В новия епизод на Храмът на историите пред Мон Дьо

В новия епизод на „ Храмът на историите ” пред Мон Дьо застава маестро Йордан Камджалов, който разкрива какво е жертвал с цел да стигне досега, в който той дава на другите. Зад диригентската му палка се крие дългогодишна връзка с музиката. Още като възпитаник в осми клас той стартира да композира, само че в никакъв случай не се осмелява да покаже творбите си. „ Криех ги по чекмеджетата “, признава той пред Мон Дьо и даже през днешния ден гледа на тях с присъщата си придирчивост:

„ Може като стана пенсионер да покажа някакъв композитор, само че при толкоз доста велики композитори да демонстрирам моите измислици не ми се вижда съществено. “ Едно от първите му творби носи символичното име „ Незатихване “ – дума, която даже провокира неразбиране у негова учителка.

„ Аз още съм в това незатихване “, споделя Камджалов. Същата неугасваща вътрешна мощ го превежда и през сложните студентски години в Берлин, когато с месеци се храни единствено с самун и ябълки, а сред подготовките в Берлинската филхармония се усамотява с най-скромния си обяд. Именно този опит по-късно го въодушевява да сътвори своята фондация и да отстоява убеждението, че огромните фантазии се раждат не от удобството, а от превъзмогването на рестриктивните мерки.

Да имаш своя миг на извънредност

Парадоксът в пътя на Йордан Камджалов е, че признанието постоянно идва първо оттатък границите. „ Винаги съм бил отхвърлян на провинциално равнище и постоянно съм бил обичан, обожаван, одобряван на космополитно равнище “, споделя диригентът, чиито най-престижни оценки са присъдени от интернационалните журита и международно приети експерти. Но зад триумфите стои и друго схващане за живота – че най-силните моменти се раждат от контраста.

Камджалов съпоставя човешките тествания със светлосенките в живописта: „ Нещо би трябвало да потъне в мрачевина, с цел да заблести пламъкът. “ Според него точно компликациите основават изискванията за същинския искра, по този начин както гладният човек открива неподозирана стойност в най-обикновените неща. „ Ако човек не е ял няколко дни, една хапка самун, една ягода, биха били нещо сензационно “, споделя той. За диригента това не е просто житейска метафора, а

философия, която изяснява както креативния екстаз, по този начин и способността да продължава напред макар съпротивата по пътя.

Да останеш в България

„ Аз нямам един ден, една секунда нямам трудов стаж в България. ”, разкрива маестрото пред Мон Дьо. Той акцентира и, че не възприема активността си като работа: „ Аз нямам един ден, една секунда нямам трудов стаж в България. Така че думата е може би да послужвам, да сътворявам в България. Не да работя, а да сътворявам. “ Камджалов разказа страната като „ едно варварско, блатясало пространство “, в което все пак живеят „ най-благородните същества “, сравнявайки ги с делфини, които едвам оцеляват в тресавище. По думите му, Камджалов е отчаян от комерсиализацията на културата и образованието и не крие, че мечтае културната култура да бъде налична за всички гратис.

„ Омръзна ми от това пласиране на билети. Аз диря метод да напусна тази зона. Цялата супер просвета и обучение продават, продават, продават, а народът става все по-беден “, сподели той. В диалога той се връща и към загатна за своята баба Цанка, която дефинира като „ най-интелигентния, най-умния, най-работливия, най-бързия и най-музикалния човек “ в рода. По думите му тя го е съветвала да не се отличава от останалите хора, с цел да не страда, само че той е избрал противоположния път: „ Аз направих цялостната диаметралност на това, което тя ми сподели. ”, заключва Йордан Камджалов.