който не те застигне колона танкове, когато с повърхностно метната през рамо хавлия, шляпаш необут към пустия плаж. Дали пък в пясъка няма мини?
Островът мълчешком е разграничен на две елементи. Макар че сме в основното градче, то е много заспало, с муден дух. В него са митницата, болничното заведение, полицията и кметството. Купонът е в другия завършек на острова, където отиваме на идващия ден. Тук е царството на кайтистите. Пълно е с младежи – скандинавци, българи, всевъзможни. Атмосферата е приповдигната, с привкус на екзалтираност и едвам осезаем аромат на канабис. Вятърът предател довява до носовете ни невидими струйки пушек.
Въздушните течения разнасят сърфисти и кайтисти по всички страни. Те се кефят, ние ги зяпаме и си даваме сметка, че младостта ни е хванала някой попътен вятър и няма връщане. Отсреща е турският Гьокчеада. Гърците изрично отхвърлят да има подобен остров. Това е Имброс и нищо друго. В най-скоро време още веднъж ще е гръцки, както и Константинопол (не споменавайте Истанбул).
Всеки ден сме на друг плаж. Така обикаляме острова. Установяваме, че водите му от източната част са по-студени – минава течение от Мраморно море и мъкне до брега плавеи и отпадъци, а от запад са по-топли и спокойни.
На острова има доста сърни, съвсем питомни са. Следобед слизат на дребни групи от близките хълмове до центъра на Мирина да пасат в парка и по здрач се отдръпват. Липсата на типичните таверни се компенсира от полубитов ресторант за бързо хранене, където стопанката предлага домашни гозби. Вкусно!!! Местните взимат за у дома, а ние и едни изостанали от лятото чехи се застояваме на масите, чудейки се по какъв начин да убием вечерта.
Прибирайки се непристойно рано, минаваме по кея, където навързани като гердан едри чирози, са се строили яхти и лодки навирили мачти към звездите. На кърмата на една платноходна яхта съзираме непретенциозно да ни помахва българското знаме. Да, нашето е! Десетметрова лодка “Bavaria ” приветливо се поклаща във вълничките пред нас. Спираме да я огледаме и да ѝ се порадваме. Дочул родна тирада, на палубата се появява един от жителите на лодката – кокалест брадясал мъж на междинна възраст, наподобява отпаднал и изстрадал – наподобява на корабокрушенец. Заприказваме се и разбираме, че са четирима другари тръгнали от Бургас и плават към Крит.
- Не е ли надалеч? – удивлявам се.
– Това е задачата!
В очите му проблясва удовлетворение. На какво ли не са подготвени някои мъже, единствено да са надалеч от контрола на дамите си.
- В Мраморно море ни хвана страхотна стихия – цяла нощ и денем чак до обяд. Разказа ни се играта. Гроги сме и изоставаме.
Виж ти, сякаш малко море, пък люто. Също като при хората и чушките – по-дребните са по-люти. Препатилите мореплаватели са на котва единствено за броени часове, едвам заредят ток, вода и хранителни запаси. Останалите трима са на сушата да пазарят и уреждат формалности.
Пожелаваме им морските стихии да са останали зад тила им и попътен вятър в платната чак до Крит, че и назад до Бургас.
Продължаваме с Боян към хотелчето. Tази среща ме кара да се усещам пенсионерски. Нямаме огромна разлика във възрастта с тези приключенци, само че те са доста, доста по-млади. Познавам 20-годишни чичковци, както и 70-годишни момчета. Ние сме от тези, дето се движат съгласно разписанието на календарната възраст – досадно, само че някой би трябвало да пази житейското равновесие, до момента в който едни се наумуват, а други налудуват.
Сутринта още веднъж ни буди почукването на хазайна със закуската. Това ранно нахлуване в персоналното пространство не ми е по усета, само че няма по какъв начин. Днес Стефанос е в изключително приповдигнато въодушевление:
- Обичате ли спектакъл? – стартира той, очевидно очаквайки одобрителен отговор.
Вместо това в очите ми се изписват две големи въпросителни. Театър??? В Лимнос? Дори и да обичам, гръцкият ми не е толкоз добър, че да проследявам текста. Разбрал недоумението ми, Стефанос градира възторга си:
- Руски! Руски! – ще разлее кафето на таблата.
Оказва се, че сред острова и Русия има загадъчна прочувствена връзка и всяка година тук гостува съветска натрупа с стратегия. Това е трогателен културен празник за локалните. Имаме достойнството да сме поканени. Не сме били път доникъде на Егейско море, с цел да гледаме съветски честушки, само че е мъчно да се откаже. Даваме неопределени знаци с разнопосочно кимане и полуусмивки.
А след това щяло да има и филм.
- Галиполи! Галиполи! – крещи съвсем във фалцет Стефанос, като че ли при Галиполи са постигнали чутовна победа. Аз от историята друго помня, само че знам ли...
Естествено, и през разум не ни минава да вървим. Прекарваме деня в скитничество из острова, който за мен става все по-красив, а за Боян все по-скучен.
Привечер още веднъж сме в Мирина. Забелязваме извънредно раздвижване по улиците. Хората са наилезли с вечерни публични тоалети, възрастни двойки на разположение са се упътили нанякъде. Младежи се изчакват по пресечките и потеглят в същата посока. Всички са радостни и приповдигнати като на празник. Ясно, съветската стратегия!
Тръгваме назад на общото придвижване. Вечерта няма какво да ни предложи. Всеки остров е малко или повече провициален, изключително когато се оттече туристическият поток, Лимнос повече, само че и в това има сексапил, щом е за броени дни. Решаваме въпреки всичко да се отбием в читалището, където е събитието. Програмата несъмнено е свършила, най-малко кино лентата да забележим. Голямата зала е претъпкана, има и правостоящи. Какво е това необяснимо русофилство в лимносците, не разбирам, те си знаят, само че е реалност.
Документалният филм за борбата при Галиполи от Първата свтовна война е почнал. Оригиналният текст е на съветски, само че е дублиран на гръцки и единствено ме обърква.
Както и да е, историята твърди, че след продължителни сражения с доста жертви и от двете страни, в последна сметка турските и немските войски като част от Централните сили удържат победа, т.е. резервират проливите за Отоманската империя и отблъскват силите на Антантата, показани тук най-вече от австралийци и новозеландци. Откриваме и персоналната връзка на Лимнос с тези събития. Оказва се, че войските на Антантата били разквартирувани на острова, та споменът е някак персонален, фамилен, отразил се в много смесени бракове по това време, чиито потомци вероятно са още околовръст и даже в залата.
Макар и след столетие тукашните не одобряват успеха на отоманците за факт. Това е единствено краткотрайно оттегляне и в най-скоро време още веднъж ще си върнат проливите. Историята е просвета, а вярата няма потребност от логичност.
Дните ни на Лимнос наближават края си. На мен ми се коства, че се изнизват като мъниста от разкъсан наниз, а Боян няма самообладание да си тръгнем. Дори ревизира дали има противоположен ферибот един ден по-рано. Слава Богу, няма! Държи се като изгнаник – разхожда се тъмен по брега с ръце в джобовете и се взира с блян към невидимата суша.
Последния ден има кръг от Формула 1. Боян е буен обожател. От обяд обикаля отворените заведения и с смахнат взор търси тв приемник, който да лови нужната стратегия. Най-сетне открива едно барче, засяда там и афишира, че няма да мръдне преди края на надпреварата. Отдъхвам си. Опасявах се, че ще се хвърли във вълните и ще се опита да стигне с плуване до заветния бряг. Аз нямам желание да виждам с часове по какъв начин коли обикалят в кръг, по тази причина се качвам на колата и поемам на последна прощална обиколка на острова.
Умишлено се отбивам по черен път, водещ заникъде. Съвсем предстоящо пътят свършва в нищото. Точно това търсех. Продължавам няколкостотин метра пешком и стигам до каменист нос врязан в морето. Заставам на върха му – слънцето пече в гърба ми, в краката ми е златистото море, над мен синьо небе. Някъде доста надалеч тайнствено се мерджелее Атон, а вдясно е магичният Самотраки или призракът му. Поемам мирис докрай, разтварям ръце за прегръдка с вятъра и заключвам този момент в себе си. Бог е тук с мен, сигурна съм!
На тръгване житейската прозаичност си връща властта. Няма нищо сантиментално в закъснението на ферибота. С повече от час закъснение идва все същото остаряло корито – очевидно единствено то обслужва тази линия.
- Леля Мария! Леля Мария пристигна! – крещят локалните хлапета, които по този начин назовават на галено тяхното си фери. Иначе името му е „ Дева Мария “, само че къде ти! Не можеш да крещиш, че Дева Мария идва, нито пък да се ядосваш, че закъснява.
На борда сме с съвсем същите компании кайтисти, които срещнахме на другия завършек на острова. Мерят си дъските, мерят си крилата, абе мерят си ги. Една куха лейка афишира на всеослушание, че към този момент има над 2000 почитатели във фейсбук, които с неспокойствие чакат фотосите ѝ. Тя си има вяра. Морето е бурно и сме седнали в неработещия бар на долната палуба.
Изведнъж голяма вълна удря „ Леля Мария “. Чашите, висящи над бара, падат до една и се трошат на пода с жалък звън. Боян стоеше прав, откривам го на другия завършек на бара, залепен за стената. Фотьойлът ми е пропътувал няколко метра. Гробовна тишина.
Влизат трима младежи с разширени от смут очи, окъпани от глава до пети. Били са на горната палуба.
- Вълната мина от горната страна – оповестява единият с бели устни. – Заля ферибота, бе, брат!
Тих под паника смут сковава всички. Клатушкането в разнообразни направления продължава. За някои в добавка има и морска болест. Силното неспокойствие, озвучено от злокобно скърцане на метал, продължава повече от час – най-дългият в живота ми. След цяла безкрайност навлизаме в по-тихи води и разбираме, че животът ще продължи. Ненадеждната „ Леля Мария “ съумява въпреки всичко да ни довлече до Кавала и там напълно грохва.
Слизане от ферибота. Качване по колите. Път към дома. Толкова за особняка Лимнос – обикнах го, не незабавно, само че вечно.
Христина Острикова е родена в София. Завършила е Българска лингвистика и Психология в СУ " Св. Климент Охридски ". Работила е като втори режисьор в СИФ " Бояна " (Киноцентъра), в държавна такса " София ", като публицист и преводач на свободна процедура. Има издадени сборници с разкази и новели: " Острикови разкази " (в съавторство с Иван Остриков), 1993 година, " Четириноги разкази " 1996 година, " Кучешки час " 2006, " Зима на Цикладите " 2013 година
Разказът " Лимнос " е от цикъла “Моите гръцки острови ”.
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ