Цивилизация на зрелището, в памет на Марио Варгас Льоса
В памет на починалия публицист Марио Варгас Льоса (1936-2025) публикуваме фрагменти от неговото известно есе " Цивилизация на зрелището ". Текстът е писан преди повече от десетилетие за проблеми, които през днешния ден наподобяват още по-сериозни и притеснителни - опошляването на културата, обезличаването на интелектуалните водачи на нациите, превръщането на политиката и публицистиката в заложници на глада за сензации и произшествия.
Защо бягството от скуката се трансформира в движещата мощ на света? Защо изкуството light зарежда илюзията, че всеки е " в авангарда ", до момента в който в разбирането си за просвета приравнява философията на Кант и " Цирк дю Солей "? Защо от ден на ден хора търсят утешение на духа, очакване и разтуха в секти и култове, или опиати и алкохол? И за какво " в цивилизацията на зрелището цари смешникът "?
Пълния текст на есето можете да прочетете в книгата " ", издадена от " Колибри " и преведена от Людмила Петракиева.
...Какво значи цивилизация на зрелището?
Това е цивилизация на един свят, в чиято ценностна система първото място се пада на развлечението, а веселието и бягството от скуката са всеобща пристрастеност.
Разбира се, подобен житейски блян има цялостното право на битие. Само вманиачен пуритан би осъдил представителите на обещано общество, в случай че се стремят да внесат наслада, веселба, смях и забава във всекидневието си, оковано в смазващо, а нерядко и оскотяващо еднообразие.
Но провъзгласявайки за висша полезност естествената податливост към прелестно превозване на времето, ние сме провокирали нечакани последствия: културата се обезличава, всички са обзети от фриволно въодушевление, а в региона на всеобщото осведомление процъфтява безотговорната клюкарска скандална публицистика.
Какво е предиздвикало Запада да се хлъзне към този жанр цивилизация? - Благоденствието, последвало годините на оскъдност през Втората международна война, и недоимъкът от първите следвоенни години.
След суровия военновременен стадий настъпил интервал на удивително икономическо развиване. Във всички демократични и демократични общества в Европа и Северна Америка междинните съсловия набъбнали като пяна, засилил се обменът сред класите, като в това време се следило невиждано разчупване на моралните правила, преди всичко в половото държание, обичайно възпирано от Църквата и от лицемерни нерелигиозни политически организации - и десни, и леви.
Благоденствието, разпуснатите нрави и все по-големият дял на свободно време дали в развития свят мощен подтик на развлекателните промишлености, благословени от рекламата - майка и учителка магьосница на нашето време.
Така за все по-широки публични пластове, от върха до основата на обществената пирамида, стремежът да не скучаем, да заобикаляме всичко, което ни безпокои, тревожи и обременява, незабелязано, само че непрестанно се трансформирал в поколенческа заръка, наречена от Ортега-и-Гасет „ дух на нашето време " - радостният, великодушен и леконравен господ, комуто всички ние, умишлено или не, служим най-малко от половин век насам, от ден дневно от ден на ден.
Друг не по-маловажен фактор за одобряването на тази реалност била демократизацията на културата.
Явлението е подбудено от човеколюбива воля - културата не можела повече да е извънредно притежание на елита и всяко демократично и демократично общество поемало моралното обвързване да я направи общодостъпна посредством образованието, само че и посредством развиването и финансирането на изкуствата, литературата и останалите културни изяви.
Тази инак похвална философия довела обаче до нежелана последица: принизяването и изпростяването на културния живот, като освен това лесносмилаемите форми и плиткото наличие на културните артикули са оправдавани с благовидния претекст, че по този начин щели да доближат до по-широк кръг хора.
Количество за сметка на качеството.
Отворен към най-мерзките демагогии в региона на политиката, този метод има непредвидими отблясъци в региона на културата: загуба на високата просвета, неизбежно малцинствена заради сложността и, а постоянно и заради затворения темперамент на нейните кодове и знаци, и масовизация на самата визия за просвета.
Днес културата е сведена извънредно до смисъла на това разбиране в антропологическия дискурс. С други думи, просвета са всички изяви в живота на дадена общественост: нейният език, вярванията, нравите и обичаите, облеклото, техниката - в резюме, всичко използвано или избягвано, ценено или ненавиждано измежду тази общественост.
Сведем ли визията си за просвета до сходна сплав, неизбежно ще стартираме да я схващаме само като прелестен метод за запълване на времето.
Разбира се, културата може да бъде и това, само че в случай че в края на краищата се ограничи само до това, тя губи образа си и се обезценява, като се уравняват и уеднаквяват всички нейни съставки - оперите на Верди, философията на Кант, концертите на „ Ролинг Стоунс “ и представленията на цирк „ Дю Солей “ стават изцяло равностойни.
Затова не е чудно, че най-представителната литература на нашето време е литературата light, леката, незатрудняващата, лесната литература, която, без даже да се изчерви, има за цел на първо място и над всичко (и надали не с изключение на всичко) да забавлява.
* * *
Литературата light, както киното light и изобразителното изкуство light пораждат у читателя и фена прелестното чувство, че той е културен, революционно надъхан и съвременен, че без да хаби мисловни сили, си е запазил място в авангарда.
По този метод културата ни, колкото и да тръби, че е напредничава и че е превъзмогнала предишното, в действителност насажда приспособенчество в неговите най-лоши прояви - угодничеството и самодоволството.
За нашата цивилизация е обикновено и надали не наложително кулинарията и модата да заемат забележителна част от разделите за просвета, като майсторите гастрономи и стилните дизайнери се радват на всеобщото внимание, полагало се по-рано на учените, композиторите и философите.
В културните координати на нашето време фурните, печките и стилните сцени комфортно са се настанили сред книгите, концертите, лабораториите и оперните подиуми.
По същия метод телевизионните звезди и известните футболисти упражняват такова въздействие върху обичаите, усетите и модата, каквото по-рано са имали преподавателите, мислителите и (още по-рано) теолозите.
* * *
Масовизацията, паралелно с фриволността, е друга линия на културата на нашето време. Днес спортът е добил значителност, каквато в предишното е имал само в Древна Гърция.
За Платон, Сократ, Аристотел и останалите гости на Академията грижите за тялото съпътствали и допълвали грижите за духа, тьй като тогава хората вярвали, че тяло и дух се обогатяват взаимно. Разликата с нашата ера е, че в този момент нормално се спортува вместо и за сметка на умствената активност.
А всред обособените спортове най-силно се откроява футболът, всеобщо събитие, което също като концертите за съвременна музика притегля на едно място големи човешки множества и ги възпламенява повече от всевъзможни други събития - политически манифестации, религиозни шествия или цивилен конгреси.
Разбира се, за феновете, какъвто съм и аз, футболната среща може да е отлично, възторжено представление, мотив да блеснат уменията и сплотеността на тима и на обособените играчи.
Само че в наши дни огромните футболни мачове, както цирковите игри в Древния Рим, са на първо място мотив да потърсим отдушник на ирационалното, те разрешават на обособения човек да се върне към положението на член на племето, на част от стадото; в тази си роля, предпазен от уютната анонимност на трибуните, фенът освобождава нападателните си инстинкти по адрес на Другия и алегорично (нерядко и действително) може да подчини и унищожи съперника си.
Известните в някои клубове „ ударни агитки " и провокираните от тях мелета, довели и до смъртни случаи, оставили след себе си опожарени седалки и десетки жертви, демонстрират, че неведнъж многочислените ентусиасти - множеството от тях мъже, въпреки че се усилва и наличието на дамите - са привлечени като с магнит на игрищата не от спорта, а от някакъв ритуал, който отключва у обособения човек спотаени стихии и пориви, позволяващи му да се отхвърли от цивилизационната си принадлежност и да се държи по време на футболната среща като част от първобитна орда.
А масовизацията парадоксално се демонстрира паралелно с разпространяването на опиати, освен това на всички равнища на обществената пирамида.
* * *
Желанието да избягаш от празнотата и от терзанията, подбудени от възприятието за независимост и от нуждата да вземаш решения, да вземем за пример по какъв начин да изградиш себе си и околния свят, изключително в случай че той те изправя пред провокации и драми - ето кое подклажда потребността ни да се забавляваме, която движи нашата цивилизация.
Както до неотдавна религиите и високата просвета, за милиони хора през днешния ден дрогата е средство да удавят подозренията и стъписването пред дълбините на човешката душа, живота, гибелта, отвъдното, смисъла или безсмислието на съществуването.
Предизвиквайки в нас неестествена възбуденост и вдъхновение или пък вдъхвайки ни лъжливо успокоение, опиатите ни изпълват с моментно чувство за сигурност, избавление и благополучие. Но това е неистина, в този случай ненужна и зловредна, защото откъсва индивида от обществото и единствено видимо го освобождава от проблеми, отговорности и терзания.
Тъй или другояче, най-после всичко още веднъж ще се стовари върху му, ще го принуди да търси все по-силни дози за оглупяване и превъзбуда, а те ще задълбочават още повече празнотата в душата му.
* * *
В днешното общество упойващите субстанции и алкохолът ни обезпечават моментното утешение на духа, упованието и утехата, които в миналото хората са намирали в молитвите, изповедта, причастието и проповедите на енорийските свещеници.
По-рано по време на акция политиците се стремяха да се снимат на разположение с изтъкнати учени и драматурзи, та всички да ги видят с тях; по никакъв начин не е инцидентно, че днешните политици залагат на близостта и поддръжката на рок музиканти, киноактьори, звезди на футбола или други спортове.
Те са изместили интелектуалците като водачи на политическото схващане на междинните и националните пластове, таман те оглавяват обществените изяви, четат заявления от трибуните и се появяват по малкия екран, с цел да проповядват кое е положително и кое - неприятно в региона на стопанската система, политиката и положението на обществото.
В цивилизацията на зрелището цари смешникът. Впрочем наличието на артисти и артисти е значимо освен в периферията на политическия живот, каквото в действителност е публичното мнение. Някои от тях са се представяли на избори и са достигали до значими постове, като Роналд Рейгьн и Арнолд Шварценегер - надлежно президент на Съединените щати и губернатор на Калифорния.
Разбира се, не отхвърлям, че киноактьорите, рок и рап изпълнителите и футболистите може да са в положение да предложат скъпи хрумвания, само че твърдо отхвърлям да се съглася, че водещата роля, която им се отрежда през днешния ден в политиката, има нещо общо с тяхната проницателност или умствените им качества.
Тази роля се дължи единствено и извънредно на постоянната им поява в медиите и на умеенето им да играят функции. Защото се откроява фактът, че в актуалното ни общество явно е изгубила тежестта си личността, изпълнявала от епохи, до относително напълно наскоро, изключително значима роля в живота на народите - интелектуалецът.
Твърди се, че определението „ интелектуалец “ е зародило едвам през XIX век, по време на аферата „ Драйфус “ във Франция, в полемиките, разпалени от Емил Зола с прословутата му публикация „ Аз упреквам! “ в отбрана на офицера евреин, комуто, поради антисемитските настроения измежду висшето командване на френската войска, несправедливо приписали национално изменничество.
Ала въпреки понятието „ интелектуалец " да е добило гражданственост едвам от този момент насетне, истината е, че хората на мисълта и творчеството са взели участие в публичния живот, в политическите, религиозните и идейните диспути от самата зора на Запада.
Така е било в Платоновата Гърция и в Цицероновия Рим, по време на Ренесанса на Монтен и Макиавели, Просвещението на Волтер и Дидро, Романтизма на Ламартин и Виктор Юго - във всички исторически стадии, довели до модерността. Освен с академичната и креативната си активност, доста писатели са повлияли върху политическите и публичните събития със своите книги и изявления, както и със своята личностна позиция.
В младостта ми такива бяха Бертранд Ръсел в Англия, Сартр и Камю във Франция, Моравия и Виторини в Италия, Гюнтер Грас и Енценсбергер в Германия, същото се наблюдаваше и в съвсем всички европейски демократични страни. Достатъчно е да си спомним за присъединяване в публичния живот в Испания на Хосе Ортега-и-Гасет или Мигел де Унамуно.
А в наши дни интелектуалецът отсъства от обществените диспути, най-малко когато те имат някакво значение. Вярно е, че някои към момента подписват прокламации, насочат писма до вестниците и се увличат в разногласия, само че нищо от това не се отразява съществено върху развиването на обществото - в него икономическите, институционалните и даже културните въпроси се вземат решение от политическите и административните управляващи, както и от фактическите носители на властта.
В тези среди интелектуалците блестят с отсъствието си.
Съзнавайки в какво неблаговидно състояние ги е сложило обществото, множеството от тях са избрали да пазят безмълвие и да се въздържат от присъединяване в обществения спор.
Затворени в своята компетентност или активност, те са изоставили държанието, определяно допреди половин век като цивилен и честен ангажиментна писателя и мислителя към обществото.
И в този момент има, несъмнено, някои изключения, само че внимание получават - поради достъпа им до медиите - само тези, които са подготвени да се саморекламират и самоизтъкват, а не да отстояват правила и полезности. Защото обществото на зрелището се интересува от интелектуалеца единствено в случай че той се включва в стилната игра и се прави на шут.
Как се е стигнало до принизяването и обезличаването на интелектуалеца в наше време? Няма по какъв начин да не отчетем една от аргументите - недоверието към няколко генерации интелектуалци, които поради близостта си с нацисткия, руския и маоисткия тоталитаризъм са мълчали и са си затваряли очите за ужаси като Холокоста, руския ГУЛАГ и касапниците, устроени от Културната гражданска война в Китай.
Можем единствено да недоумяваме, стъписани, пред немалкото случаи с известни персони, считани за най-напредничавите мозъци на своето време, които са влизали в съглашателство с човеконенавистни режими, упрекнати в геноцид, необмислено погазвали всевъзможни човешки права и пренебрегвали всички свободи.
Но главната причина за неналичието на всевъзможен интерес към интелектуалците в действителност се корени в пренебрежението въобще към мисълта при цивилизацията на зрелището.
* * *
При цивилизацията на зрелището политиката се оказва вероятно също толкоз обезличена, колкото литературата, киното и изобразителните изкуства, а това значи, че рекламата с нейните слогани, клишета, недомислици, моди и тикове съвсем напълно е завзела политическото занимание, чието наличие в предишното бяха другите възгледи, стратегии, хрумвания и доктрини.
В наши дни политикът, в случай че желае да резервира известността си, е заставен да посвети вниманието си на първо място на жеста и формата, тъй като те са по-важни от неговите ценностни желания, убеждения и правила.
Да отчитаме бръчките, плешивините, побелелите коси, размера на носа и блясъка на зъбите, както и облеклото е също толкоз значимо, а постоянно даже по-важно, в сравнение с да обясняваме каква цел си е сложил политикът и какво счита да съгради или разгради, до момента в който ръководи.
... Октавио Пас доста тъкмо разяснява забързаните показни дейности (по-скоро симулации) на актуалните политици:
„ Но цивилизацията на зрелището е безмилостна. Зрителите нямат памет, по тази причина нямат и скрупули, нито същинска съвест. Живеят единствено поради новостите, все едно какви, стига да са нови. Бързо не помнят и без да мигнат, погледът им скача от сцените на гибел и съсипия във войната в Персийския залив към кълченията и подскоците на Мадона и Майкъл Джексън. На партизанските командири и на епископите е отредена една и съща орис - всички тях ги чака Голямата прозявка, безименна и всеобща - тя е Апокалипсисът и Страшният съд в обществото на зрелището ".
* * *
А по какъв метод публицистиката е повлияла върху цивилизацията на зрелището? И назад - по какъв начин тази цивилизация се е отразила върху публицистиката?
Границата, която обичайно делеше сериозната и сензационната публицистика, към този момент не е по този начин отчетлива, накъсана е от пробойни и в доста случаи се е изгубила изцяло, дотолкоз, че в наши дни мъчно се вижда остарялата разлика сред обособените медии.
Защото издигането на забавата и развлечението във висша полезност на епохата неусетно води до катурване на целите в осведомителната област.
Новините през днешния ден се дефинират като значими или второстепенни не съгласно значимостта им за стопанската система, политиката, културата и публичния живот, а на първо място, от време на време и само съгласно това, до каква степен са непредвидени, изненадващи, необикновени, скандални и зрелищни.
Без умишлено да си го е поставяла за цел, днешната публицистика, следвайки всеобщите културни повели, се стреми по едно и също време да осведомява и да забавлява. Резултатът от това незабелязано деформиране на обичайните и цели е неминуем - пресата също става light, лековата, смилаема, повърхностна и развлекателна.
А в случай че няма подръка такива събития за отразяване, в краен случай може да си ги изфабрикува. Нека не се учудваме тогава, че най-ярките образци в привличането на всеобща аудитория през днешния ден не са сериозните печатни издания, отличаващи се с акуратност, правота и обективност при отразяването на събитията, а светските списания - единствените, способни да опровергаят с милионните си тиражи аксиомата, че печатните медии се свиват и отстъпват в конкуренцията с аудио-визуалните и цифровите.
Отстъпва и губи само печатът, който е тръгнал против течението и не престава да прави старания да демонстрира възприятие за отговорност и да осведомява, а не толкоз да развлича и забавлява читателя.
* * *
...тъжната истина е, че през днешния ден няма вестник, списание или новинарски блок, кадърен да оцелее - да запази своята вярна аудитория, - в случай че не се преценява с отличителните черти на преобладаващата просвета на обществото и на времето, в което живеем.
Разбира се, огромните печатни органи не са просто ветропоказатели и издателската им политика, нравствените им критерии и осведомителните им цели не зависят само от желанията на публиката съгласно социологическите организации.
Сериозните медии си слагат за задача също по този начин да насочват, да поучават, да възпитават и да ни разкриват кое е правилно и кое - не, кое е заслужено или незаслужено, красиво или отблъскващо в неудържимата буря на днешния ден, в който публиката губи почва под краката си.
Но с цел да бъде допустима тази задача, те се нуждаят от аудитория, а в случай че вестникът или програмата не изповядват през днешния ден култа към зрелището, рискуват да останат без публика и да се обръщат единствено към призраци.
Журналистиката сама по себе си не е в положение да промени цивилизацията на зрелището, за чието основаване е съдействала.
Това е незаличимият белег на нашето време, актът за раждане на новите генерации, методът на живот, определящ развиването, а вероятно и края на този свят, предназначен за нас, щастливците, жители на страните, където демокрацията, свободата, концепциите, полезностите, книгите, изкуството и литературата на Запада са ни дарили привилегията да превърнем мимолетното забавление във висш блян на човешкия живот, като по едно и също време с това са ни дарили и опцията да се отнасяме цинично и пренебрежително към всичко, което отегчава, тревожи и ни припомня, че животът не е единствено веселба, а също и драма, болежка, свещенодействие и низ от прекършени копнежи.
Защо бягството от скуката се трансформира в движещата мощ на света? Защо изкуството light зарежда илюзията, че всеки е " в авангарда ", до момента в който в разбирането си за просвета приравнява философията на Кант и " Цирк дю Солей "? Защо от ден на ден хора търсят утешение на духа, очакване и разтуха в секти и култове, или опиати и алкохол? И за какво " в цивилизацията на зрелището цари смешникът "?
Пълния текст на есето можете да прочетете в книгата " ", издадена от " Колибри " и преведена от Людмила Петракиева.
...Какво значи цивилизация на зрелището?
Това е цивилизация на един свят, в чиято ценностна система първото място се пада на развлечението, а веселието и бягството от скуката са всеобща пристрастеност.
Разбира се, подобен житейски блян има цялостното право на битие. Само вманиачен пуритан би осъдил представителите на обещано общество, в случай че се стремят да внесат наслада, веселба, смях и забава във всекидневието си, оковано в смазващо, а нерядко и оскотяващо еднообразие.
Но провъзгласявайки за висша полезност естествената податливост към прелестно превозване на времето, ние сме провокирали нечакани последствия: културата се обезличава, всички са обзети от фриволно въодушевление, а в региона на всеобщото осведомление процъфтява безотговорната клюкарска скандална публицистика.
Какво е предиздвикало Запада да се хлъзне към този жанр цивилизация? - Благоденствието, последвало годините на оскъдност през Втората международна война, и недоимъкът от първите следвоенни години.
След суровия военновременен стадий настъпил интервал на удивително икономическо развиване. Във всички демократични и демократични общества в Европа и Северна Америка междинните съсловия набъбнали като пяна, засилил се обменът сред класите, като в това време се следило невиждано разчупване на моралните правила, преди всичко в половото държание, обичайно възпирано от Църквата и от лицемерни нерелигиозни политически организации - и десни, и леви.
Благоденствието, разпуснатите нрави и все по-големият дял на свободно време дали в развития свят мощен подтик на развлекателните промишлености, благословени от рекламата - майка и учителка магьосница на нашето време.
Така за все по-широки публични пластове, от върха до основата на обществената пирамида, стремежът да не скучаем, да заобикаляме всичко, което ни безпокои, тревожи и обременява, незабелязано, само че непрестанно се трансформирал в поколенческа заръка, наречена от Ортега-и-Гасет „ дух на нашето време " - радостният, великодушен и леконравен господ, комуто всички ние, умишлено или не, служим най-малко от половин век насам, от ден дневно от ден на ден.
Друг не по-маловажен фактор за одобряването на тази реалност била демократизацията на културата.
Явлението е подбудено от човеколюбива воля - културата не можела повече да е извънредно притежание на елита и всяко демократично и демократично общество поемало моралното обвързване да я направи общодостъпна посредством образованието, само че и посредством развиването и финансирането на изкуствата, литературата и останалите културни изяви.
Тази инак похвална философия довела обаче до нежелана последица: принизяването и изпростяването на културния живот, като освен това лесносмилаемите форми и плиткото наличие на културните артикули са оправдавани с благовидния претекст, че по този начин щели да доближат до по-широк кръг хора.
Количество за сметка на качеството.
Отворен към най-мерзките демагогии в региона на политиката, този метод има непредвидими отблясъци в региона на културата: загуба на високата просвета, неизбежно малцинствена заради сложността и, а постоянно и заради затворения темперамент на нейните кодове и знаци, и масовизация на самата визия за просвета.
Днес културата е сведена извънредно до смисъла на това разбиране в антропологическия дискурс. С други думи, просвета са всички изяви в живота на дадена общественост: нейният език, вярванията, нравите и обичаите, облеклото, техниката - в резюме, всичко използвано или избягвано, ценено или ненавиждано измежду тази общественост.
Сведем ли визията си за просвета до сходна сплав, неизбежно ще стартираме да я схващаме само като прелестен метод за запълване на времето.
Разбира се, културата може да бъде и това, само че в случай че в края на краищата се ограничи само до това, тя губи образа си и се обезценява, като се уравняват и уеднаквяват всички нейни съставки - оперите на Верди, философията на Кант, концертите на „ Ролинг Стоунс “ и представленията на цирк „ Дю Солей “ стават изцяло равностойни.
Затова не е чудно, че най-представителната литература на нашето време е литературата light, леката, незатрудняващата, лесната литература, която, без даже да се изчерви, има за цел на първо място и над всичко (и надали не с изключение на всичко) да забавлява.
* * *
Литературата light, както киното light и изобразителното изкуство light пораждат у читателя и фена прелестното чувство, че той е културен, революционно надъхан и съвременен, че без да хаби мисловни сили, си е запазил място в авангарда.
По този метод културата ни, колкото и да тръби, че е напредничава и че е превъзмогнала предишното, в действителност насажда приспособенчество в неговите най-лоши прояви - угодничеството и самодоволството.
За нашата цивилизация е обикновено и надали не наложително кулинарията и модата да заемат забележителна част от разделите за просвета, като майсторите гастрономи и стилните дизайнери се радват на всеобщото внимание, полагало се по-рано на учените, композиторите и философите.
В културните координати на нашето време фурните, печките и стилните сцени комфортно са се настанили сред книгите, концертите, лабораториите и оперните подиуми.
По същия метод телевизионните звезди и известните футболисти упражняват такова въздействие върху обичаите, усетите и модата, каквото по-рано са имали преподавателите, мислителите и (още по-рано) теолозите.
* * *
Масовизацията, паралелно с фриволността, е друга линия на културата на нашето време. Днес спортът е добил значителност, каквато в предишното е имал само в Древна Гърция.
За Платон, Сократ, Аристотел и останалите гости на Академията грижите за тялото съпътствали и допълвали грижите за духа, тьй като тогава хората вярвали, че тяло и дух се обогатяват взаимно. Разликата с нашата ера е, че в този момент нормално се спортува вместо и за сметка на умствената активност.
А всред обособените спортове най-силно се откроява футболът, всеобщо събитие, което също като концертите за съвременна музика притегля на едно място големи човешки множества и ги възпламенява повече от всевъзможни други събития - политически манифестации, религиозни шествия или цивилен конгреси.
Разбира се, за феновете, какъвто съм и аз, футболната среща може да е отлично, възторжено представление, мотив да блеснат уменията и сплотеността на тима и на обособените играчи.
Само че в наши дни огромните футболни мачове, както цирковите игри в Древния Рим, са на първо място мотив да потърсим отдушник на ирационалното, те разрешават на обособения човек да се върне към положението на член на племето, на част от стадото; в тази си роля, предпазен от уютната анонимност на трибуните, фенът освобождава нападателните си инстинкти по адрес на Другия и алегорично (нерядко и действително) може да подчини и унищожи съперника си.
Известните в някои клубове „ ударни агитки " и провокираните от тях мелета, довели и до смъртни случаи, оставили след себе си опожарени седалки и десетки жертви, демонстрират, че неведнъж многочислените ентусиасти - множеството от тях мъже, въпреки че се усилва и наличието на дамите - са привлечени като с магнит на игрищата не от спорта, а от някакъв ритуал, който отключва у обособения човек спотаени стихии и пориви, позволяващи му да се отхвърли от цивилизационната си принадлежност и да се държи по време на футболната среща като част от първобитна орда.
А масовизацията парадоксално се демонстрира паралелно с разпространяването на опиати, освен това на всички равнища на обществената пирамида.
* * *
Желанието да избягаш от празнотата и от терзанията, подбудени от възприятието за независимост и от нуждата да вземаш решения, да вземем за пример по какъв начин да изградиш себе си и околния свят, изключително в случай че той те изправя пред провокации и драми - ето кое подклажда потребността ни да се забавляваме, която движи нашата цивилизация.
Както до неотдавна религиите и високата просвета, за милиони хора през днешния ден дрогата е средство да удавят подозренията и стъписването пред дълбините на човешката душа, живота, гибелта, отвъдното, смисъла или безсмислието на съществуването.
Предизвиквайки в нас неестествена възбуденост и вдъхновение или пък вдъхвайки ни лъжливо успокоение, опиатите ни изпълват с моментно чувство за сигурност, избавление и благополучие. Но това е неистина, в този случай ненужна и зловредна, защото откъсва индивида от обществото и единствено видимо го освобождава от проблеми, отговорности и терзания.
Тъй или другояче, най-после всичко още веднъж ще се стовари върху му, ще го принуди да търси все по-силни дози за оглупяване и превъзбуда, а те ще задълбочават още повече празнотата в душата му.
* * *
В днешното общество упойващите субстанции и алкохолът ни обезпечават моментното утешение на духа, упованието и утехата, които в миналото хората са намирали в молитвите, изповедта, причастието и проповедите на енорийските свещеници.
По-рано по време на акция политиците се стремяха да се снимат на разположение с изтъкнати учени и драматурзи, та всички да ги видят с тях; по никакъв начин не е инцидентно, че днешните политици залагат на близостта и поддръжката на рок музиканти, киноактьори, звезди на футбола или други спортове.
Те са изместили интелектуалците като водачи на политическото схващане на междинните и националните пластове, таман те оглавяват обществените изяви, четат заявления от трибуните и се появяват по малкия екран, с цел да проповядват кое е положително и кое - неприятно в региона на стопанската система, политиката и положението на обществото.
В цивилизацията на зрелището цари смешникът. Впрочем наличието на артисти и артисти е значимо освен в периферията на политическия живот, каквото в действителност е публичното мнение. Някои от тях са се представяли на избори и са достигали до значими постове, като Роналд Рейгьн и Арнолд Шварценегер - надлежно президент на Съединените щати и губернатор на Калифорния.
Разбира се, не отхвърлям, че киноактьорите, рок и рап изпълнителите и футболистите може да са в положение да предложат скъпи хрумвания, само че твърдо отхвърлям да се съглася, че водещата роля, която им се отрежда през днешния ден в политиката, има нещо общо с тяхната проницателност или умствените им качества.
Тази роля се дължи единствено и извънредно на постоянната им поява в медиите и на умеенето им да играят функции. Защото се откроява фактът, че в актуалното ни общество явно е изгубила тежестта си личността, изпълнявала от епохи, до относително напълно наскоро, изключително значима роля в живота на народите - интелектуалецът.
Твърди се, че определението „ интелектуалец “ е зародило едвам през XIX век, по време на аферата „ Драйфус “ във Франция, в полемиките, разпалени от Емил Зола с прословутата му публикация „ Аз упреквам! “ в отбрана на офицера евреин, комуто, поради антисемитските настроения измежду висшето командване на френската войска, несправедливо приписали национално изменничество.
Ала въпреки понятието „ интелектуалец " да е добило гражданственост едвам от този момент насетне, истината е, че хората на мисълта и творчеството са взели участие в публичния живот, в политическите, религиозните и идейните диспути от самата зора на Запада.
Така е било в Платоновата Гърция и в Цицероновия Рим, по време на Ренесанса на Монтен и Макиавели, Просвещението на Волтер и Дидро, Романтизма на Ламартин и Виктор Юго - във всички исторически стадии, довели до модерността. Освен с академичната и креативната си активност, доста писатели са повлияли върху политическите и публичните събития със своите книги и изявления, както и със своята личностна позиция.
В младостта ми такива бяха Бертранд Ръсел в Англия, Сартр и Камю във Франция, Моравия и Виторини в Италия, Гюнтер Грас и Енценсбергер в Германия, същото се наблюдаваше и в съвсем всички европейски демократични страни. Достатъчно е да си спомним за присъединяване в публичния живот в Испания на Хосе Ортега-и-Гасет или Мигел де Унамуно.
А в наши дни интелектуалецът отсъства от обществените диспути, най-малко когато те имат някакво значение. Вярно е, че някои към момента подписват прокламации, насочат писма до вестниците и се увличат в разногласия, само че нищо от това не се отразява съществено върху развиването на обществото - в него икономическите, институционалните и даже културните въпроси се вземат решение от политическите и административните управляващи, както и от фактическите носители на властта.
В тези среди интелектуалците блестят с отсъствието си.
Съзнавайки в какво неблаговидно състояние ги е сложило обществото, множеството от тях са избрали да пазят безмълвие и да се въздържат от присъединяване в обществения спор.
Затворени в своята компетентност или активност, те са изоставили държанието, определяно допреди половин век като цивилен и честен ангажиментна писателя и мислителя към обществото.
И в този момент има, несъмнено, някои изключения, само че внимание получават - поради достъпа им до медиите - само тези, които са подготвени да се саморекламират и самоизтъкват, а не да отстояват правила и полезности. Защото обществото на зрелището се интересува от интелектуалеца единствено в случай че той се включва в стилната игра и се прави на шут.
Как се е стигнало до принизяването и обезличаването на интелектуалеца в наше време? Няма по какъв начин да не отчетем една от аргументите - недоверието към няколко генерации интелектуалци, които поради близостта си с нацисткия, руския и маоисткия тоталитаризъм са мълчали и са си затваряли очите за ужаси като Холокоста, руския ГУЛАГ и касапниците, устроени от Културната гражданска война в Китай.
Можем единствено да недоумяваме, стъписани, пред немалкото случаи с известни персони, считани за най-напредничавите мозъци на своето време, които са влизали в съглашателство с човеконенавистни режими, упрекнати в геноцид, необмислено погазвали всевъзможни човешки права и пренебрегвали всички свободи.
Но главната причина за неналичието на всевъзможен интерес към интелектуалците в действителност се корени в пренебрежението въобще към мисълта при цивилизацията на зрелището.
* * *
При цивилизацията на зрелището политиката се оказва вероятно също толкоз обезличена, колкото литературата, киното и изобразителните изкуства, а това значи, че рекламата с нейните слогани, клишета, недомислици, моди и тикове съвсем напълно е завзела политическото занимание, чието наличие в предишното бяха другите възгледи, стратегии, хрумвания и доктрини.
В наши дни политикът, в случай че желае да резервира известността си, е заставен да посвети вниманието си на първо място на жеста и формата, тъй като те са по-важни от неговите ценностни желания, убеждения и правила.
Да отчитаме бръчките, плешивините, побелелите коси, размера на носа и блясъка на зъбите, както и облеклото е също толкоз значимо, а постоянно даже по-важно, в сравнение с да обясняваме каква цел си е сложил политикът и какво счита да съгради или разгради, до момента в който ръководи.
... Октавио Пас доста тъкмо разяснява забързаните показни дейности (по-скоро симулации) на актуалните политици:
„ Но цивилизацията на зрелището е безмилостна. Зрителите нямат памет, по тази причина нямат и скрупули, нито същинска съвест. Живеят единствено поради новостите, все едно какви, стига да са нови. Бързо не помнят и без да мигнат, погледът им скача от сцените на гибел и съсипия във войната в Персийския залив към кълченията и подскоците на Мадона и Майкъл Джексън. На партизанските командири и на епископите е отредена една и съща орис - всички тях ги чака Голямата прозявка, безименна и всеобща - тя е Апокалипсисът и Страшният съд в обществото на зрелището ".
* * *
А по какъв метод публицистиката е повлияла върху цивилизацията на зрелището? И назад - по какъв начин тази цивилизация се е отразила върху публицистиката?
Границата, която обичайно делеше сериозната и сензационната публицистика, към този момент не е по този начин отчетлива, накъсана е от пробойни и в доста случаи се е изгубила изцяло, дотолкоз, че в наши дни мъчно се вижда остарялата разлика сред обособените медии.
Защото издигането на забавата и развлечението във висша полезност на епохата неусетно води до катурване на целите в осведомителната област.
Новините през днешния ден се дефинират като значими или второстепенни не съгласно значимостта им за стопанската система, политиката, културата и публичния живот, а на първо място, от време на време и само съгласно това, до каква степен са непредвидени, изненадващи, необикновени, скандални и зрелищни.
Без умишлено да си го е поставяла за цел, днешната публицистика, следвайки всеобщите културни повели, се стреми по едно и също време да осведомява и да забавлява. Резултатът от това незабелязано деформиране на обичайните и цели е неминуем - пресата също става light, лековата, смилаема, повърхностна и развлекателна.
А в случай че няма подръка такива събития за отразяване, в краен случай може да си ги изфабрикува. Нека не се учудваме тогава, че най-ярките образци в привличането на всеобща аудитория през днешния ден не са сериозните печатни издания, отличаващи се с акуратност, правота и обективност при отразяването на събитията, а светските списания - единствените, способни да опровергаят с милионните си тиражи аксиомата, че печатните медии се свиват и отстъпват в конкуренцията с аудио-визуалните и цифровите.
Отстъпва и губи само печатът, който е тръгнал против течението и не престава да прави старания да демонстрира възприятие за отговорност и да осведомява, а не толкоз да развлича и забавлява читателя.
* * *
...тъжната истина е, че през днешния ден няма вестник, списание или новинарски блок, кадърен да оцелее - да запази своята вярна аудитория, - в случай че не се преценява с отличителните черти на преобладаващата просвета на обществото и на времето, в което живеем.
Разбира се, огромните печатни органи не са просто ветропоказатели и издателската им политика, нравствените им критерии и осведомителните им цели не зависят само от желанията на публиката съгласно социологическите организации.
Сериозните медии си слагат за задача също по този начин да насочват, да поучават, да възпитават и да ни разкриват кое е правилно и кое - не, кое е заслужено или незаслужено, красиво или отблъскващо в неудържимата буря на днешния ден, в който публиката губи почва под краката си.
Но с цел да бъде допустима тази задача, те се нуждаят от аудитория, а в случай че вестникът или програмата не изповядват през днешния ден култа към зрелището, рискуват да останат без публика и да се обръщат единствено към призраци.
Журналистиката сама по себе си не е в положение да промени цивилизацията на зрелището, за чието основаване е съдействала.
Това е незаличимият белег на нашето време, актът за раждане на новите генерации, методът на живот, определящ развиването, а вероятно и края на този свят, предназначен за нас, щастливците, жители на страните, където демокрацията, свободата, концепциите, полезностите, книгите, изкуството и литературата на Запада са ни дарили привилегията да превърнем мимолетното забавление във висш блян на човешкия живот, като по едно и също време с това са ни дарили и опцията да се отнасяме цинично и пренебрежително към всичко, което отегчава, тревожи и ни припомня, че животът не е единствено веселба, а също и драма, болежка, свещенодействие и низ от прекършени копнежи.
Източник: boulevardbulgaria.bg
КОМЕНТАРИ