Обезкръвена България се изправя. Бавно, година след година
В оригинал той прозвуча по този начин - "Кога ще се оправим? ", до момента в който пародийната му форма бе "Шъ съ оправим ". До момента обаче отговор по този начин и не е даден нито пък сме се оправили. Не са обяснени и аргументите това въпреки всичко да не се случи. На пръв взор след 1989 година постигнахме съвсем всички национални цели, дефинирани още при започване на прехода-влязохме в Европейския съюз, преди този момент станахме член на НАТО, имаме положителни връзки с всички страни освен в Европа. получихме пари-инвестиции, подкрепяне, безплатни траншове. Но хората у нас са недоволни и с право. Има чувството за невъзможност, младите са скептични, безработните - обезверени, работещите - в голямата си част са небогати. Ножицата сред малцината свръхбогати и масата небогати продължава да се разтваря. Държавният дълг се върна на равнищата от 1988 година, политическата класа е с доста ниско доверие, правосъдната система и Народното събрание на процедура са ненавиждани от множеството българи. Защо се случи по този начин и дали България изживява за първи път сходна обстановка. И кой е отговорен?
Една от аргументите за положението ни сега и обезверяването на българите е обезкръвената ни нация поради приключването на най-умните, предприемчиви и подготвени да работят по западни стандарти хора. Цифрите са страшни - сред милион и милион и половина българи са стопански и обществени мигранти. При малко под 9 милиона население в навечерието на измененията.
Който можа, отпътува. Който откри кураж, отпътува. Върнаха се малко на брой, множеството се устроиха някъде там, на Запад и не мислят да се връщат. Не всички от тях са добре, както са си мислели, само че това, че остават, е задоволително сладкодумен факт. Тук останаха нерешителни, неподготвени, възрастни. Между тях има и доста качествени хора, само че те или не получават късмет, или не са склонни да си пробиват път посредством нарушение на законите и занемаряване на морала. Рядко някой стига до състояние, при което да може да въздейства на вземането на решения за стопанската система, политиката и обществото.
Липсва ни междинна класа, която на основата на своята финансова самостоятелност, да се опита да насочи страната в вярната посока. Малкият и междинен бизнес е на ръба на оцеляването и зависи извънредно доста от служителите бюрократи. Защото и двата финансови потока, които се наливат пари в стопанската система са подчинени на държавни структури-европейските фондове и търговете по публични поръчки. В страната останаха и хора, които пробиха в политиката и стопанската система. Въпросът е по какъв начин съумяха. Бизнесмени, направени такива по силата на познанства, другарства, родови връзки и даже шанс, само че и държани под око. Те също зависят от служителите и водачите - една тяхна дума и идват инспекции отвред - данъчни, прокуратура, санитарни управляващи. Затова си налягат парцалите и слушат. Политици, депутати и министри, които на 100% зависят от волята на водача. Една дума срещу волята му и са навън. Такава ни е системата и тя не е определена инцидентно. За да се трансформират нещата, трябват хора - готови, мислещи за обществото дружно с мислите за замогване или издигане във властта. Те би трябвало да дойдат с годините, при промяната на поколенията, най-малко такава е историческата логичност. Защото това не е нещо ново, случвало се е и преди, претърпели сме го и отново сме се изправяли, само че за това са били нужни години. Когато България пада под турска власт през 14 век цветът на нацията, най-образованите, най-богатите, най-предприемчивите и издигналите се, аристокрация и воини, търговци и занаятчии, отива под ножа. Остават тези, които не са били считани за рискови за новите владетели, или тези, които трансформират вяра и нрав и стартират да им служат. Знаем какво следва-пет века иго. И едвам през Българското Възраждане нещата стартират да се трансформират. Обезкръвили са ни войните - Балканска, Междусъюзническа и Първа международна при започване на 20 век, както и политическите боричкания към свалянето на държавното управление на Александър Стамболийски през 1923 година. Пак цветът на нацията, запленен от националните идеали и залъгван от политиците и царя, е обречен в окопите и по бойните полета или избиван в братоубийствени сражения и по полицейски сектори. Преживяла същински стопански, обществен и битов взрив в края на 19 и началото на 20 век, страната още веднъж би трябвало да ражда, отглежда и издига най-хубавите си рожби, с цел да тръгнат напред всички. Прави го ненапълно сполучливо, само че просто времето не й доближава. Идва 1944 година и още веднъж по политически аргументи доста от тогавашните политици, предприемачи, земевладелци падат под ножа на новата власт. Страната се гърчи, а отпред застават освен неподготвени, само че и политизирани до прекаленост хора, които с желязна ръка постановат новия ред. Достойни, умни и неоцапани с кръв хора са натирени по села и паланки, по затвори и лагери поради генезис или владеене на парцели, предприятия или магазинчета. Не се употребява капацитетът им да работят, основават закони и водят другите. Знаем какво последва - 45 години държавен социализъм, желязна завеса, издигане на близки до мощните на деня, родственици, братовчеди, земляци. И застой, голям за страната ни държавен дълг. След 1989 година още веднъж преживяхме обекръвяване, този път изцяло демократично. Без кръв, принуждение или политически напъни, само че със същия резултат. Падането на желязната завеса отвори път за доста хора, предприемчиви, умни, знаещи езици и подготвени да покорят света. И за авантюристи, несъмнено. И те го направиха. допустимо е това да беше по този начин нужната ни междинна класа. Днес забележителна част от тези милион и половина пращат пари на останалите си в България близки и това е финансов поток, съпоставим с европейските фондове, които употребяваме. Ще преодолеем ли и това обезкръвяване? Ще преживеем ли още веднъж своето възобновление? Сигурно, само че ще трябват генерации и години. Да се родят и израснат хората, които няма да се прехласват по жълти вести и жълти политици, няма да получават бизнеса си наготово или под изискване, ще съблюдават законите и ще градят същинска стопанска система и гражданско общество. За които мутрите, напращели от мускули и безпардонни на всички места няма да са образец за подражателство. А политици, които ни излагат, корумпирани или безлични, ще бъдат сваляни от постовете и позициите си от обществото. Колко време ще е належащо, никой не може да каже. Процесът може да се проточи с десетилетия, изключително, в случай че не създадем в този момент условия младите да останат в страната и да намерят пътя си тук, а не на Запад. Да дадат нещо за страната си, само че и тя да им даде-сигурност, правораздаване, вероятност, поле за изява и бизнес. Тогава евентуално ще се оправим. Ако пък това не се случи, ще продължим да агонизираме. Докато станем нация от пенсионери, разчитаща на помощи без значение откъде-от бюджета, Европа или предприемачи с доста насъбрани пари. Може в този момент живеещите в страната да не видят това. Дано обаче идващите генерации го доживеят, с цел да има бъдеще за България.
Една от аргументите за положението ни сега и обезверяването на българите е обезкръвената ни нация поради приключването на най-умните, предприемчиви и подготвени да работят по западни стандарти хора. Цифрите са страшни - сред милион и милион и половина българи са стопански и обществени мигранти. При малко под 9 милиона население в навечерието на измененията.
Който можа, отпътува. Който откри кураж, отпътува. Върнаха се малко на брой, множеството се устроиха някъде там, на Запад и не мислят да се връщат. Не всички от тях са добре, както са си мислели, само че това, че остават, е задоволително сладкодумен факт. Тук останаха нерешителни, неподготвени, възрастни. Между тях има и доста качествени хора, само че те или не получават късмет, или не са склонни да си пробиват път посредством нарушение на законите и занемаряване на морала. Рядко някой стига до състояние, при което да може да въздейства на вземането на решения за стопанската система, политиката и обществото.
Липсва ни междинна класа, която на основата на своята финансова самостоятелност, да се опита да насочи страната в вярната посока. Малкият и междинен бизнес е на ръба на оцеляването и зависи извънредно доста от служителите бюрократи. Защото и двата финансови потока, които се наливат пари в стопанската система са подчинени на държавни структури-европейските фондове и търговете по публични поръчки. В страната останаха и хора, които пробиха в политиката и стопанската система. Въпросът е по какъв начин съумяха. Бизнесмени, направени такива по силата на познанства, другарства, родови връзки и даже шанс, само че и държани под око. Те също зависят от служителите и водачите - една тяхна дума и идват инспекции отвред - данъчни, прокуратура, санитарни управляващи. Затова си налягат парцалите и слушат. Политици, депутати и министри, които на 100% зависят от волята на водача. Една дума срещу волята му и са навън. Такава ни е системата и тя не е определена инцидентно. За да се трансформират нещата, трябват хора - готови, мислещи за обществото дружно с мислите за замогване или издигане във властта. Те би трябвало да дойдат с годините, при промяната на поколенията, най-малко такава е историческата логичност. Защото това не е нещо ново, случвало се е и преди, претърпели сме го и отново сме се изправяли, само че за това са били нужни години. Когато България пада под турска власт през 14 век цветът на нацията, най-образованите, най-богатите, най-предприемчивите и издигналите се, аристокрация и воини, търговци и занаятчии, отива под ножа. Остават тези, които не са били считани за рискови за новите владетели, или тези, които трансформират вяра и нрав и стартират да им служат. Знаем какво следва-пет века иго. И едвам през Българското Възраждане нещата стартират да се трансформират. Обезкръвили са ни войните - Балканска, Междусъюзническа и Първа международна при започване на 20 век, както и политическите боричкания към свалянето на държавното управление на Александър Стамболийски през 1923 година. Пак цветът на нацията, запленен от националните идеали и залъгван от политиците и царя, е обречен в окопите и по бойните полета или избиван в братоубийствени сражения и по полицейски сектори. Преживяла същински стопански, обществен и битов взрив в края на 19 и началото на 20 век, страната още веднъж би трябвало да ражда, отглежда и издига най-хубавите си рожби, с цел да тръгнат напред всички. Прави го ненапълно сполучливо, само че просто времето не й доближава. Идва 1944 година и още веднъж по политически аргументи доста от тогавашните политици, предприемачи, земевладелци падат под ножа на новата власт. Страната се гърчи, а отпред застават освен неподготвени, само че и политизирани до прекаленост хора, които с желязна ръка постановат новия ред. Достойни, умни и неоцапани с кръв хора са натирени по села и паланки, по затвори и лагери поради генезис или владеене на парцели, предприятия или магазинчета. Не се употребява капацитетът им да работят, основават закони и водят другите. Знаем какво последва - 45 години държавен социализъм, желязна завеса, издигане на близки до мощните на деня, родственици, братовчеди, земляци. И застой, голям за страната ни държавен дълг. След 1989 година още веднъж преживяхме обекръвяване, този път изцяло демократично. Без кръв, принуждение или политически напъни, само че със същия резултат. Падането на желязната завеса отвори път за доста хора, предприемчиви, умни, знаещи езици и подготвени да покорят света. И за авантюристи, несъмнено. И те го направиха. допустимо е това да беше по този начин нужната ни междинна класа. Днес забележителна част от тези милион и половина пращат пари на останалите си в България близки и това е финансов поток, съпоставим с европейските фондове, които употребяваме. Ще преодолеем ли и това обезкръвяване? Ще преживеем ли още веднъж своето възобновление? Сигурно, само че ще трябват генерации и години. Да се родят и израснат хората, които няма да се прехласват по жълти вести и жълти политици, няма да получават бизнеса си наготово или под изискване, ще съблюдават законите и ще градят същинска стопанска система и гражданско общество. За които мутрите, напращели от мускули и безпардонни на всички места няма да са образец за подражателство. А политици, които ни излагат, корумпирани или безлични, ще бъдат сваляни от постовете и позициите си от обществото. Колко време ще е належащо, никой не може да каже. Процесът може да се проточи с десетилетия, изключително, в случай че не създадем в този момент условия младите да останат в страната и да намерят пътя си тук, а не на Запад. Да дадат нещо за страната си, само че и тя да им даде-сигурност, правораздаване, вероятност, поле за изява и бизнес. Тогава евентуално ще се оправим. Ако пък това не се случи, ще продължим да агонизираме. Докато станем нация от пенсионери, разчитаща на помощи без значение откъде-от бюджета, Европа или предприемачи с доста насъбрани пари. Може в този момент живеещите в страната да не видят това. Дано обаче идващите генерации го доживеят, с цел да има бъдеще за България.
Източник: dir.bg
КОМЕНТАРИ