В последните дни във връзка с войната в Украйна и

В последните дни по отношение на войната в Украйна и нещастието на украинския народ в общественото пространство още веднъж се възобновиха дебатите „ за “ или „ срещу “ националния ни празник – 3 март, Деня на Освобождението на България от османско робство. С по-голяма или по-малко активност и единствено с краткотрайни затишия те се водят към този момент 32 години. Това написа в разбор професор д.ист.н. Светлозар Елдъров.

Въздържал съм се да вземам участие в тях, тъй като избирам да се придържам към ролята на академик, с цел да оказа помощ с моите проучвания за основаването на условия за обективно, задълбочено и доколкото е допустимо независимо разискване на предишното, сегашното и бъдещето на Българския народен календар, разбиран като публична държавна празнично-обредна система. Забелязвам, че този метод избират и малцината други сътрудници, които проучвателен се занимават с тази проблематика.

Досега по отношение на празниците в Българския народен календар съм разгласил повече от дузина студии и публикации в тематични сборници или научни списания, явявал съм се с отчети по тази тематика в национални и интернационалните научни конференции. Най-пълно и просторно съм обобщил резултатите от моите проучвания в студията „ Душата на един народ: Българският народен календар от 1878 година до наши дни “, оповестена през 2016 година в Т. ІХ на „ Дриновски алманах “, взаимното от време на време издание на Българската академия на науките и Харковския народен университет.

Тук е моментът да напомня, че в Харков, който тия дни се трансформира в един от знаците на братоубийствената война в Украйна, съществува българска диря с дълбоки исторически корени. Те доближават да основаването на Харковския университет през 1805 година, защото генеалогичната линия на неговия създател и патрон Василий Назарович Каразин води до нашите земи. В влиятелната университетска институция, която се гордее с трима нобелови лауреати, в продължение на повече от четвърт век преподава професор Марин Дринов, един от създателите и пръв ръководител на Българското книжовно сдружение, прототип на Българска академия на науките. Неговото име носи Центърът за българистика и балкански проучвания при Харковския университет, основан през 2005 година с поддръжката на Българска академия на науките, който е един от стожерите на българистиката в Украйна. Сред неговите многочислени и значими научни прояви би трябвало да се упоменат обичайните интернационалните „ Дриновски четения “ и „ Кирило-Методиевски четения “. През предходната година първият конгрес означи своето 10-то издание, а вторият 20-то. Към тях би трябвало да причислим и упоменатият „ Дриновски алманах “, достигнал до поредност от 12 тома. Неговият основен редактор проф. Михаил Станчев, почитан учител в ХНУ и задграничен член на Българска академия на науките, тия дни стана прочут на българската общност с обективните и точни мнения по медиите за развиването на военновременните събития в Харков.

Като участник в научното съдействие сред Българска академия на науките и ХНУ от 2007 година и като зам.-главен редактор на „ Дриновски алманах “ дружно с доцент Сегрей Страшнюк, шеф на Центъра за българистика и балкански проучвания „ Марин Дринов “, не мога да остана и не съм оставал безразличен пред лицето на драмата, която се разиграва в Украйна. Заедно с други участници в българо-украинското научно съдействие намерихме метод да изразим взаимност, съпричастност и морална поддръжка към сътрудниците ни в Харков и да създадем вероятното за нашите сили да подтикнем към същото и университетските институции в България. В това отношение напълно се солидаризирам с Декларацията на управлението на Института за исторически проучвания по отношение на войната в Украйна – единственият теоретичен институт на Българска академия на науките, който до момента излезе с публична позиция.

Същевременно като български историк и български жител този път не мога да не взема отношение към възобновените диспути по отношение на националния ни празник. Без подозрение такива би трябвало да има, само че по-неподходящ миг от днешния за това надали може да се откри. Тече война. Войната има и хибридни измерения. Едно от тях е откриването, задълбочаването и изострянето на всички латентни и хронични несъгласия, които имат капацитета да се трансфорат в политически и публични разломи. Призовавам сътрудниците с научни звания и университетски длъжности да не посягаме към „ чашата с вино от гняв “ и да не съблазняваме с нея тъкмо в този момент българската общност към обществени диспути за националния празник. Склонен съм да имам вяра в положителните планове на хората, които ги желаят, само че моля към тях да ги оставим за по-спокойно и умно време, а не пред лицето на сегашната война. И не „ на парче “, за един или различен празник съгласно настоящата политическа обстановка, а за Българския народен календар като цяло.

България и българският народ се нуждаят от Закон за Националния празник и формалните празнични дни на Р България. Такъв закон ще бъде възобновяване на една национална традиция, която незаслужено е била прекратена и забравена. С първите княжески укази от края на ХІХ в. и с двата Закона за празниците от 1900 и 1911 година, както и с техните допълнения по-късно у нас е построена една относително добре уравновесена и национално насочена държавно-правната и обществено-публичната наредба на тази значима материя.

След Втората международна война националната традиция е брутално прекратена и с изключение на тоталната смяна и идеологизация на формалната празнично-обредна система, е наложена и руската матрица, съгласно която въпросите за празничните дни се уреждат не с обособен закон, а по трудовия кодекс.

С демократичните промени календарът на формалните държавни празници възвърна значително националния си образ, само че най-важното по една или друга причина не беше направено. Трудовият кодекс и до през днешния ден продължава да бъде законната основа на Българския народен календар, макар че националният ни празник и другите публични празници са нещо доста повече от неприсъствени дни и доста повече от трудови правни отношения. В светлината на нашата дълбока национална традиция, с помощта на която в края на ХІХ – началото на ХХ век българската страна изпъква като пионер в Югоизточна Европа във връзка с регулирането на формалната празнично-обредна система, през днешния ден като чудноват абсурд се натрапва фактът, че множеството балкански страни, а и значително други по света, имат свои закони за националите и държавните си празници, а България още стои на модела на трудовите правни отношения, общопризнат по руски модел. В такава рамка в действителност ще има смисъл да се дебатира и въпросът за националния ни празник. Но единствено не в този момент.