В памет на Милан Кундера, който почина на 94-годишна възраст, публикуваме

В памет на Милан Кундера, който умря на 94-годишна възраст, публикуваме още веднъж един в " Гласове " отпреди три години.

Милан Кундера е роден в Чехословакия. През 1975 година той емигрира във Франция. Видимата простащина на тези две фрази е лъжлива: с изключителна елементарност, съвсем разочароващи, те показват обаче неповторимата биография, позволена от френско-чешкия публицист за френските издания на неговите книги и изключително за неговите “Прозведения ”, оповестени от “Галимар ”, в влиятелната “Библиотека на Плеядата ”, рядко оказвана привилегия на жив публицист. 

Какво би могло да се случи сред 1 април 1929 година, когато се ражда в Бърно, Чехословакия (града, в който израства и учи до 1948 година, преди да влезе във факултета в Прага), и лятото на 1975 година, когато заживява във Франция? Как един добър студент, влезнал в Комунистическата партия на 18-годишна възраст, наследник на почитан музикант, станал след това незабравим публицист, е бил заставен да бяга, ставайки даже чужденец в родната си страна - дотам, че да загуби поданството си, което алегорично му бе върнато преди година от посланика на Чешката република във Франция?

Достатъчни са една тирада и една смешка.

На първо място, една тирада. Юни 1967 година: както нормално, чехословашките писатели организират конгрес в двореца “Винохради ” в Прага, в зала “Маяковски ”, надиплена за случая с богати червени драперии; жегата е задушаваща, копчетата на ризите се разкопчават, а писателите се редуват на трибуната в атмосфера, която не подготвя за слушане. Но точно тук, измежду потните участници в конгреса, се разиграва първо деяние на това, което скоро ще бъде наречено “Пражката полет ”: един след различен писателите, поканени да вземат думата, се изричат остро против цензурата, желаят независимост на словото и мнението (поне за творците) и се афишират против претенциите на сталинизма да уеднакви мозъците, криминализирайки всяка форма на културно творчество, което се отклонява от формалната доктрина. Мнозина от тях са откровени марксисти.

Един от тях към момента е едва прочут отвън тези стени, само че името му е задоволително, с цел да притегли вниманието на аудиторията: Милан Кундера е претрупан да произнесе тирада при откриването на конгреса, която е озаглавил “Да върнем на литературата нейно качество и достолепие ”. Тезата му може да се обобщи по този начин: точно със своите корени, задълбочено проучване на нейната просвета, история и литуратура, една нация може да подсигурява бъдещето си; задушавайки личната си еднаквост и поставяйки намордник на някои от най-блестящите си мозъци с претекста, че разсъжденията им не се вписват изцяло в естетическите рамки на социалистическия натурализъм, чехословашкият режим самичък се обрича на крах. Речта е посрещната с петнайсетминутни аплодисменти, както оповестяват по-късно въодушевени свидетели; единствено че в залата е и един пълен и плешив мъж, който не закъснява да изрази на всеослушание своето неодобрение и яростно да напусне. Гостите затаяват мирис. Сцената би била комична, в случай че не беше притеснителна: мъжът е не различен, а Иржи Хендрик, номер две в режима, изтъкнат и заплашителен член на Чехословашката комунистическа партия…

Надеждите, родени в този ден, излизат отвън писателския и артистичен кръг в страната и се популяризират доста бързо измежду популацията: хората към този момент мечтаят за лекост и независимост, показват си нови художествени форми, по-малко недоверчиви са и излизат повече… През януари реформаторът Александър Дубчек идва на власт: примката на режима се разхлабва. Говори се за “социализъм с човешко лице ”. В литературните вестници (особено в един от тях, “Литературни вести ”), писателите не престават да упорстват: те желаят да дишат. Да пишат и да разгласяват, без да желаят нечие разрешение, още по-малко това на държавното управление или на Комунистическата партия. Скоро ще настъпи пролетта: мозъците се разсънват, оптимизмът най-сетне е позволен…

" Шегата "  

Но да се върнем на Кундера: с изключение на за речта, става въпрос и за една смешка. Шега, която не е по усета на всички. 

Това е историята на един студент болшевик, Лудвик Ян, почитан в университета и разгорещен почитател на самокритиката, знак за почитание към господстващата идеология, в чието познаване той се отличава също толкоз, колкото и в учението. Лудвик има всичко, с цел да успее в живота - включителната лудата обич, която изпитва към своята приятелка Маркета, за която счита, че също го обича. Но ето: без да се замисля доста и с цел да си направи смешка, ѝ праща пощенска картичка с много загадъчно изречение, което приключва с думите “Да живее Троцки! ” и наподобява иронично подкопава комунистическата теория. Случаят се разчува: доста бързо Людвик е изключен от партията, по-късно от университета и стартират неприятностите… 

“Шегата ” е първият разказ на Кундера, приключен през 1967 година. Публикуването му в Чехословакия среща много компликации, тъй че френският му превод ще бъде първото му автентично издание.

На журналистка от France Culture, която го пита за политическия отзив на този разказ, който очевидно е ядосал чехословашките управляващи, Милан Кундера дава отговор през 1968 година: “Когато започнах да пиша този разказ, си мислех, че стартирам да пиша любовен роман; а след това бях доста изумен, понякога даже неприятно сюрпризиран, че всички го считат за политически или идеологически разказ. Но любовта по това време се определяше ужасно доста от обществените, историческите условия (…). Така че тази обич, разказана в романа, тази обич е много мрачна, неприятна обич, много садистична обич, и мисля, че тази обич показва главните болки на това време ”.

Това е в действителност същинското закононарушение на Кундера, най-малко в очите на управляващите в страната: че не се затваря в една-единствена категория на усещане. Че не показва нито придвижване, нито течение, нито теория - а е на собствен руд ту сантиментална, ту рационална, политическа или лека, сериозна или иронична… Че има повече от едно лице, като героят в романа.

Именно тази непоносима лекост на битието коства на героя от “Шегата ”, както и на самия публицист, упреците, а след това и цензурата на управляващите. Защото след пролетта идва зимата: в нощта на 20 против 21 август 1968 година, войските на Варшавския контракт нахлуват в страната. Краят на опита и връщане към ортодоксалния, категоричен комунизъм. Край на шегата. Не можеш да се закачаш с алените.

Трагично десетилетие

Самият Кундера, чиято писателска активност към този момент е трайно възпрепятствана от цензурата, вижда по какъв начин се сбъдват най-лошите му страхове: с повторното заледяване на чехословашкият креативен живот, пред очите му изчезва цялата просвета (и затова идентичност) на неговата татковина. В изявление за “Монд ” през 1979 година той се връща обстойно към последвалото трагично десетилетие: “Хората на културата освен се отстраняват или наказват; те би трябвало да изчезнат от паметта. Имената им към този момент не могат да бъдат открити в справочниците. Културата обаче е паметта на народа, груповото схващане за историческата последователност, метод на мислене и живот. Книгите и картините са единствено огледалото, в което тази дълбока просвета се отразява, концентрира, съхранява ”.

Във Франция през 1975 година той намира свободата. Дори написа най-после книгите си напряко на френски, респект към страната, която му е разрешила да развива гения си. Във Франция обаче, където през същата пролет на 1968 година по стените пишеше “забранено е да се не разрешава ”, приветстваха възторжено тези, които надалеч от Прага слагаха намордник на писателите, и потъпкваха остарелия свят и остарелите идентичности. Кундера в никакъв случай не се е поддавал на това съпоставяне: тъкмо противоположното, той виждаше разликата сред едната пролет и другата, несъгласието сред двете събития, чийто конфронтация даже акцентира в предговора си към романа на Йозеф Шкворецки “Чудото в Бохемия ”: “Парижкият май поставяше под въпрос това, което назоваваме европейска просвета и нейните обичайни полезности, до момента в който Пражката пролет беше буйна отбрана на културната традиция в най-широкиа и търпелив смисъл на думата, отбрана както на християнството, по този начин и на модерното изкуства, и двете еднообразно отричани от властта ”.

Във Франция през днешния ден 91-годишният публицист вижда даже по какъв начин името на Виктор Юго е изтръгвано от улиците, кръстени на фамозния публицист. Как да не си спомним за думите, които изрича, когато му споделят за руското посягане против чехословашката просвета: “Народите оцеляват при промяната на режимите. Но изпразвайки една нация от нейната просвета, т.е. от нейната памет и самородност, я обричат на гибел ”?

Превод от френски: Галя Дачкова