В последните години все по-често чуваме за прояви на агресия

В последните години все по-често чуваме за прояви на експанзия измежду децата – в учебно заведение, в обществените мрежи или даже в най-ранна възраст. Но зад всяко експлоадиране, груба дума или жест се крие история, която би трябвало да бъде чута. Агресията не е просто „ неприятно държание “ – тя постоянно е вик за помощ, израз на болежка и сигнал за проблеми в фамилията, учебното заведение или вътрешния свят на детето.

По тематиката от УМБАЛ " Лозенец " беседват със, клиничен психолог и фамилен съветник в Центъра за психична помощ към лечебното заведение, която споделя за какво експанзията в действителност е маска на страданието – и по какъв начин можем да помогнем на децата да бъдат чути, преди болката им да се трансформира в разрушителна мощ.

Д-р Анина, по какъв начин си обяснявате честите прояви на експанзия измежду децата? Нараства ли експанзията или през днешния ден я виждаме по-често поради обществените мрежи?

Агресията е естествена част от човешката природа. Тъмната страна на човешката същина постоянно е съществувала, само че през днешния ден мащабите и формите, които тя приема, демонстрират потребност от систематичен размисъл. Това е директно обвързвано с разпада на полезностите и намаляващия престиж на удържащите структури – фамилията, учебното заведение и общността.

Всеки човек има нападателни пориви, само че методът, по който ги осъзнаваме и показваме, е резултат от възпитанието и персоналната ни история. Агресията при децата не е просто демонстрация на непокорство, а червен байрак, че детето страда – в спор е със себе си или с близките. Тя е маска на депресията. 

Ние виждаме рисковите случаи по новините, само че пропущаме тихите премеждия – децата, които се отдръпват, затварят се и натрупват болежка. Когато не бъдат чути, тези усеща се трансформират в разрушителна мощ – на открито или във вътрешността.

Може ли експанзията при децата да се назова „ модерна болест “ – резултат от неналичието на другарство, прочувствена поддръжка и непрекъснатия напън за утвърждение?

Не бих нарекла експанзията при децата „ модерна болест “. Тя е признак – израз на вътрешна болежка и на компликацията на фамилията да обезпечи сигурна, предвидима и удържаща среда. Ужасяващите държания постоянно са отражение на ужасяващия вътрешен свят на тези деца.

Всичко стартира от най-ранна възраст, когато опознаваме света през връзката с родителите – те са тези, които придават смисъл и конструкция на непознатия за детето свят. Така последователно се оформя вътрешната действителност. Детето се учи да разпознава и посочва страстите си, а с времето – и да ги контролира.

Когато тези процеси не се случат заради тревога, своенравие или липса на прочувствен отклик, остава празнота и не структурираност. По-късно детето може да се пробва безрезервно да запълни тази празнина с разнообразни модели на държание – в това число експанзия.

 Каква е ролята на фамилията и по какъв начин се отразява неналичието на постоянна фамилна среда?

Семейството е първата и най-важна среда, стабилната основа, в която се учим да обичаме себе си и другите. Поведението на детето постоянно е признак на страданието в фамилията.

Когато системата е тревожна или безредна, детето се трансформира в неин „ представител “.

Ранният ни детски опит оформя метода, по който възприемаме света – като място на сигурност или на опасност. Границите и разпоредбите, сложени с обич, построяват основата на бъдещия постоянен и съпричастен възрастен.

А каква е ролята на интернет и „ неприятните образци “, които децата копират оттова?

Интернет безспорно въздейства, само че реакцията на детето зависи от това по какъв начин е структуриран неговия вътрешен свят. Когато вътре в него има непоклатимост, детето може да мисли и да не копира безрезервно. Ако вътрешно има празнина, то запълва неналичието с подготвени, постоянно нападателни модели на държание.

Отговорността е на всички ни - по какъв начин ние като общество разбираме сигналите, които ни дават децата през държанието си, по какъв начин толерираме компликацията, по какъв начин търсим и предлагаме помощ

Училището и обществените служби би трябвало да работят като поддържащи системи. Необходими са стратегии за прочувствено здраве и насърчаване на емпатия още от ранна възраст.

Какво стои зад експанзията към „ другите “ деца – за какво в учебно заведение и в общността постоянно липсва схващане и приемане на тези, които не се вписват в „ нормата “?

Децата със специфични просветителни потребности или друго държание постоянно стават обект на насмешки и изолираност, тъй като особеното плаши. Различният “друг ” задейства боязън, а експанзията идва с цел да възвърне чувството за надзор и мощ.  Важно е да се работи с децата с цел да одобряват страховете в себе си, а по този начин и другите. Различността е запас – тя учи на приемливост, сензитивност и схващане.

Изолацията на едно дете е сигнал за липса на емпатия и за некадърност на групата да одобри непознатото. Училището и фамилията би трябвало да възпитават в схващане, посредством диалози и шерване, с внимание към прекарването и страха.

Как, съгласно вас, да разпознаем първите сигнали, че едно дете има проблем с експанзия или е жертва на такава?

Първите знаци постоянно са фини: нервност, неочаквани прояви на яд, необщителност, проблеми със съня, компликации в концентрацията, обществена изолираност, боледуване.

 Понякога детето не приказва, само че държанието му „ споделя “ доста. Родителите и учителите би трябвало да се научат да чуват тези невербални сигнали, преди експанзията да стане последна.

Какви стъпки могат да подхващат възрастните - родителите, учителите и експертите?

Никой не може да даде това, което самичък не е получил и не би трябвало да се опасяваме да желаяме помощ. Родителите постоянно се тревожат от обвиняване. Родителството изисква поддръжка, а не неодобрение. Работят емпатията и разбирането, не наказването.

Важно е обществото ни да не осъжда компликацията, а да я схваща. 

Необходими са, също по този начин, систематични политики за поддръжка на фамилии и общности в риск, както и интензивно гражданско общество, което подава сигнали не за наказване, а за помощ и поддръжка.

Какво обръщение бихте отправила към родителите, които се сблъскват с сходно държание?

Не се опасявайте да потърсите помощ. Родителството е сложен, само че не уединен път. Детето не се нуждае от съвършени родители, а от същински – такива, които чуват, обичат и признават възприятията му.

Зад всяко нападателно държание стои болежка, която чака да бъде разбрана. Колкото по-рано се вслушаме в този вик за помощ, толкоз по-голям е шансът детето да израсне в човек, който има вяра в положителното – и в себе си, и в другите.

Ако вие или вашето дете имате потребност от поддръжка, не се колебайте да потърсите помощ. Посетете уеб страницата на Центъра за психична помощ към УМБАЛ „ Лозенец “ – там ще намерите информация за услуги, контакти и часове за консултация.

е клиничен психолог и фамилен съветник в Център за психична помощ към УМБАЛ „ Лозенец “. Завършила е бакалавърска степен по логика на психиката (2008 г.) и магистърска степен по „ Юридическа логика на психиката “ (2010 г.) в Югозападен университет – Благоевград, а след това магистърска степен по „ Клинична логика на психиката – психоаналитична вероятност “ (2013 г.) в Нов български университет. 

Здравка Анина работи с хора, които претърпяват прочувствени и поведенчески компликации, поддържа ги да изследват персоналните си прекарвания и динамичността на казуса си. Тя има вяра, че доверителната връзка задейства вътрешните запаси. Член е на Дружеството на психолозите в България, Асоциацията на психолозите и психотерапевтите в медицински структури и Българската асоциация по фамилна терапия.